РЕШЕНИЕ
№…….………
28.02.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет
и първи януари две хиляди и двадесета година в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр.дело № 5911
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ответника „У.Б.“ АД чрез адв. С.и адв. Ш. срещу
решение № 392597/23.04.2018 г. постановено по гр.д. №
44980/2016 г. по описа на СРС, 82 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с
решение № 37141/11.02.2019 г. по гр.д. №
44980/2016 г. по описа на СРС, 82 състав,с
което „У.Б.“ АД е осъдено да заплати, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД на Т.Н.Н. сумата от 2000,00 лв. – част от общо вземане в размер на 6000,00
лв. за надплатени без основание възнаградителни лихви по Договор за банков
потребителски кредит на физическо лице №
68/29.08.2008 г. през периода от 05.09.2011
г. до 05.07.2016 г. ведно със законната лихва, считано от 10.08.2016 г. до
окончателното плащане.
Решението в частта, с която е
отхвърлен предявения иска за периода 05.10.2008 г. – 05.08.2011 г. е влязло в
сила като необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното
решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати
нарушения на процесуалния закон, поради което е неправилно. Поддържа се, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че банката е била длъжна да намали
възнаградителната лихва в съответствие с движението на индекса
SOFIBOR, тъй като такова задължение не е съществувало нито в
договора, нито в общите условия. Неправилно било прието и че уговорената между
страните лихва е „плаваща“, като в подписания от страните погасителен план е
посочен окончателен лихвен процент от 9%. Поддържа се, че районният съд е
игнорирал, като доказателство погасителния план към договора, като ако се бе
съобразил с него е щял да достигне до извод, че следва на ищеца да се присъди
сумата от 320,49 лв. – размер на недължимо платена сума при прилагане на
договорения лихвен процент – 9%, съобразно заключението на вещото лице. Иска се
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ищеца Т.Н.Н. чрез адв. М., с който се подържа,
че въззивната жалба е неоснователна. Излагат се съображения. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция
намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалвана част. Разгледано по същество, първоинстанционното решение е и правилно
в обжалваната част, като въззивният съд препраща към мотивите на СРС на
основание чл. 272 от ГПК, като във връзка с възраженията наведени с въззивната
жалба следва да бъдат изложените следните съображения:
Видно от договор за банков потребителски кредит на физическо лице №68 от
29.08.2008г., сключен между „У.Б.“ АД и кредитополучателят Т.Н.Н.,
банката му е предоставила кредит в размер 25 000,00 лева, с краен срок на
погасяване 05.08.2016 г., чрез анюитетни погасителни вноски. Между страните не
се спори, че сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя, както и че е
погасяван редовно съгласно подписания погасителен план, но е налице спор
относно начина на определяне размера на възнаградителната лихва. Предвид т.
11.1 от раздел „Лихви и комисиони“ от договора за кредит, релевантни за
изясняването на този въпрос са т. 4 и 5 от договора, а съгласно т.11.2 и раздел
III от Общите условия (ОУ) към него.
Съгласно т. 4 от договора годишния
лихвен процент (ГЛП) за съответния лихвен период на олихвяване се формира от
сбора на базов лихвен индекс (БЛИ) по раздел III от ОУ, който в случая е
едномесечния SOFIBOR, плюс фиксирана надбавка към
него, определени в размер по т. 4.1а, като към датата на сключване на договора
БЛИ е в размер на 6,794%, а надбавката е 2,206 %,
респективно размерът на ГЛП е 9,00%. Този начин на
формиране е в съответствие и с установеното в т. 9.1. от раздел III от ОУ. Изрично
в т. 9.2.1 от ОУ е посочено, че при кредити в лева
БЛИ се формира от едномесечен SOFIBOR, който е равен на
индекса, публикуван на страница „SOFIBOR
=“ на REUTERS в 11:00 ч. българско време, два работни дни
преди първия работен ден от всеки месец, и се прилага от първия работен ден на
месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително.
От съдържанието на горепосочените
клаузи се обосновава извод, че ГЛП е променлива величина, която се влияе от
изменението на нейната променлива компонента, а именно индекса „едномесечен SOFIBOR“,
и предвид установеният в т. 9.2.2 от ОУ механизъм на ежемесечното формиране на SOFIBOR,
то и възнаградителната лихва подлежи на промяна, съобразно движението на този
пазарен индекс. При липса на уговорка в обратен смисъл, се налага извод и че
лихвата се формира автоматично от сбора на фиксираната надбавка и променлив
БЛИ, определян по реда на раздел ІІІ от ОУ, като за промените в ГЛП не е
необходим изричен акт на самата банка. В тази връзка неоснователни са доводите
на ответника, че действителната воля на страните, тълкувана по смисъла на чл.
20 от ЗЗД е била кредитът да се погасява с анюитетни вноски при лихвен процент
от 9,00%. Такъв извод не следва както от съдържанието на договора и ОУ, така и
от подписаните между страните погасителни планове към договора за кредит.
Следователно, за банката е било налице договорно задължение да привежда
актуалният размер на възнаградителната лихва, съобразно ежемесечното движение
на индекса едномесечен SOFIBOR.
Съдът намира, че доводите, че първоинстанционният
съд не е взел предвид представения по делото, подписан от страните погасителен
план при формиране на правните си изводи е неоснователен. В представения по
делото (л.12-14 от делото) погасителен план изрично е посочено, че същият е
примерен и е изготвен при лихвен процент, действащ към датата на изготвянето му
(19.08.2008 г.), формиран като БЛП завишен с надбавка. Посочено е, че лихвеният
процент се променя или остава постоянен
съобразно избрания от клиента план за погасяване, при условия предвидени в
договора за кредит. При изложеното съдът намира, че не следва да основава
изводите си за неравноправност на клаузите, касаещи определянето на размера на
възнаградителната лихва на сумите посочени в погасителния план, а съобразно
уговорките на страните в договора и приложимите общи условия.
Постигнатите
уговорки - чл. 4.1.а“ от договора, както и на т. 9.5 от ОУ на банката, в частта
“при кредити, погасявани на анюитетни вноски, при всяко нарастване на базовия
лихвен индекс, с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента
на промяната размер, банката променя ГЛП в същия размер, като промяната влиза в
сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс и
без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между
страните“, представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, 10 ЗЗП, тъй като представляват уговорка във
вреда на потребителя , която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на
банкова услуга, доколкото е предвидено единствено увеличаване на годишния
лихвен процент, но не и съответно намаляване, при намаляване на променливата
компонента. (В този смисъл решение № 236 от 20.12.2016 г., постановено по т.д.
№ 3082/2015 г. по описа на ВКС ,ТК, ІІ ТО.; решение № 165 от 02.12.2016 г. ,
постановено по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО.) Доколкото същите не са
индивидуално уговорени – клаузата на т. 11.3 от договора препраща към т. 9.4 и
т.9.5 от ОУ, същите се явяват нищожни.
Предвид приетото по-горе относно
начинът за изчисляване на дължимата по
договора възнаградителна лихва (ГЛП), същата е в размер на сбора от фиксираната
надбавка от 2,206 % и едномесечният пазарен индекс SOFIBOR,
променян съобразно т. 9.2.1 от ОУ. Според приетата и неоспорена от страните преработена
съдебно-счетоводна експертиза, изчислен по този начин размерът на дължимата
лихва за непогасения по давност период от 05.09.2011г. до 05.07.2016 г. е в
размер на 1935,46 лева. Не е спорно, а и се установява от заключението на
вещото лице, че общо платената от задължените по кредита лица сума за
възнаградителна лихва е в размер на 4655,46, като според експертизата разликата
между тази сума и действително дължимата възнаградителна лихва е в размер от 2720,00
лева, която сума се явява и получена без основание от ответника. Доколкото
искът е предявен за сумата от 2000,00 лв. /като частичен от 6000,00 лв./,
правилно е бил уважен изцяло.
В обобщение, поради неоснователността
на възраженията, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на
крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният
съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно.
По разноските
При този изход на спора право на
разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна.
От последната е направено искане в тази насока и са представени доказателства
за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. / видно от
приложения договор за правна помощ възнаграждението е заплатено в брой и
съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. от 6
ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият служи за
разписка/. Ищецът не е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждението на насрещната
страна. „У.Б.“ АД следва да бъде осъдено да заплати на Т.Н.Н. сумата от 400,00 лв. – разноски във въззивното производство.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
392597/23.04.2018 г. постановено по
гр.д. № 44980/2016 г. по описа на СРС, 82 състав,
поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение №
37141/11.02.2019 г. по гр.д. № 44980/2016 г. по
описа на СРС, 82 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, „У.Б.“
АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, площад „****** да
заплати на Т.Н.Н., ЕГН:**********, адрес: *** сумата от 400,00 лв. / четиристотин
лева/ - разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.