Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 26 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 09.03.2020
г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Тотев, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 5131/19 г., намери за установено следното:
Защитниците на подс. С.П.Б. (ЕГН: **********) – адвокатите Т. Н. и Др. Д.,
са подали в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК въззивна
жалба
(и мотивирано допълнение към нея) срещу постановената на 08.02.2019 г. присъда по
н.о.х.д. № 21025/17 г. на СРС (НО, 130 с.), с която Б. е бил признат за виновен
в престъпление по чл. 129, ал.1-2 НК (причинена на 09.12.2014 г. на пострадалия Д.Б. средна телесна повреда –
трайно затруднение движението на десен горен крайник), наказан с 1 година
лишаване от свобода (с отложено изпълнение по чл. 66 НК за 3 години) и осъден
да заплати обезщетение по чл. 45 ЗЗД в размер на 6 000 лв. (с отхвърляне
на гражданския иск до горницата от 10 000 лв.), дължимата върху него
държавна такса (240 лв.) и разноските по делото.
Жалбата, писменото
допълнение и развитите в тяхна подкрепа доводи от новоупълномощения
защитник на подсъдимия (адв. Д. М.) в откритото
заседание пред СГС на 09.03.2020 г. са с искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК и
изтъкнати аргументи от процесуално естество. Основното оплакване е за грешен
анализ на доказателствата: а) за необосновано игнориране на
едни показания (на свидетелите А. и Н.) за сметка на фаворизирането на други
(на пострадалия Б. и неговата съпруга – св. Б.); б) за липса на логическа
съпоставка между версията на частния обвинител (и граждански ищец) и
заключенията на приетите медицински експертизи; в) за въпроси, които СРС
е оставил неизяснени - имало ли е в
действителност ползвана от подс. Б. брадва при
спречкването му със св. Б.; защо самият пострадал не се е оплакал пред
пристигналите на място полицаи за това, че Б. е влизал в дома му; защо той не е
изпитал веднага болката от счупването при твърдения удар с брадва, а
оплакванията са се появили по-късно; защо в обаждането си на тел. 112 частният
обвинител не заявил „удар с брадва”, а е сигнализирал за друго поведение на
подсъдимия („Тръгна да му удря с брадва”); от каква материя е било счупеното стъкло
на входната врата на жилището на Б. и как точно Б. е причинил щетата (чрез удар
с крак, ръка или брадва); кога точно е настъпила т.нар. „гипсова имобилизация” на ръката на Б.; имало ли е реторсия в насрещното поведение на двамата участници в
конфликта. Твърди се също, че делото е било разгледано в рамките на обвинителен
акт, който не отговаря на изискванията по чл. 246 НПК, защото в него прокурорът
е формулирал по недопустим начин (алтернативно) правната квалификация на
умисъла, без да става ясно дали същият е пряк или евентуален. Оплакването относно наказанието е за неговата
несправедлива индивидуализация, доколкото – според защитата – първостепенният
съд не е взел предвид предизвикателното поведение на самия пострадал.
И прокурорът, и повереникът на частния обвинител и граждански ищец (адв. Н.) пледират присъдата да бъде потвърдена и излагат
сходни доводи – за прецизен (задълбочен) анализ на доказателствата, мотивирани
изводи на СРС и правилно приложен материален закон.
Според въззивния съд, комплексният характер на множеството
оплаквания на жалбоподателя налага „пред скоби” да бъдат изведени процесуалните
въпроси, защото тяхната проверка би „предрешила” тези за квалификацията на
деянието и дължимото наказание. Нещо повече – тезата за съществени процесуални
нарушения при изготвяне на обвинителния акт следва да бъде
разгледана приоритетно пред доказателствените
аргументи на защитата, защото евентуални пороци от тази категория би направила
безпредметно по-нататъшното разглеждане на делото.
Доводите са
неоснователни.
Независимо, че правото на
жалбоподателя да се оплаква от нарушения по чл. 248, ал.1, т.3 (доколкото
такива не са били изтъкнати в
разпоредителното заседание) е преклудирано от
забраната по чл. 248, ал.3 НПК, втората инстанция разполага с правомощието да
извърши служебна ревизия за такива по тежест процесуални пороци, чието
допускане би засегнало съществено защитата на подсъдимия и застрашило
интересите на правосъдието. Такива обаче по делото не се откриват. Вярно е, че
при формулиране на правните си изводи в обвинителния акт прокурорът е посочил,
че от субективна страна деянието е извършено „умишлено”, без да конкретизира
вида на умисъла, при това – пресъздавайки законовата дефиниция (чл. 11, ал.2 НК) и на двете разновидности на умишлената вина. Но това нарушение не е
съществено, защото не е ограничило в значима степен правото на защита. Делото е
можело да бъде разгледано и без изобщо СРП да включва този ненужен абзац в
съдържанието на обвинителния акт. Каква е тезата за умисъла, е проблем, който спокойно е следвало да бъде решен въз основа на изложените в
обстоятелствената част на обвинението факти – чупенето на стъклото, насочването
към пострадалия с брадва в ръка, нанасянето на инкриминирания удар. Така, на
вниманието на съда са били поставени за преценка достатъчно факти, които – в
случай, че бъдат доказани - са позволявали да се изследва субективната страна
на поведението на дееца: дали той е искал (целял) или е допускал причиняването
на телесната повреда. За минимума на стандарта по чл. 246, ал.2-3 НПК е
достатъчно да има описание на съставомерните
обстоятелства (какво и как се е случило) и посочване на правната норма, под
която същите да бъдат подведени. Въпросното изискване е било спазено, поради
което въззивният съд не намери основание за служебна
намеса по чл. 335, ал.2 НПК.
Фактите по делото са били правилно
установени. СГС не откри причина да се отклонява от тях в степен, налагаща
други (различни) изводи, поради което цялостното им преповтаряне е
безпредметно. С пряко съставомерно значение са
единствено обстоятелствата, свързани с причинения на св. Б. инкриминиран удар в
хода на възниквалия между него и подс. Б. скандал.
Той започнал по тривиални (комунално-битови) въпроси около 11.00 ч. на
09.12.2014 г. в общите помещения на имот (къща в гр. София, ул. „Радин дол” № 8), ползван от двете семейства и в хода на
спора първата провокация дошла от св. Б., който напсувал подс.
Б. и го нарекъл „глист”. След това влязъл в своята част на къщата, затворил ползваната
като преграда врата (съставена в средната си част от подсилено стъкло) и се
качил по стълбите на втория етаж. От своя страна, подс.
Б. „не останал длъжен” на проявеното отношение и решил да потърси „възмездие” -
взел ползвана от семейството му брадва с дървена дръжка, разбил стъклото на
преградната врата към дома на Б., качил се по стълбите, насочил се към него и замахнал с брадвата, удряйки го в областта на китката и
дланта на дясната ръка. Ударът причинил на пострадалия травма, изразяваща се в
счупване в основата на пета предкиткова (дланна) кост, и съставляваща трайно (за повече от 30 дни)
затруднение в движението на десния горен крайник. Между Б. и Б. последвало
взаимно боричкане, което преминало през стълбите на къщата и площадката пред
входната врата и завършило на двора, където се намесили (с цел – прекратяване
на свадата) свидетелите Б. (съпруга на пострадалия) и А. (живееща във
фактическо съжителство с подсъдимия). Подс. Б. пуснал
брадвата, св. Б. я взела и предала на св. А., която я прибрала в дома си.
Частният обвинител Б. сигнализирал на тел. 112 с оплакване, че е бил нападнат с
брадва от съседа си, което преповторил и пред скоро пристигналите на място
служители на СДВР/06 РУ (свидетелите Д. и В.).
Районният съд е изпълнил
задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 305, ал.3 НПК да събере и обсъди всички
доказателства,
да анализира противоречията между тях и да мотивира защо кредитира едни за
сметка на други източници на информация. В тази им част, оплакванията за
необоснованост на присъдата (изграждане на фактически изводи в разрез със
събраните доказателства) са неоснователни. Дължимият по силата на чл. 339, ал.2 НПК отговор на жалбоподателя налага СГС да изследва повторно почти цялата доказателствена съвкупност, защото нейният анализ от
първата инстанция генерално е оспорен и отречен. Друг е въпросът, че част от
доводите в жалбата не касаят съществени въпроси и отговорът им по никакъв начин
не би допринесъл за правилното изясняване на делото (като например - защо
самият пострадал не се е оплакал пред пристигналите полицаи за това, че Б. е
влизал в дома му; защо той не е изпитал веднага болката от счупването при
твърдения удар с брадва, а оплакванията са се появили по-късно; от каква
материя е било счупеното стъкло на входната врата на жилището на Б. и как точно
Б. е причинил разбиването му - чрез удар с крак, ръка или брадва.
Подходът, който първата
инстанция е следвала, е да отдаде основно внимание на показанията на ч.о. Б.,
защото той (въпреки процесуалното си качество на страна) е непосредствен
участник в (очевидец на) изследваните събития и съобщената от него информация е
следвало да бъде детайлно проверена. Изявленията му са били ползвани с доверие
по съображения, които въззивният съд не може да
отрече: първо – поради това, че самият пострадал не е „спестил” някои факти,
които дискредитират неговото поведение по време на конфликта; второ – поради
съответствието им с други доказателствени източници
(вкл. и на части от обясненията на подс. Б.); и трето
– защото пресъздадената от този свидетел картина на събитията отговаря и на
правилата на житейската логика във възникналата ситуация.
Принципно правило в доказателственото право е, че показанията на очевидеца, в
чиято достоверност съдът се е убедил, са носители на преки доказателства за
обстоятелствата по делото. Такъв е и процесният
случай. След като се е уверил, че ч.о. Б. казва истината, Районният съд
основателно е ползвал свидетелския му разказ като основа, върху която да
изгради изводите си. Това не е станало безмотивно, а
след щателна съпоставка с останалите косвени улики. Версията на св. Б. (л.48,
гръб – л. 52 от н.о.х.д.) включва и неизгодни за него факти (относно
отправените към подсъдимия обидни реплики), което е самостоятелна индиция, че същият е проявил добросъвестно процесуално
поведение. Самото нападение, започнало след разбитото от подс.
Б. стъкло на преградната врата, е пресъздадено в свидетелския му разказ, но и
потвърдено от други (контролни) данни. Житейската логика, че именно
„нападнатият” има мотив да сигнализира първи органите на полицията е била
проявена именно по този начин – веднага след инцидента св. Б. е уведомил
националната информационна система „112”, а съобщената от него информация е
включвала и изявлението му за нападение „с брадва” „от съседа”, при което е
станало „сборичкване, сбиване”. Заключението на изготвената СТЕ (л. 137 и сл.
от н.о.х.д.), прието в с.з. на 08.02.2019 г. (л. 172, гръб от н.о.х.д.), потвърждава
този извод. Данни за използвана при скандала брадва Б. е съобщил и пред
пристигналите на място свидетели В. и Д., чиито досъдебни показания (л. 52-53
от д.п.), съдържащи производни доказателства, са били прочетени в цялост на осн. чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.
2 НПК (л.72-73 от н.о.х.д.). В унисон с тази информация е и казаното от св. Б.,
съпруга на частния обвинител (л.52, гръб – л. 54 от н.о.х.д.), която не само е
потвърдила, че е видяла процесната брадва, но и че
след потушаването на конфликта въпросният предмет е бил предаден на св. А. и
последната го е прибрала в дома си. Нещо повече, при явяването си за медицинско
освидетелстване същия ден (09.12.2014 г.) св. Б. е съобщил и пред д-р Г.Г.информация за „удари с дръжката на брадва в областта на
дясната ръка” (вж. СМЕ № 374/14 г. – л. 21 от д.п.), а даденото предварително
заключение е констатирало, че уврежданията „…могат да бъдат получени по начин и
време, както съобщава прегледаният”. В
този смисъл са и изводите на приетите по делото (л.95-98 от н.о.х.д.)
медицински експертизи, които обясняват като възможна версията счупването на дланната кост да е причинено „с дръжката на брадва” (СМЕ –
л. 101 и л. 153-154 от д.п.). Поради това, следва да бъдат отклонени
възраженията на защитата, че използването на брадва в процесния
инцидент е останало недоказано, както и че св. Б. не е уведомил органите на МВР
за осъщественото от подс. Б. нахлуване в дома му. Районният
съд, впрочем, съвсем на място е посочил, че обективното наличие на вещи и
предмети, тяхното съществуване и условно индивидуализиране могат да бъдат
постигнати и чрез свидетелски показания (когато изискванията на чл. 109-110 НПК не са били спазени),
защото по силата на чл. 117 и чл. 14, ал.2 НПК тези гласни доказателствени
средства, без ограничения, се явяват универсален източник на информация в
наказателното производство. Въззивното оплакване на
жалбоподателя, че при обаждането си на тел. 112 пострадалият е поднесъл
различна информация (във връзка със записаното му изявление „Тръгна да ме удря
с брадвата”), тълкува едностранно и изолирано фактите в създалата се ситуация.
В действителност, може да се твърди, че е имало опит за удар с брадва към друга
част на тялото на Б. (по повод на което същият е заявил, че съседът му е
„тръгнал да го удря”), а попадането на съприкосновението единствено с
наранената му ръка е резултат от предприетата своевременна защитна реакция.
Първата инстанция е имала
основание да обособи в отделна група данните, съобщени в обясненията на подс. Б. (прочени при условията на чл. 279, ал.2, вр. ал.1, т.4 НПК от л. 108 на д.п.) и св. А. (л. 54, гръб
– л. 55 от н.о.х.д.), защото съпоставката им с останалите доказателствени
материали е наложило те да бъдат възприети с резерви. В тази връзка защитата
твърди, че казаното от Б. и А. е игнорирано без убедителни мотиви, но възражението
е неоснователно. Първият проблем, който обективно е направил впечатление на
Районния съд, е че самите версии на тези две лица се различават в някои техни
нюанси и констатираното противоречие е достатъчно, за да се дикредитира
цялостната им достоверност. Показателни в случая са разнопосочните твърдения
как точно е паднал подс. Б. вследствие на твърдения
от него „първи удар”, който ч.о. Б. му нанесъл в лицето. Версията за множество
падания на Б. на земята вследствие на свадата също не кореспондира с находките,
установени от приетите медицински експертизи (че по гърба и задната част на
главата подсъдимият няма наранявания). А казаното от св. А., че през цялото
време, в което е наблюдавала конфликта, Б. не е удрял св. Б., противоречи не
само на версията на самия пострадал и неговата съпруга, но и на обективно
установените по лицето му травми, които не са били включени в обвинението. Тук,
впрочем, следва да се изясни, че констатираните телесни увреждания по подс. Б. (кръвонасядане на дясна
ушна мида, охлузване на носната пирамида, кръвотечение от двете ноздри, кръвонасядания и драскотини по гърба на двете ноздри и
т.н. – СМЕ, л. 64/70 от д.п.) и по ч.о. Б.
(кръвонасядания по клепача на окото, оток по гърба на
носа, разкъсно-контузна рана по горната устна и т.н.
– СМЕ, л. 95/100 от д.п.), които в случая нямат съставомерен
характер, потрърждават изводите за настъпила между
двамата физическа свада след нахлуването на Б. в дома на пострадалия. В
обясненията си пред въззивния съд самият подсъдим
потвърди, че „боричкането” се е случило след като той, воден от желанието си за
възмездие, е разбил стъклото на вратата, влязъл е в ползваната от сем. Бояджиеви
територия и оттам нататък е започнал ръкопашният бой. Като се остави настрана
фактът, че Б. отрича при неговото протичане да е ползвал брадва при насочването
си към Б., всички други заявени от подсъдимия обстоятелства съвпадат с казаното
от свидетелите Б. и А., които са възприели финалната част от свадата и дори са
допринесли за нейното преустановяване. Оттук
нататък, възраженията на защитата, че не е ясно как точно Б. е разбил стъклото
(дали с брадва, дали с крак или ръка) не касаят пряко съставомерността
на деянието, защото обвинението не е за престъпление по чл. 216, ал.1 НК, а за
телесна повреда, причинена чрез удар с дръжката на брадва в областта на ръката
на пострадалия. А че процесната телесна повреда е
именно средна (с оглед настъпилото трайно затруднение в движението на горния
десен крайник за срок, по дълъг от 30 дни), е потвърдено и от двете медицински
изследвания на в.л. Веселинов (л. 95 и л.147 от д.п.), приети в с.з. на
12.10.2018 г. (л. 96 и сл. от н.о.х.д.). За нейното настъпване е без значение
кога точно е била извършена „гипсовата имобилизация”
на ръката на частния обвинител (на което обстоятелство е акцентирано във въззивната жалба), защото признака „трайност” се отчита от
момента на настъпването на затруднението в движението, а не от момента на
нанасянето на инкриминирания удар. Напълно възможно е първоначално той да не е
предизвикал силна болка или обездвижване, а симптоматичните прояви и оплаквания
да са се появили по-късно. В случая от значение е категоричното становище на
вещото лице, че травмата, предмет на обвинението, се дължи именно на
последиците от такъв удар.
Множеството „съмнителни
нюанси”, съдържащи се в прочетените при условията на чл. 281, ал.5, вр. ал.1, т.4 НПК показания на св.М.Н., резонно са дали
повод на СРС да ги остави без доверие. Втората инстанция няма да преповтаря
всички мотиви за това, защото ги възприе за правилни. Случайното „присъствие”
на този свидетел на инкриминираните събития, фрагментарният му разказ за тях
(само по отношение на факти в полза на защитата на подс.
Б.) и несъответствието между неговото поведение и правилата на житейската
логика (подробно цитирани на стр. 10 от първоинстанционните
мотиви) са все фактори, които са внесли редица съмнения в достоверността на
казаното от Н.. Тук логично може да бъде добавен и един допълнителен довод – в
докладната записка, изготвена от свидетелите В. и Д. (л.14 от д.п.), които са
се отзовали на сигнала за сбиването, липсва каквото и да е отразяване, че на
мястото на инцидента е било установено лице на име „Мартин Н.”. Тази докладна,
на общо основание, съставлява писмено доказателство (прочетено и прието в
съдебното следствие при условията на чл. 283 НПК) и същото съдържа информация
за лицата, които двамата полицейски служители са заварили при пристигането си.
При обосновано установени
факти, от правна страна деянието на подс. С.Б.
законосъобразно е било квалифицирано като престъпление по чл. 129, ал.1-2 НК –
причинена на пострадалия Д.Б. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно
затруднение движението на горния десен крайник. Били са отчетени и онези
значими обстоятелства, от които може да се изведе, че при осъществяването му
подсъдимият е действал с пряк умисъл – насочването към Б. с брадва в ръка,
замахване с брадвата към горната част на тялото му и причиняване на удар в
ръката при настъпилата насрещна защитна реакция (все фактори, които сочат, че
деецът е съзнавал общественоопасния характер на
поведението си, предвиждал е и е искал неговите резултатни последици).
По делото не са
установени данни, които да разколебават поставената от СРС правна квалификация
на деянието. Първо – липсват доказателства за извършването му в условията на афектен умисъл (след неправомерно провокирано от
пострадалия силно раздразнение) по смисъла на чл. 132, ал.1, т.2 НК, защото
заключение в този смисъл са дали вещите лица К.и Г.по приетата СПЕ (л.124 от
д.п.). И второ, няма как да се твърди (вкл. и поради казаното от самия подсъдим
пред СГС), че разбивайки стъклото на преградителната врата и насочвайки се към св. Б. за да
търси „възмездие”, Б. е действал при условията на „неизбежна отбрана” по чл. 12 НК. Деянието му в случая няма защитен характер, защото не се явява отговор на
„непосредствено противоправно нападение”. Дори да се
приеме за вярна версията на подсъдимия и св.А., че св. Б. е нанесъл първия
удар, след което се оттеглил в своята част на къщата, в този момент следва да
се приеме, че актът на нападението е бил преустановен. А срещу приключила
офанзива неизбежната отбрана е недопустима.
Наложеното на подс. Б. наказание (1 година ЛС с отложено
изпълнение по чл. 66 НК за срок от 3 години) обаче е било индивидуализирано несправелдливо и в тази част присъдата следва да бъде
поправена. СРС неправилно е отчел, че преоблаващите
смекчаващи обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни, за да
позволят санкцията да бъде заменена „когато не е предвиден най-ниският предел”
– чл. 55, ал.1, т.2, б. „б” НК. Напротив - макар и първоначалната словесна
агресия на св. Б. към подс. Б. да не е била в
състояние да формира у дееца „афектен умисъл” за
нападението, тя може да се приеме за един от стимулиращите фактори, които са
провокирали деянието. И доколкото в случая псувните и ругатните не са били
„взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление” (напр.
като такова по чл. 132, ал.1, т.2 НК), те на общо основание могат да бъдат
отчетени като „смекчаващо обстоятелство” – по арг. от
чл. 56 НК. Към него следва да бъдат прибавени и контатираните
от Районния съд други факти в тази група (чисто съдебно минало, млада
трудоспособна възразст и трудова ангажираност,
предшестващи конфликти отношения с пострадалия), а всички заедно (съвкупно)
вече сочат не само на „многобройни”, но и на „изключителни” смекчаващи
обстоятелства. Това е налагало санкцията на подсъдимия да бъде отмерена не при
условията на чл.54 НК (както е процедирала първата инстанция), а съобразно
привилегията по чл. 55, ал.1, т.2, б. „б” НК. Погрешно, като насрещни
(отегчаващи) факти в мотивите към присъдата са били отчетени реализирането на
удара с дръжката на брадва и причинените други (странични) телесни увреждания
на пострадалия, които не са били включени в обвинението. От една страна,
ползването на това средство (брадвата) е именно елемент от механизма на деянието и ако се следва стриктно становището
на вещите лица по делото – неговият резлултат
(счупването на основата на предкитковата кост) едва
ли би настъпил при нанасянето на удар с ръка (аналогично на това да се твърди,
например, че употребата на нож при убийство е отегчаващо обстоятелство). В същото време, останалите травми, причинени
на Б., са напълно адекватни на тези, претърпени от подс.
Б., защото и за двете лица те са настъпили от
последвалата взаимна физическа свада. Ето защо, ако се твърди, че това,
което подсъдимият е причинил „в повече” на пострадалия следва да отегчава
отговорността му, на абсолютно реципрочен принцип, като смекчаващо
обстоятелство следва да бъде взето предвид това, което самият пострадал му е
причинил при сбиването. Което впрочем сочи, че при личността на подсъдимия се
установят единствено данни със смекчаващ характер. Последното, от своя страна,
налага дължимото след замяната по чл. 55, ал.2, т.2, б. „б” НК наказание „пробация” да бъде сведено единствено до двете задължителни
мерки по чл. 42а, ал.2, т.т.1-2 НК, при това – в минимален размер от 6 месеца и
при минимална периодичност на явяване на осъдения пред съответното длъжностно
лице по отношение на първата от мерките (два пъти седмично - чл. 42б, ал.1 НК).
Ревизията на смекчаващите
обстоятелства налага да бъде преразгледано и присъденото в полза на г.и. Б. обезщетение
по чл. 45, ал.1 ЗЗД от 6 000 лв. То е прекомерно и не отговаря на
критериите за „справедливост” (чл. 52 ЗЗД). Никой не отрича преживените от пострадалия
физически дискомфорт и болка, нито тяхната
продължителност, но факторите, провокирали вредоносното деяние, също следва да
бъдат отчитани. Тяхното преповтяране е ненужно и
наличието им обосновава деликтът да бъде оценен на
сумата от 5 000 лв., а дължимата за него държавна такста
върху гражданския иск – съответно намалена. Отхвърлянето на исковата молба до претендирания в цялост размер от 10 000 лв. не е било
оспорено с въззивна жалба, поради което СГС няма правомощия да се произнася в тази насока.
Мотивиран от всичко
изложено и на основание чл. 337, ал.1, т.1 и ал.3 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен
състав:
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ присъда от 08.02.2019 г. по н.о.х.д.
№ 21025/17 г. на СРС (НО, 130 с.), като:
1.Намалява
наложеното на подс. С.П.Б. (ЕГН: **********)
наказание и на осн. чл. 55, ал.2, т.2, б. „б” НК,
заменя лишаването от свобода с пробация, включваща
следните пробационни мерки: а) по чл. 42б, ал.1, вр. чл. 42а, ал.2, т.1 НК – задължителна регистрация по
настоящ адрес за срок от шест месеца, с явяване и подписване на осъдения Б.
пред пробационен служител или определено от него
длъжностно лице два пъти седмично; и б) по чл. 42б, ал.2, вр. чл. 42а, ал.2, т.2 НК – задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от шест месеца.
2.Намалява
присъденото от СРС обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45, ал.1 ЗЗД
спрямо г.и. Д.К.Б. (ЕГН: **********) до сумата от 5000 лв.
3.Намалява
дължимата от подс. Б. държавна такса върху размера на
уважения граждански иск до сумата от 200 лв.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалите й части.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: