Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,14.02.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, втори въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ЩЕРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА
при
участието на секретаря Теодора Вутева
като разгледа докладваното от съдия Щерева гр.д. №655
по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
С
решение №128 от 24.08.2017 г. по гр.д.№889/2016 г. РС Ботевград е отхвърлил предявените от Ч. манастир „Св. А. М.”, с. К.,Софийска
обл., представляван от йеромонах М. Д. / по лична картаТ. Н. Д./, срещу Държавата, представлявана от
Министъра на земеделието и храните, искове с правно основание чл.108 от ЗС за
признаване правото на собственост на ищеца на основание придобивна
давност до одържавяване на имотите и реституция по реда на §5,ал.1 от ПЗР на
Закона за вероизповеданията във вр. с ЗВСОНИ на дванадесет
горски имота в землищата на с.С. и с.К..
Решението се обжалва от ищеца в първоинстанционното производство Ч. манастир “Св.А. М.“.
Във въззивната жалба се твърди, че същото е
незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуалните
правила и необосновано. Въззивникът сочи, че
предявените искове са с правно основание чл.108 от ЗС във вр.
с §5,ал.1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията и че съдът е разгледал спор за
собственост на същите имоти и между същите страни, но на друго основание, а в
случая основанието е придобивна давност. Твърди, че
доказването на собствеността е допустимо с всички доказателствени
средства, тъй като не следва да се прилага ограниченията на чл.13,ал.3 ЗВСГЗГФ,
тъй като §5,ал.2 от ЗВ препраща към ЗВСОНИ. Счита, че от събраните по делото
гласни доказателства е установено, че Манастирът е владял имотите, които са му
били отнети в период от 1944 до 1989 г., повече от двадесет години и че техните
показания се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства. Счита, че
в случая е приложи ЗС от 17.12.1951 г. и е било достатъчно да се установи давностно владение за период от 10 години преди
одържавяването, което твърди, че е станало през 1957-1958 г. Твърди, че от
приетите по делото писмени доказателства се установява, че Манастирът е владял процесните земи. Счита, че
от показанията на разпитаните свидетели
и от писмените доказателства безспорно е установено, че процесните земи са били собственост на Манастира, към
момента на одържавяването им и по силата на реституцията той е техен собственик
към настоящия момент. По същество искането е да бъде отменено изцяло
обжалваното решение и вместо него въззивната инстанция
да постанови друго по същество, с което предявените искове да бъдат уважени.
Въззиваемата страна - Държавата, представлявана от
Министъра на земеделието и горите, чрез процесуалния си представител юрк.Чавдаров, оспорва жалбата като неоснователна и
недоказана. Твърди, че първоинстанционният съд
правилно е приел, че за да е налице реституция по силата на §5,ал.1 от ЗВ
следва да са налице предпоставките и основанията на специалните реституционни
закони, в случая ЗВСГЗГФ, който е единствения закон регламентиращ горски
територии. Счита, твърдението на въззивника, че
отношението между §5,ал.1 и 2 от ЗВСОНИ и ЗВСГЗГФ било като между по-нов
специален закон и по-стар общ закон е неправилно. Сочи, че съгласно
разпоредбата на чл.86 от ЗЗД държавни гори не могат да се придобиват по
давност. По същество искането е да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно.
Софийският
окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл.108 от ЗС.
Ищецът
Ч. манастир „Св. А. М.”, с. К.,Софийска обл.,
представляван представляван от йеромонах М. Д. /Т. Н.
Д./, е предявил срещу Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и
храните, искове с правно основание чл.108
от ЗС за 12 горски имота, ваходящи се в
землището на с.С. и с.К.. Иска се да бъде признато за установено по отношение
на Държавата, че Ч. манастир „Св.А. М.“, по силата та давностно
владение и реституция по реда на §5,ал.1 от Закона за вероизповеданията е
собственик на процесните горски имоти, както и да
бъде осъдена държавата да му предаде владението на тези имоти.
Ответникът е оспорил предявените искове.
Софийският окръжен съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съгласно чл.235 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, намира за установено от фактическа страна следното:
Фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстационния съд въз основа на подробен анализ на
събраните по делото доказателства, поради което настоящата инстанция я
възприема на основание чл.272 от ГПК.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима, подадена е в
предвидения за обжалване срок от страна, която има интерес от обжалването и е
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по наличието на противоречие с императивните
правни норми, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
С оглед извършената от съда служебна проверка по реда
на чл.269 ГПК настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, не е постановено в противоречие с императивни правни
норми. Същото е и правилно, като съображенията за това са следните:
Предявените искове са неоснователни като недоказани.
Исковата
претенция по чл. 108 ЗС е за защита на нарушено вещно право на собственост,
като искът включва и правомощието да се иска връщане на вещта от лице, което я
владее без правно основание. За уважаване на предявен ревандикационен
иск е необходимо ищецът при условията на пълно, главно доказване да установи,
че е собственик на имота, а ответникът владее или държи същия без правно
основание, като ако наличието само на една от тези предпоставките не е доказано
по несъмнен начин искът следва да бъде отхвърлен.
Според §5, ал. 1
от ПЗР на ЗВ, се възстановява собствеността на вероизповеданията върху
одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основния,
посочени в ЗВСОНИ, в отменения чл. 21 от ЗВ, в ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИМН, ЗБНМ, ЗДИ
и ЗС, в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, които са собственост на държавата, общините,
обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл.
61 от ТЗ и съществуват на място до размерите, в които са отчуждени.
С оглед на това за настъпване на
реституционното действие на разпоредбата на §5, ал. 1 от ПЗР на ЗВ относно тези
имоти в полза на ищеца, следва да се установи принадлежността на правото на
собственост върху тях в неговия патримониум към
момента на тяхното масовизиране.
Неоснователно
е основното оплакване в жалбата, че в
случая не намират прилоожение разпоредбите на ЗСГЗГФ,
тъй като съгласно ал.3 на параграф 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията за
висящите дела по спорове, отнасящи се до възстановяване на собствеността на
вероизповеданията, се прилагат разпоредбите на този закон със съответните
препращания към другите реституционни закони. В случая това е ЗВСГЗГФ, тъй като
се касае до гори и земи от горския фонд.
ЗВСГЗГФ е
специален по отношение на други реституционни закони и съобразно правилата в
него се извършва реституцията на всички гори в България. Следователно правилата
на ЗВСГЗГФ се прилагат и в конкретния случай, в който се установява правото на
собственост на ищеца върху претендираните гори. Установяването на това право към
настоящия момент зависи от установяване правото на собственост на манастира към
момента на одържавяване или отнемане на горите.
Съдът намира, че
с нормата на чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ законодателят изброява доказателствата, с
които може да се докаже правото на
собственост върху заявените за възстановяване гори, като изброяването не е
изчерпателно, но е дефинирано изискването, доказателствата да са писмени и да
са допустими по ГПК, т.е. кумулативни са изискванията, защото не всички писмени
документи съставляват по смисъла на ГПК писмени доказателства. Не са писмени
доказателства, въпреки че са частен документ материализираните върху хартиен
носител изявления на страната за изгодни за нея факти- декларации, изявления и
т.н. Именно за това законът/чл.13, ал.3
от ЗВСГЗГФ/ изключва като доказателства за доказване на правото на собственост писмените
декларации на заявителя, свидетелски показания /но не и за установяване на
граници/, протоколи за установяване „предмета на горското стопанство”, издадени
на основание чл.22 от ЗГ от 1922г. и по чл.20 от ЗГ от 1925г.
За установяване
правото на собственост на Ч.м. „С.А.М.” по давност към масовизацията са
ангажирани гласни доказателства, които са изключени съгласно ЗСГЗГФ, но дори и
да бъдат кредитирани същите, те не индивидуализират процесните
имоти с площ и граници.
Изводите на
настоящата инстанция съвпадат се тези на първоинстанционния
съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като на
основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща и към
неговите мотиви.
Воден от горното
и на основание чл.271 от ГПК, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №128 от
24.08.2017 г. постановено по гр.д.№889/ 2016 г. по описа на РС Ботевград .
Решението
може да се обжалва с касационна жалба
пред ВКС, на РБ, в едномесечен срок от съобщаването му, при предпоставките на
чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.