№ 529
гр. София, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20211000502568 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 4747 от 05.08.2020 год., постановено по гр.д.№ 1348/2018 год. по описа на
Софийски градски съд, I-2 състав са отхвърлени следните предявени от Б. Г. Д. искове
против 1/ Министерството на отбраната: иск с правно основание чл.233, ал. 1 от ЗОВСРБ за
заплащането на сумата от 11 922,40 лева, представляващи обезщетение от 10 брутни
възнаграждения за вреди от тежка телесна повреда, настъпила при или по повод
изпълнението на военната служба; иск по чл.233, ал.5, вр.ал.1 от ЗОВСРБ за заплащането на
сумата от 32 777,60 лева, представляващи обезщетение за разликата между действително
претърпените вреди и обезщетението от 10 брутни възнаграждения; иск по чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД за заплащане на сумата от 3 639,78 лева, представляващи обезщетение за забава върху
сумата от 11 922,40 лева от 31.01.2015 г. до 31.01.2018 г. и 2/ Националния военен
университет: иск по чл.49, връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000
лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от противоправни
действия/бездействия на работещи за Националния военен университет; иск по чл.49, връзка
с чл.45, ал.1 от ЗЗД за заплащане на 1 522,39 лева, представляващи обезщетение за
имуществени вреди от противоправни действия/бездействия на работещи за Националния
военен университет.
С решение № 262279 от 06.04.2021 год., постановено по същото дело са отхвърлени
предявени от Б. Г. Д. против Министерството на отбраната искове с правно основание чл.49
1
от ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, както и сумата от 1 522,39 лева, вследствие противоправни
действия/бездействия на работещи за Националния военен университет.
Решенията са обжалвани с две въззивни жалби от ищеца Б. Г. Д. с доводи за неправилност.
Твърди се, че неправилно съдът е приел, че липсата на призната трудова злополука лишава
ищеца от възможността да получи исканото обезщетение, тъй като спора не се разглежда по
КТ, а по специалния ЗОВСРБ, който пък изобщо не е приложен от първоинстанционният
съд. Съдът не е изследвал всички събрани по делото доказателства и поради това е
достигнал до погрешни изводи, относно липсата на противоправно поведение на служители
при ответниците. Моли решенията да бъдат отменени и предявените искови петенции, като
основателни и доказани, да бъдат уважени.
Въззиваемият Министерството на отбраната, чрез процесуален представител оспорва
надевените по жалбите доводи и моли за потвърждаване на решението.
Въззиваемият Национален военен университет не взема становище.
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от страна в производството, имаща право на жалба, поради което са процесуално
допустими.
Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по
делото намира следното:
Пред първоинстанционният съд с исковата молба и допълнителните молби уточнения,
включително и в проведено открито заседание, са предявени следните обективно и
субективно съединени искове, при условията на евентуалност: 1/ иск с правно основание
чл.233, ал.1 от ЗОВСРБ за заплащането на сумата от 11 922,40 лева, представляващи
обезщетение от 10 брутни възнаграждения за вреди от тежка телесна повреда, настъпила при
или по повод изпълнението на военната служба; 2/ иск по чл.233, ал.5, вр.ал.1 от ЗОВСРБ за
заплащането на сумата от 32 777,60 лева, представляващи обезщетение за разликата между
действително претърпените вреди и обезщетението от 10 брутни възнаграждения; 3/ иск по
чл. 86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 639,78 лева, представляващи обезщетение за
забава върху сумата от 11 922,40 лева от 31.01.2015 г. до 31.01.2018 г.; 4/ иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000 лева, представляващи обезщетение
за неимуществени вреди от противоправни действия/бездействия на работещи за
Националния военен университет и 5/ иск по чл.49 от ЗЗД за заплащане на 1 522,39 лева,
представляващи обезщетение за имуществени вреди от противоправни действия/бездействия
на работещи за Националния военен университет.
Ищецът Б. Г. Д. излага в исковата си молба, че от 20.08.1993 г. е работил като
военнослужещ, а на 20.02.2013 г. бил военнослужещ в Национален военен университет
„Васил Левски“ /НВУ/ в гр. Долна Митрополия. Поддържа, че докато е извършвал работа за
НВУ, той е получил скъсване на менискус на лявата коленна става, вследствие на което
претърпял болки и страдания, като тази травма е наложила уволнението му от военна
2
служба и преместването му в гр. София, от което е претърпял имуществени вреди по
преместването. В този връзка твърди, че Министерството на отбраната следвало да му
заплати обезщетение за вреди от тежка телесна повреда в размер на 10 брутни
възнаграждения, както и разликата между обезщетението за всички претърпени вреди и
обезщетението от 10 брутни възнаграждения, което обаче не било сторено. Отделно от това
се твърди, че от 21.02.2013 г. до 21.10.2013 г. ръководството на НВУ се е държало
безпардонно, арогантно, унизително и нечовешки към ищеца, като деканът на факултета в
НВУ, за който ищеца е работил го е наричал „измамник“, „симулант“, „мошеник“,
„интересчия“; като е създавал административни пречки и е възпрепятствал
административното производство и съдебния процес. Началникът на НВУ е уволнил ищеца
въпреки предписанията на Военномедицинската комисия за трудоустрояването му. Твърди
още, че прекият му началник, капитан К. е възпрепятствал и негативно е влияел на
административното производство, насаждал е омраза у колегите към него, предоставял е
неверни данни за злополуката, като вследствие на тези действия отново е претърпял
неимуществени вреди.
Ответниците Национален военен университет „Васил Левски“ и Министерството на
отбраната оспорват исковете, като твърдят неоснователност и молят за отхвърляне.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решенията в обжалваните части за валидни и допустими. По очертания от оплакванията в
жалбите предмет на въззивен контрол, свеждащ се до наличие на предпоставките за
ангажиране деликтната отговорност на ответниците, както и размерът на вредите, намира
следното:
Между страните не е спорно, че ищеца през месец февруари 2013 г. е бил военнослужещ и е
работил за Национален военен университет „Васил Левски“ /НВУ/, като по това време е
получил навяхване на лявата коленна става с разкъсване на менискуса. Съдът приема обаче,
че това не е станало при или по повод на военната служба, тъй като по делото е видно от
решение на ВАС, с което е било потвърдено решение на ПнАС, с което пък е било
потвърдено разпореждане на НОИ за непризнаване на злополуката за трудова. Не се спори
също тока, че Централната военно-медицинска комисия (ЦВМК) не е издавала акт, с който
да признае увреждането на Б.Д. за тежка или средна телесна повреда.
От приетото пред първоинстанционният съд заключение на извършена медицинска
експертиза се установява, че възстановяването от скъсване на менискус продължава от два
до три месеца, а при ищеца то е било по-продължително поради наличното предходно
заболяване на „Кьонинг“.
Видно от събраните пред първоинстанционният съд доказателства, че на 13.09.2013 г.,
ЦВМК е приела решение, че Д. е бил негоден за военна служба, а на 01.10.2013 г.
Началникът на НВУ е издал заповед, с която е прекратил договора на ищеца за военна
служба. В периода февруари 2013 г.-21.10.2013 г. Началник на НВУ е бил генерал ХХ.,
декан на факултета в НВУ, за който е работил ищеца, е бил доц. Д. Л., като в този факултет
е работил и капитан К..
3
Установено е, че към този момент Д. е имал две дъщери, които са били на 15 и 11 години, а
от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че увреждането и
прекратяването на договора за военна служба на ищеца са се отразили отрицателно на
психическото му състояние. През 2015 г. Д. и съпругата му са се преместили да живеят в
***, като за това са наели част от жилище, за което той е заплащал наем и разходите за вода,
електричество, топлинна енергия и топла вода, а при преместването са използвали
микробус.
Съгласно разпоредбата на чл.233, ал.1 от ЗОВСРБ на военнослужещите се изплаща
еднократно парично обезщетение в размер 10 брутни месечни възнаграждения при тежка
телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени
при или по повод изпълнение на военната служба. Въз основа на това за уважаване на иска
следва ищеца да е бил военнослужещ, да е претърпял злополука и това да е станало при или
по повод изпълнението на задълженията му в това качество, злополука да е довела до
увреждане на ищеца, представляващо средна или тежка телесна повреда, установено с
решение на ЦВМК.
В настоящия случай от събраните и обсъдени доказателства по делото се установи, че
злополуката не е станала при или по повод изпълнението на задълженията му като
военнослужещ, защото орган на НОИ не го е установил. Също така няма и решение на
ЦВМК за приемане, че злополуката е довела до тежка или средна телесна повреда. Дали
злополуката е станала при или по повод изпълнение на възложена работа, т.е. дали е
трудова, се установява в административно производство пред НОИ. Това важи и спрямо
военнослежущите, защото само органите на НОИ, но не и ЦВМК, имат правомощия да
разследват обстоятелствата, при които е настъпила една злополука. Само ЦВМК обаче, може
да установява дали злополуката е довела до тежка или средна телесна повреда за
военнослежещия /в този смисъл решения на ВКС 288-2018-IV Г. О. по гр. д. 59/2017; 56-
2011-IV Г. О. по гр. д. 117/2010/. Поради липса на комулатевно дадените елементи на
фактическия състав на предявената исковата претенция с правно основание чл.233, ал.1 от
ЗОВСРБ, съдът приема иска за неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл.233, ал. 5 от ЗОВСРБ лицата по ал.1 и 2 могат да търсят
обезщетение и по общия исков ред. В този случай се дължи разликата между присъдената
сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната и от
застрахователя. В случая се установи, че претърпяната от ищеца увреда на здравето не е
призната с нарочен ИАА за трудова злополука, поради което тя разполага единствено с иска
по чл.233, ал.5 предложение първо от ЗОВСРБ. Разпоредбата на чл.233, ал.5 препраща към
разпоредбата на чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму, а съгласно чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице
някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на
тази работа и за вредите, настъпили от бездействието на възложителя или изпълнителя,
4
когато е следвало да бъдат осъществени конкретни, нормативно предписани действия. И
двете разпоредби, уреждат института на непозволеното увреждане, изхождайки от общия
облигационен принцип „не вреди другиму“. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е отговорност за
чужди виновни действия, която отговорност произтича от вината на натовареното с
извършването на работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В
този смисъл отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна - той
отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на които е
възложил работата, или в чието задължение се включва изпълнението на определени,
нормативно регламентирани задължения- ППВС № 7 от 29.X..1958 г. В този смисъл за да
бъде осъществен фактически състав на чл.49 от ЗЗД е необходимо да бъде осъществен този
на чл. 45 от ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод
изпълнението на възложената работа или от бездействието на изпълнителя, когато е
следвало да се осъществят определени действия.
Непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл. 45 от ЗЗД, е сложен фактически
състав, който изисква кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние,
извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между
настъпилата вреда и деянието. В случая съдът намира, че не са изпълнени предпоставките на
фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, поради което не може да се приеме, че съществува
непозволено увреждане по отношение на ищеца от служители на Министерството на
отбраната, тъй като не се установиха действия или бездействия на служители при ответника.
От друга страна ищеца не установи в производството, че ръководството на НВУ е
възпрепятствало възможността му да поиска от ЦВМК, установяването, че от злополуката
той е получил тежка или средна телесна повреда. В периода от 20.02.2013 г. до 01.10.2013 г.
ищеца е имал повече от седем месеца да стори това, а той е бил в отпуск поради временна
неработоспособност около шест месеца. Дори по време на отпуска поради временна
нетрудоспособност обаче, състоянието му е било такова, че му е позволявало да упражнява
свои права – той е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си.
Технически за да издаде ЦВМК решение за степен на телесна повреда, пострадалият
военнослужещ следва да подаде заявление до нея по реда на чл.27, ал.1 от Наредба Н-4 от
08.02.2011 г. за военномедицинска експертиза на годността за военна служба в мирно време,
действала към февруари 2013 г.. не се установи ищеца да е подал такова заявление, а без
него административния орган не би могъл да инициира производство за постановяване на
решение за степен на увредата. Поради изложеното и настоящия състав приема, че не
действията на ръководството на НВУ са довели до неиздаването от ЦВМК на решение за
степен на повреда, а бездействието на самия ищец.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за нищожност на подзаконновия нормативен
акт. Правното основание на което е издадена Наредбата е наличието на законовата
делегация на чл.141, ал.2 и чл.162, т.3 от ЗОВСРБ /§ 1 от Преходните и заключителни
разпоредби/, като такава законова делегация е налице и по отношение на установяването на
степента на увреда. Това е така, защото щом като е налице делегация ЦВМК да установява
5
годността за военна служба, налице е и делегация за по-малкото – ЦВМК да установява
степен на телесна повреда.
На следващо място и настоящия състав намира за неоснователни доводите на ищеца, че
служители на ответника НВУ са извършили противоправни действия/бездействия спрямо
него, изразяващи се безпардонно, арогантно, унизително отношение, като деканът на
факултета в НВУ го е наричал „измамник“, „симулант“, „мошеник“, „интересчия“. Данни за
такива действия се съдържат единствено в показанията на свидетелите Д., която е съпруга
на ищеца и свидетелката К., която пък е негова майка, но тези свидетели не са присъствали
лично на такова отношение, т.е. не са преки свидетели на станалото, а споделят това, за
което им е разказал Д.. Следователно те не изразяват свои лични възприятия, а преразказват
евентуални лични впечатления на ищеца. В подкрепа но това е и заключението на съдебно-
психологичната експертиза, където освен, че е прието, че Д. е имал негативни психически
преживявания вследствие на увреждането и прекратяването на договора му за военна
служба, е установено и че той има тенденция за даване на социално желани отговори над
нормалното за мъжете. Това, заедно с близката родствена връзка между свиделите и ищеца,
допълнително намалява доказателствената стойност на техните показания. Поради това и
въззивният съд съдът не приема, че служителите за НВУ са се държали безпардонно,
арогантно, унизително и нечовешки към ищеца, като деканът на факултета в НВУ, за който
е работил го е наричал „измамник“, „симулант“, „мошеник“, „интересчия“.
Неоснователни са и доводите, че работещи за НВУ са създавали административни пречки,
като са възпрепятствали административното производство и съдебния процес, уволнили са
ищеца, въпреки предписанията на ЦВМК, както и са предоставяли неверни данни за
злополуката. Това е така, тъй като участието в административното производство по
установяване дали е била налице трудова злополука или не, е било законно право на НВУ.
Липсват каквито и да е данни работещи за Университета да са повлияли на решението на
административния орган. Такова влияние не са установили и административните съдилища
в две техни инстанции. Те не са установили и капитан К. да е заявил неистински
обстоятелства, а доказателства за това липсват и по настоящото дело. Именно поради това
съдът не приема, че работещи за НВУ не са действали неправомерно.
Изложеното мотивира и настоящия състав да приеме главните искови претенции за
неоснователни, което обуславя и неоснователност и на акцесорните такива.
Поради съвпадане в изводите на двете инстанции решенията на Софийския градски съд
следва да бъдат потвърдени.
С оглед изхода на делото пред настоящата въззивна инстанция ищеца следва да бъде осъден
да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева,
съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и въз основа на чл.37,
ал.1 от Закона за правната помощ.
По изложените съображения, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4747 от 05.08.2020 год., постановено по гр.д.№ 1348/2018
год. по описа на Софийски градски съд, I-2 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262279 от 06.04.2021 год., постановено по гр.д.№ 1348/2018
год. по описа на Софийски градски съд, I-2 състав.
ОСЪЖДА Б. Г. Д. да заплати на Министерството на отбраната юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 100 лева.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7