Р Е Ш
Е Н И Е № 61
21.02.2018г., гр.Хасково
В И
М Е Т О Н
А Н А
Р О Д А
Хасковският административен съд, пети състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при секретаря
Ангелина Латунова
и в присъствието на
прокурора
изслуша
докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА адм.д. №529 по описа на съда за 2017г.
Съдебно-административното производство е по реда на
чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.211 от
Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР).
Образувано е по жалба на Н.А. *** против Заповед
№УРИ 3282з-1258/04.05.2017г. на Директора на ГД „ГП“ при МВР, с която й е
наложено дисциплинарно наказание „порицание“.
Оспорващата твърди, че била мл. разследващ полицай
в ГПУ-Свиленград, сектор „РДГП-Елхово“ от отдел „Разследване при ГЗГП-МВР.
Обжалвала посочената заповед, защото същата била
незаконосъобразна. В обстоятелствената част на акта нарушението било описано с
конкретни обективни признаци, които органът възприемал като нарушение по см. на
чл.194, ал.1 от ЗМВР и съотв. наложил санкцията по чл.200, ал.1, т.11, предл.
първо от ЗМВР – порицание за срок от една година.
Въпреки, че била запозната със становището на
Директора на дир. „ЧР“ това било сторено по начин, който само формално приличал
на изпълнение на задълженията на дисциплинарно наказващия орган. Всъщност
запознаването й със становището станало на 04.05.2017г. и само няколко часа по
късно й била връчена заповедта за наказанието. Това сочело, че заповедта била
издадена предварително и наказаната нямала възможност да възрази и да даде
обяснения, а в заповедта било посочено, че А. отказала да даде допълнителни
обяснения.
Това било съществено нарушение, което само то
водело до извод за незаконосъобразност на процесната заповед.
Заповедта била незаконосъобразна и разгледана по
същество, тъй като фактическите основания в нея били необосновани и поради това
тя била издадена в противоречие с материалната правна норма. Не било налице
основание за квалифициране на нарушението, дори и да се считало за извършено,
по чл.194, ал.2, т.1, предл. трето, алтернатива първа от ЗМВР.
Най-важното твърдение против заповедта било, че
служителката не била извършила това, което й се вменявало като нарушение. За да
бъде извършено умишлено нарушението, то трябвало има формирано съзнание за
накърняване на установените правила, в случая тези, регламентирани във
Вътрешните правила за условията и реда за съхранение на веществени
доказателства в структурите на МВР, иззети по реда на НПК. А. твърди, че не
била запозната с тези правила, нито с утвърждаващата ги заповед на Министъра.
Това изключвало умисъла й във всички действия, извършени по повод изземването
на описаното веществено доказателство – телефон, марка „Нокия“.
Противно на посоченото в заповедта, по никакъв
начин нейните действия не затруднили разследването по БП №21/2017г. по описа на РП-Свиленград.
Сочат се конкретни доводи в тази насока, като се заключава, че това сочи, че
извършеното от нея било едно формално нарушение на цитираните вътрешни правила, което в действителност не
засягало обществените нарушения, нито ги увредило и нямало негативни последици.
Самите изложени обстоятелства сочели и за липса на умисъл при извършване на
нарушението, защото А. нито съзнавала, нито целяла извършване на такова
нарушение, а само виновното неизпълнение на служебните задължения влечало
дисциплинарната отговорност.
Показателно било обстоятелството, че въпросното
веществено доказателство било оставено в иззето МПС, което от своя страна било
оставено за съхранение в Патрулната база към ГПУ Свиленград, която била
охраняем обект от служители на ГПУ и ключовете след заключване на автомобила и
запечатването му били предадени на дежурния служител за съхранение в касата.
На последно място сочи, че било необективно
възприетото от органа, че А. имала наложени предходни две дисциплинарни
наказания. В действителност имало издадени такива заповеди, но в последствие
същите били отменени от съда, както и заличен от личното кадрово досие на
служителката, поради това позоваването на същите било незаконосъобразно
направено.
По тези съображения се иска отмяна на посочената
заповед.
Жалбоподателката, редовно призована в с.з., се
представлява от адв. Р., която поддъдржа оспорването. В хода по същество излага
подробни съображения и моли за разноски.
Ответникът, редовно призован, се представлява от
пълномощник-юрк. Т., която оспорва жалбата и излага в писмена молба и в хода по
същество доводи в насока законосъобразност на заповедта.
Съдът, като съобрази събрания по делото
доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното:
До РП-Свиленград разсл. полицай Н.А. подала сигнал
с рег. № 21/2017 от 31.01.2017г., в което посочила, че във връзка с разследване
по ДП №21/2017г по описа на ГПУ Свиленград били извършени процесуално-следствени
действия – изземване на веществено доказателство - мобилен телефон марка
„Нокия“, светлосив цвят, с оператор „Теленор“, оставено на съхранение в двора
на Патрулна база Капитан Андрееево на задната седалка на МПС с марка
„Мерцедес“, модел Е290 с посочен ДКН, за което полицай А. установила на
31.01.2017г., че въпросното веществено доказателство – мобилен телефон,
липсвало.
С писмо изх. № 83/2017 от 02.02.2017г. на Прокурор
при РП-Свиленград /л.78/ до Директора на ГДГП-МВР, копие до Директора на
РДГП-Елхово и Началник ГПУ Свиленград, било поискано разпореждане извършването
на проверка относно установяване на посочени в писмото обстоятелства, касаещи
веществено доказателство – мобилен телефон марка „Нокия“, светлосив цвят, с
оператор „Теленор“.Върху документа се удостоверяват две резолюции без яснота от
кого са поставени, съотв. от дата 03 и 07.02.2017г.
Със заповед № 3282з-351/03.02.2017г. от За дир.
ГДГП-МВР /л.74/ относно изясняване на получени данни за извършено дисциплинарно
нарушение от инсп. Н.А., разпоредил извършване на проверка и възложил същата на
нарочна комисия, чийто поименен състав бил определен в същата заповед. С тази заповед Н.А. била запозната на
13.02.2017г. Под рег. № 4536р-3876 от 16.02.2017г. Н.А. представила сведение до
Директора на ГДГП /л.127/.
Със заповед № 3282з-524 от 23.02.2017г. на
Директора на ГДГП-МВР /л.73/ бил продължен срокът на проверката, разпоредена
със заповед № 3282з-222 от 25.01.2017г, до 09.03.2017г.
Със справка рег. № 3282р-6530 от 08.03.2017г. /л.52-61/
до Директора на ГДГП-МВР назначената със заповед дисциплинарно разследваща
комисия предложила на мл.разсл.полицай А. на осн. чл.200, ал.1, т.11 от ЗМВР,
предл.второ да й бъде наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от
шест месеца до една година. В края на документа се обективира, че на
15.03.2017г. в 10,00 часа А. се запознала със съдържанието на въпросната
справка и че имала право в 24 часов срок да даде допълнителни обяснения или да
направи възражения. Съгласно докладна записка /л.62/ в посочения срок от А. не
били постъпили такива.
С предложение рег. УРИ 3282р-9209 от 03.04.2017г.
до Министъра на вътрешните работи Директорът на ГДГП-София предложил на мл.
разследващ полицай в ГПУ Свиленград да бъде наложено дисциплинарно наказание
„забрана за повишаване в длъжност за срок от една до три години“ /л.20-26/. В
края на документа се обективира и следното: „свидетели при отказа да се
запознае с предложението…11.04.2017г..“ /допълнително се сочат имената на две
длъжностни лица и има положен един подпис/. Съгласно протокол от 11.04.2017г.
/л.19/ на Н.А. били представени за запознаване и даване на обяснения в срок от
24 часа материалите от приключена проверка, разпоредена със Заповед № УРИ
3282з-351/03.02.2017г. и предложение УРИ 3282р-9209/03.04.2017г. до Министъра
на вътрешните работи. От протокола се удостоверява, че А. отказала да се
запознае с материалите, удостоверено с подписите на двама свидетели от ГПУ
Свиленград.
Предложение рег. УРИ 3282р-9209 от 03.04.2017г. било
изпратено с писмо рег. УРИ 3282р-10971 от 24.04.2017г. до Директора на дир.
„ЧР“-МВР –Л.Б., като върху съпроводителното писмо от 24.04.2017г. /л.18/ се
обективират няколко резолюции от длъжностни лица, едната от които гласи: „г-н
Б.Б. - с оглед на данните за наложеното наказание да се върне за налагане на
наказание „порицание“, тъй като е налице чл.197, ал.2 от ЗМВР. Дата
27.04.2017г., подпис.“.
От Директора на дир. „ЧР“ Б.до Министъра на
вътрешните работи под рег. № 8121-9861/28.04.2017г. било подадено „становище“
/л.28-29/, съгласно което и под т.1 било посочено, че предложение УРИ 3282р-9209/03.04.2017г.
по описа на ГДГП за налагане на дисциплинарно наказание на Н.А. мл. разсл.
полицай от ГПУ Свиленград да бъдело прието за неоснователно и противоречащо на
чл.197, ал.2 от ЗМВР, а под т.2 било дадено такова, с което предложенията и
материалите от проверката да бъдели върнати на Директора на ГДГП, който на осн.
чл.200, ал.1, т.11 от ЗМВР в срок до 08.05.2017г. да наложи на инсп. А.
дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от 6 месеца до една година. На л.39
от делото е налично друго заверено копие от документа „становище“, което
обективира върху себе си и резолюция със следното съдържание : „запознах се със
становището. Запозната съм, че в 24-часов срок имам право да дам обяснения и
възражения. 04.05.2017г., 15,10 часа и подпис.“.
Със заповед №3282з-1258/04.05.2017г. Директорът на
ГДГП-МВР наложил дисциплинарно наказание на Н.А.. Заповедта била връчена на
служителката на 04.05.2017г. в 17.25 часа.
По делото е налична докладна записка /л.27/ от
05.05.2017г. на мл. експерт в сектор „АО“-РДГП Елхово до Началника на ГПУ
Свиленград, съгласно която след запознаване със становище УРИ
8121р-9861/28.04.2017г. не били постъпили писмени обяснения/възражения от инсп.
А..
Част от преписката са още и: Заповед УРИ
3282з-3005/27.10.2016г. /л.30/ за налагане на наказание „порицание за срок от
шест месеца“ на Н.А.; Заповед УРИ 8121К-3562/07.03.2017г. на Министъра на
вътрешните работи /л.32/ за налагане на Н.А. на наказанието „забрана за
повишаване в длъжност за срок от една година“; Заповед № 8121з-199/13.06.2014г.
на Министър на вътрешните работи за Утвърждаване на Вътрешни правила за
условията и реда за съхранение в структурите на МВР на веществени
доказателства, събрани по реда и условията на НПК, ведно с приложение и на
Вътрешните правила, като на л.215 се прилага и копие на документа, обективиращ
следното изречение, изписано от Н.А.: „ запознах се с копието, подпис и дата
17.08.2017г.“; Заповед № УРИ 4070з-1752/18.11.2015г. на впд Директор РДГП
Елхово за изменение на Заповед УРИ 4070з-1175/07.08.2015г. относно „определяне
местата за съхранение на веществените доказателства и отговорниците за ВД и
ВД-МПС в ГПУ Свиленград“ /л.95/; докладна записка за определяне на отговорници
за ВД в ГПУ Свиленград /л.96/;
извлечение от Книга за веществени доказателства – МПС в ГПУ Свиленград;
/л.105/;контролен лист за съхранение и движение на веществени доказателства,
Приложение №2 /л.109/; заповед № УРИ 4070з-516/18.04.2016г. на впд Директор
РДГП Елхово /л.110-112/, с отбелязване, че Н.А. е запозната със същата;
сведение от мл.инсп. И.П. /л.120/; сведение от пол.инсп. А. Т. /л.121/;
сведение от мл.разузнавач Г.Д. /л.122/; обяснение мл. експерт Г. Д./л.122/; сведение
на инсп.Кр.П. /л.124/; сведение от мл.експерт Б. /л.125/; сведение от
16.02.2017г. на Н.А. до Директора на ГДГП /л.127/; протокол за оглед на местопроизшествие от
28.01.2017г. /л.237-238/; постановление за съдействие при извършване на отделни
действия по разследването от 30.01.2017г. /л.157/; докладна записка на мл.
разузнавач М. /л.158/; протокол за оглед на веществени доказателства от
31.01.2017г. /л.262-264/;
При така установеното от фактическа страна, от
правна съдът намира следното:
По допустимостта на оспорването : същото се явява
направено от активно легитимираното лице, притежаващо правния интерес от
оспорване на конкретната заповед, в срока по чл.144 от АПК, против акт,
подлежащ на съдебен контрол и пред местно компетентния административен съд. Не
са налице други основания по см. на чл.159 от АПК за оставяне на жалбата без
разглеждане като недопустима.
Разгледана по същество, същата се явява ОСНОВАТЕЛНА.
Относно валидността на процесната заповед, съдът
намира следното: заповедта,
предмет на жалбата е издадена от принципно компетентен орган и в границите на
неговата териториална и материална компетентност. Съгласно чл.204, т.3 от ЗМВР дисциплинарните наказания по чл.197, ал.1, т.1-т.3 от ЗМВР
се налагат от ръководителя на структурата по чл.37 за всички наказания по чл.197
за служителите на младши изпълнителски длъжности. Процесното наложено наказание е именно това
по чл.197, ал.1, т.3 от ЗМВР. Безспорно е, че Главна дирекция “Гранична полиция“
е структура по см. на чл.37, ал.1, т.1 от закона, поради което Директорът на
същата безспорно притежава правомощие да налага дисциплинарното наказание
"порицание", което е това по чл.197, т.3 от закона.
Ето защо не е налице основанието по
чл.146, т.1 от АПК, за обявяване на заповедта за нищожна поради некомпетентност
на издателя й, нито са налице други тежки пороци във формата на властническото
волеизявление, които да обосноват такъв извод.
Съдът намира за принципно спазено
изискването относно задължителната писмена форма на конкретното властническо
волеизявление, тъй като заповедта е обективирана в такава форма. Съдържа в себе
си някакво конкретно фактическо изложение на обстоятелства от обективната
действителност, на които има дадена някаква правна обосновка, обективира се и
подпис на нейният фактически издател, номер, дата, месец и година на издаването
му.
Съдът принципно приема за спазени
императивите на чл.195, ал.1 от ЗМВР и чл.210 от с.з. Страната не подвига спор
относно тях, но съдът е длъжен и служебно да извършва преценка за спазването на
императивните общи и специални процесуални изисквания към акта.
Доколкото практиката възприема
становището, че двумесечният срок по чл.195, ал.1 от ЗМВР тече от момента, в
който събраните материали относно извършителя и деянието постъпят при
компетентният дисциплинарно наказващия орган, съдът в конкретния случай извежда
фактическия извод, че краткият двумесечен срок е спазен, доколкото се
удостоверява, че обобщената справка от 08.03.2017г. /л.52 и сл./, в която
подробно се излагат всички факти от обективна и субективна страна на конкретно
извършеното от Н.А. по ДП 21/20107г. по описа на ГПУ Свиленград, е регистрирана
в ГД“ГП“, съотв. тя е и адресирана до дисциплинарно наказващия орган –
Директора на ГДГП-МВР, то заповедта за наказанието, като издадена на
04.05.2017г. безспорно е в рамките на този кратък срок и несъмнено в границите
на едногодишния срок от извършване на претендираното дисциплинарно нарушение. Самата
проверка също така е разпоредена от конкретния дисциплинарно наказващ орган,
т.е. този който взема и крайното решение да издаде акта за налагане на наказани
по ЗМВР на служител от системата.
Заповедта съдът намира и за издадена при
спазване на императива на чл.210, ал.1 от ЗМВР. Макар и не достатъчно
конкретен, следва да се възприеме извод за наличие на определен момент и място
на извършване на дисциплинарното нарушение – 28.01.2017г., за времето след
10.50 часа в град Харманли след извършен оглед на ППС и вписано в протокола за
оглед иззето веществено доказателство /ВД/, в нарушение на посочени вътрешни
правила е оставила въпросното ВД на съхранение на задната седалка на иззетото с
протокола ППС. Липсата на посочен краен момент не се отразява на извода, че е
налице задължителен реквизити съгласно изискванията на закона и от формална
гледна точка те са спазени.
Спазено е и друго императивно изискване
на особените процесуални правила – чл.206, ал.1 от ЗМВР. Данните по делото
сочат, че А. е надлежно запозната, както със заповедта за иницииране на
особеното производство по установяване на дисциплинарно нарушение, като
извършено от нея /л.74, гръб/, така е и надлежно запозната със съдържанието на
обобщената справка от 08.03.2017. Данните от доказателството сочат, че на
15.03.2017г. Н.А. саморъчно е изписала, че се е запознала със съдържанието на
въпросния документ и че й е даден 24 часов срок за допълнителни обяснения, т.е.
за надлежно упражняване на императивно установеното в нейна полза право на
защита. Видно отново от данните по делото /л.162/, А. не подава допълнителни
обяснения или възражения по фактическите установявания, които се съдържат в
обобщената справка от 08.03.2017г.
Ето защо, съдът, като съобрази тези
данни, както и целокупния доказателствен материал, намира, че не се установяват
допуснати съществени процесуални нарушения, нито е налице неспазване на формата
и съдържанието на акта, поради което и не са налице основанията по чл.146,
т.2-3 от АПК за отмяна на процесната заповед като незаконосъобразна.
Разгледан по същество спора, съдът
намира следното:
На първо място решаващият съд намира за
безспорно обстоятелството, че Н.А. на процесната дата заема длъжността „младши
разследващ полицай“ в ГПУ в сектор РДГП от отдел „разследване“ при ГДГП-МВР и че на същата е надлежно връчена
специфична длъжностна характеристика за изпълняваната длъжност /л.200/. Т.е.
към момента на претендираното нарушение А. несъмнено знае, че по длъжностна
характеристика й се вменява като длъжностно задължение и това да спазва
нормативните изисквания за изземването, съхраняването, движението и
разпореждането с ВД по водени ДП, съобразно организацията.
На второ място съдът приема за
безспорно, че на процесната дата в град Харманли Н.А. в качеството си на
разследващ орган по ДП №21/2017г. по описа на ГПУ Свиленград извършва
процесуални действия по разследване на конкретно престъпление, т.е. такива по
НПК, при които установява, че в проверявано и впоследствие иззето от нея с
нарочен протокол МПС, има мобилен телефон марка „Нокия“, което се явява ВД и
същото по силата на нормата и като такова следва да бъде надлежно иззето,
съотв. съхранено. Също така е и безспорно, че въпросното ВД не е иззето от А. и
не е предадено за съхранение, така както се регламентира в нарочни вътрешни
правила, утвърдени с акт на Министъра и прилагани в системата на МВР, където
работи жалбоподателката, а е оставено от нея в иззетото МПС, което в
последствие е предадено за съхранение в патрулната база.
Съдът обаче не споделя за основателен
довода на адв. Р., че на нейната доверителка не следва да се вменява виновно
неизпълнение на задължения, свързани с начина на съхранение на ВД, така както
се установяват във въпросните вътрешни правила, тъй като с тези правила
жалбоподателката била запозната едва на 17.08.2017г., т.е. след датата на
претендираното нарушение. Страната вероятно се позовава на доказателството на
л.215. Несъмнено чрез него се удостоверява, че на тази дата, А. удостоверява,
че й е връчена заповедта на Министъра, с която са утвърдени вътрешните правила
за условията и реда за съхранение в структурите на МВР на веществени
доказателства, събрани по реда на НПК. Този документ обаче не подкрепя тезата,
че и на тази дата А. узнава и за вътрешните правила. Напротив по делото е
налице неоспорено доказателство - Заповед УРИ 4070з-516 от 18.04.2016г. на
Директора на РДГП Елхово /л.110/, към която дата А. е определена като член на
комисия в ГПУ Свиленград, относно извършване на проверка на реда и местата за съхранение и наличността на
ВД в ГПУ Свиленград, т.е. там където е местоработата на жалбоподателката. На
гърба на въпросния документ се удостоверява, че А. е запозната с него, вкл. и
във връзка с тази заповед същата чрез подписа си удостоверява чрез нарочен
протокол, резултатите от извършените проверки и установените при нея
обстоятелства. Нещо повече видно от първото изречение на въпросния протокол,
става ясно, че проверката е извършена именно въз основа на тези вътрешни
правила, утвърдени от Министъра през 2014г. Както заповедта на Директора на
РДГП Елхово за проверката, така и протокола с резултатите от проверката са от
дати преди извършване на процесното нарушение, което е напълно достатъчно
доказателство, за обосноваване на извода, че А. не само че знае, че има
задължение да спазва правилата за съхранение на ВД, но и има знание, какво се
регламентира от тези правила, които са действащи и през 2017г., като утвърдени
от Министъра на вътрешните работи.
Принципно нито жалбоподателката, нито
нейния пълномощник оспорват факта, че ВД – мобилен телефон не е предаден, нито
оставен от А. за съхранение там, където се регламентира според вътрешните
правила. В самата заповед изпълнителното деяние се определя, като оставяне на
вписано в протокол за местопроизшествие и иззето веществено доказателство на
задната седалка на иззет със същия протокол МПС.
Изпълнителното деяние е едно, но органът претендира, че с него са нарушени два /а фактически са три/ текста от въпросните вътрешни правила – чл.2, т.1-т.2 и чл.12. Според първия текст е нарушено изискването разследващият орган да съхранява ВД /които не са приложени към делото/ при себе си до 72 часа преди или след извършване на действията по разследването или други процесуални действия с тях. Според т.2 разследващият орган е длъжен да съхранява тези ВД в складови помещения за съхранение на ВД, след приключване на всички действия по разследването или други процесуални действия с ВД и пр., а съгласно чл.12, разследващият орган не по – късно от 48 часа след приключване на действието по разследването или друго процесуално действие с ВД предава/организира предаването на ВД в съотв. място за съхранение по чл.2, т.2-4.
При наличното обаче в заповедта описание, което от чисто формална гледна точка и с оглед чл.210, ал.1 от ЗМВР може да обосновава извод за спазване на този императив, но обаче с оглед дадената правна квалификация на нарушените норми, се явява недостатъчно, за да обоснове извода за пълна доказаност на всичко това, което претендира дисциплинарно наказващия орган да е нарушено от А.. Това е така, защото фактическото описание в заповедта може да обоснове единствено извод за установено нарушение на чл.2, т.1 от вътрешните правила. Това описание не обосновава извод за нарушение обаче на другите норми от вътрешните правила, тъй като не съдържа съставомерни на текста на т.2 обстоятелства. По същият начин стоят нещата и с претендираното нарушение на чл.12, което вече изисква и изтичане на 48 часа от приключване на действието по разследването или друго процесуално действие. Такива факти изобщо не се навеждат в процесния акт.
Вероятно за повече тежест в заповедта се претендират всички тези неща вкупом, което принципно е възможно и допустимо, но това следва да се прави при спазване на закона. Така в чл.197, ал.3 от ЗМВР е налице изрично предвидена възможност за наказващия орган в случай, че „на държавен служител, който е извършил две едновременно установени нарушения на служебната дисциплина, наказващият орган, след като определи наказание за всяко, … да наложи: 1. по-тежкото от определените наказания, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени различни по вид дисциплинарни наказания; 2. едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени еднакви по вид наказания.“. В конкретният случай обаче за тези няколко /две или три/ установени нарушения има определено и наложено едно единствено наказание. Това е видно, както от целокупния материал по административната преписка, така и от обективираното съдържание в процесната заповед. Самият орган, макар да претендира нарушение на три текста от вътрешните правила, сам приема да определи едно наказание, като наложи за всичките вкупом само едно наказание.
Дори и да не се приеме извода, че със заповедта органът претендира за извършени няколко нарушения от А., то остава неясно защо тогава визира в съдържанието на своя акт като нарушени три отделни текста. Всичко това подкрепя довода на съда, че е налице неадекватно прилагане на закона и в частност на чл.197, ал.3 от ЗМВР, което обосновава и извода за допуснато нарушение на чл.146, т.4 от АПК.
Съдът приема за установено пред него и допускането на още едно нарушение на приложения закон.
Съгласно чл.206, ал.2 от ЗМВР „при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата.“.
Данните по преписката сочат, че дисциплинарно разследващата комисия
предлага на дисциплинарно наказващия орган да наложи наказанието „порицание“
без да определя размера на същото. По делото се прилага кадрова справка /л.48/
от която е видно, че на А. са наложени преди това четири дисциплинарни
наказания – две от Директора на МВР, едно от директора на ГДГП и едно от
Министъра на вътрешните работи, всички в периода 2015-2017г., т.е. касаят и
работата й в друго звено от системата на МВР. Именно чрез тях в заповедта
/макар и да липсва индивидуализация на тези заповеди/ органът претендира
налагане на най-високия размер на избраното наказание по чл.197, т.3 от ЗМВР –
една година. Принципно и съгласно чл.206, ал.2 от ЗМВР това обстоятелство е от
значение при определяне на вида и размера на наказанието. В тази насока и с
оглед изричното позоваване на предходни четири наложени наказания на
служителката, следва да се приеме извод за законосъобразност на размера на
наложеното дисциплинарно наказание – максимален такъв.
Съгласно чл.210, ал.6 от ЗМВР заповедта
по чл.210, ал.1 от с.з. влиза в сила от датата на връчването й, т.е. следва да
се приема, че предходните актове по чл.210, ал.1 от ЗМВР предвид даденото им по
силата на закона предварително изпълнение следва да се отчитат по реда на
чл.206, ал.2 от ЗМВР като утежняващи обстоятелства отговорността. По делото
обаче, се установява, чрез писмената молба от пълномощника на ответника, че
дисциплинарните наказания „мъмрене“ и „писмено предупреждение“ са отменени с
актове на съда, които са влезли в сила. Тези обстоятелства се потвърждават и от
служебната справка в деловодството на съда, която сочи, че решението за отмяна
на първото наказание е влязло в сила на 05.01.2016г., а второто решение е в
сила на 12.05.2016г. /погрешно д.№596 е посочено, че е от 2016г., същото е от
описа за 2015г./.
Т.е. към дата на заповедта, вкл. и към
датата на нарушението, две от претендираните дисциплинарни санкции не
съществуват в правния мир, поради отмяната им от съда и позоваването на тях с
цел обосноваване на най-тежкия размер на наложеното наказание е извършено
незаконосъобразно. Според съда обаче фактът, че две от сочените дисциплинарни
наказания, предвид на тяхната предварителна изпълняемост, влияят върху размера
на наказанието, не обосновава в пълна степен
извод за законосъобразността на избора на ответника да определи
максимален размер на процесното наказание. Самите актове са в процес на съдебен
контрол, като служебно известно е на съда, че заповедта от 07.03.2017г. също е
отменена от състав на този съд. Обстоятелството, че органът определя максималния
размер на санкцията, мотивиран с обстоятелството на четири предходни санкции,
сочи, че именно това е и водещото, за да приеме такъв извод.
Що се отнася до другото отчетено като
отегчаващо обстоятелство отговорността – вина при извършване на нарушението,
съдът намира, че то остава неясно обосновано и съотв. недоказано. Институтът на
„вината“, така както се определя в НК сочи на няколко проявни форми – умисъл /с
две проявни форми - пряк или евентуален/ и непредпазливост /също с две проявни
форми небрежност или самонадеяност/. Само общото посочване в заповедта от
страна на органа, че приема извършеното за виновно /ако не е виновно, то няма
да съставлява и нарушение, но това е друг принцип в НК/, не е достатъчно, за да
приеме съда, че органът мотивира своя краен извод, че за конкретно извършеното
от служителката на МВР деяние, определено за дисциплинарно нарушение, й се
следва налагане на най- високия размер на наказанието по чл.197, т.3 от ЗМВР.
Никъде в заповедта не се мотивира в коя от основните форми на вината органът
претендира да е извършено от А. деянието на 27.01.2017г., дали то е извършено
умишлено /при пряк или евентуален умисъл/, дали пък е извършено по небрежност и
в коя от нейните проявни форми. Това не е само въпрос на добра мотивировка на
заповедта, това е от съществено значение за законосъобразността на самия
процесен акт, особено когато с него се определя най-високия размер на наложеното
наказание, което за да е изцяло законосъобразно извършено, следва да е надлежно
посочено, мотивирано и доказано. Само фактът на визиране на думата „виновно“ в
акта, не е достатъчен, за да приеме съда, че ответникът надлежно установява и доказва
виновно изпълнение на деянието, което се определя за дисциплинарно нарушение и
за което налага санкция в размер на една година.
Ето защо е налице и още един довод за
съда, за да обоснове извод за допуснато нарушение на материалния закон, който
налага отмяна на процесната заповед.
При извод за наличие на основание по
чл.146, т.4 от АПК съдът намира жалбата за основателна и следва да се отмени
атакуваната заповед. При този изход, съдът намира за основателна и претенцията
за разноски, която се явява своевременно направена и основателна до размера от 410
лв., от които 10лв. за ДТ и 400 лв. за адвокатско възнаграждение, платено в
брой /л.188/.
Водим от горното и на осн. чл.172, ал.2
от АПК съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Н.А.
***82з – 1258 от 04.05.2017г. на Директора на ГД „ГП“ – МВР.
ОСЪЖДА ГД“ГП“ МВР да
заплати на Н.А. ***, ЕГН-********** разноски по делото в размер на 410 /четиристотин и десет/ лева.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВАС в 14 –дневен срок от съобщението му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: