ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 931
гр.
Перник, 28.10.2019 г.
Пернишкият
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание на 28 октомври през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
Председател:
Милена Даскалова
Членове:
Кристиан Петров
Роман
Николов
като
разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 677 по описа за
Производството е по реда
на чл. 274
– чл. 278,
във вр. с чл. 413, ал.
2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от "Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД, гр. София против разпореждане от 12.09.2019 г. по ч. гр.
д. № 181/2019 г. по описа на Районен съд - Трън, в частта му, с която е отхвърлено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу Л.Д.А. за сумата от 118,30 лв., представляваща неустойка за неизпълнение
на поето от длъжника задължение 195 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране
на вземането. Поддържа се, че съдът е нарушил диспозитивното начало, без даде възможност
на заявителя да обоснове и докаже индивидуално договаряне, като е предрешил
евентуален спор между страните. Съдът не е отчел правилно приложението на
Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит и Директива 2009/22 за
исковете за преустановяване на нарушенията с цел защита на интересите на
потребителите, т. е. в производствата в които не се сочат доказателства съдът
не следва да прави проверка. Твърди се, че нищожността на договорните клаузи,
поради неравноправния потребителски характер е особен вид недействителност,
който е извън общите хипотези на противоречие със закона и добрите нрави.
Проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да се направи ако
незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото
искане. Обсъжда се значението на чл. 143 от ЗЗП, т. н. генерална клауза за
неравноправност на уговорките на потребителските договори, относно която
заповедния съд не би могъл да направи изводи единствено от заявлението по чл.
410 от ГПК.При преценка на добрите нрави следва да се отчетат и други
фактори-свободата на договаряне, равнопоставеност на страните, функции на
неустойката, възможност да длъжника сам да ограничи размера на неизпълнението. Преценката
на съда се ограничава до изложените от заявителя факти за установяване на едно
индивидуализирано спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и
доказана в друг евентуален процес – исковият. Наред с това се твърди, че не са
налице сочените от заповедния съд основания да се приемат за нищожни договорните
клаузи, въз основа на които са начислени претендираните вземания, поради което
липсва основание за отказа на съда да бъде издадена заповед за изпълнение.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства
и направените с частната жалба оплаквания, намира за установено следното :
Пред районния съд е подадено заявление от "Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД, гр. София за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК срещу Л.Д.А. за сумата от 294,99лв.- главница по
договор за паричен заем № ***, сключен между длъжника и "Вива кредит” ООД;
30,36 лв. - договорна лихва; 117,69 лв. такса за експресно разглеждане на
документи, 8,11 лв. лихва за забава; 118,30 лв.- неустойка за неизпълнение на
задължение и 195 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
В т. 12 на заявлението е посочено, че съгласно договора заемателят се е
задължил 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на
заемателя обезпечение на задълженията му по договора чрез поръчителство, като
поръчителят отговаря на конкретно посочени изисквания – да е навършил 21г., да
работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при сегашния си
работодател 6 мес. и минимален размер на осигурителния му доход от 1000 лв., да
не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, през последните 5г.
да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или ако има кредитната му история да е
със статут не по-лош от 401 "Редовен" или банкова гаранция с
бенефициер заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем в
размер на цялото задължение по договора и за целия му срок. Посочено е, че
заемателят не е дал в срок обезпечение и поради неизпълнение на това задължение
съгласно договора дължи неустойка в размер на 118,30 лв.
В т. 12 на заявлението са изложени твърдения, че съгласно договора при
забава на плащане на погасителна вноска, заемателят дължи на заемодателя
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, представляващи
направени разходи за изпращане на смс- и, провеждане на телефонни разговори,
изпращане на писма, покани и електронни съобщения за просрочено вземане. При
настъпване на дълготрайна забава следва предприемане на действия, включващи и
ангажиране дейността на служител, който осъществява и администрира дейността по
събиране на вземането,- като общият размер на начислените разходи и такси за
извънсъдено събиране е 195 лв.
Районният съд е отхвърлил заявлението по чл. 410 от ГПК, в частта относно искането за издаване заповед за изпълнение за
сумата от 118,30 лв.- неустойка за неизпълнение на задължение и 195 лв. разходи
и такси за извънсъдебно събиране, като е приел, че клаузите за неустойка и
такси са нищожни.
Съдът намира, че обжалваното разпореждане е законосъобразно.
Неоснователни са доводите, че при произнасянето си заповедният съд е излязъл
извън правомощията си. Съгласно чл.411, ал.2,
т.2 ГПК заповедният съд е длъжен и без да е налице възражение по чл.414 ГПК
от длъжника да извърши служебно проверка дали предявеното със заявлението
вземане не противоречи на закона и/или добрите нрави и именно в изпълнение на
това си законово задължение, съдът се е произнесъл относно валидността на
клаузата за неустойка. В същия смисъл е и определение N 974/07.12.2011 г. по ч.
т. д. N 797/2010 г. на ВКС.
Съгласно т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен кратък срок за представяне на обезпеченията -
3-дневен от сключване на договора. Това задължение не е уговорено
предварително, а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от
предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи
договора. Въведени са редица условия, на които да отговарят поръчителите, в
голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като
дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение,
обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място горното следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат
кредит в размер на 400 лв., а претендираната неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 118,30 лв., т. е.
представлява почти 30% от получената главница. Освен това неустойката се начислява
еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/,
т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението, и затова не може да се приеме, че
размерът й е висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се
дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка
би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване
на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила неустойката. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя
следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители
не е определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и
затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като
по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на
страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката и
води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а
произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Неустойката противоречи и на чл.143, т.5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение
относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок
размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а нейният размер е
почти 30 % от получената главница, което води до реализиране на по-висок доход
за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т. 3
от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест
на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Посоченото обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП,
което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал.
1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд намира за неоснователна частната жалба и в частта й относно
претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е
претендирана, наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на
практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК
и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза
на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК,
тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение
за забава.
Жалбоподателят се
позовава на разпоредбата на чл. 10а, ал.1 от ЗПК, съобразно която кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит.
В заявлението е уточнено, че тези допълнителни услуги са изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др. Така отписаните действия не съставляват допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а се касае за действия,
извършвани от кредитора във връзка със събиране на задължението и не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги / в същия смисъл е и решение № 345/9.01.2019 г. по т. д.
№ 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК/. Дори и да се приеме, че става дума за услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, то са такива по управление на
кредита. Поради това претендирането им от потребителя противоречи и на
забраната на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия за управление на кредита.
По изложените съображения, съдът намира, че обжалваното разпореждане е
законосъобразно и следва да бъде потвърдено и
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 12.09.2019 г. по ч. гр. д. № 181/2019 г. по
описа на Районен съд - Трън в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.