№ 21898
гр. София, 30.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В. Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20221110106577 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Централна кооперативна
банка“ АД, чрез юрк. Д. Н., срещу Б. И. Ш., с която са предявени кумулативно обективно
съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за признаване за
установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
982,48 лева, представляваща главница по договор за разплащателна сметка и издаване на
международна кредитна карта MasterCard/Visa Фаворит № ****************** от
28.07.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за
признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за
сумата в размер на 299,59 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 30.04.2015 г. до 30.07.2020 г.; иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата
съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 618,56 лева, представляваща
наказателна лихва за забава за периода от 21.05.2015 г. до 30.07.2020 г.; и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
32,65 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 31.07.2020 г. до 26.11.2020 г.
В исковата молба се твърди, че на 28.07.2011 г. между ищеца и ответницата бил
сключен договор за разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта
MasterCard/Visa Фаворит № ******************, по силата на който банката предоставила
1
на ответницата кредитна карта с кредитен лимит от 1000 лв., който не трябвало да бъде
превишаван. С анекс № 80600ККП-АА-00070 от 29.08.2012 г. към договора били променени
лихвените условия по кредита в посока намаляване. Срокът на договора бил равен на срока
на кредитната карта, който бил две години. Картата се подновявала автоматично за нов
двугодишен срок, съответно договорът се продължавал автоматично за новия срок на
валидност на картата и при същите условия, ако до първо число на месеца, в който изтичал
срокът на валидност на картата, картодържателят не уведомял писмено банката за
нежеланието си да го продължи или ако банката не е взела решение прекратяването на
договора да настъпи с изтичането на неговия срок. Твърди се, че кредитният лимит бил
усвоен от ответницата, но същата не изпълнила задълженията си да върне предоставената
сума, ведно с дължимата договорна възнаградителна лихва, по начина и в сроковете,
уговорени в договора. След 30.04.2015 г. длъжникът преустановил редовното изплащане на
месечните вноски по кредитната карта, като към 30.07.2020 г. било налице просрочие от
1919 дни. Поради допуснатата трайна забава от страна на картодържателя ищцовото
дружество прекратило действието на договора предсрочно на основание чл. 8, ал. 1, б. „ж“
от същия и обявило вземанията си по него за предсрочно изискуеми в пълен размер на
основание чл. 6, ал. 1, т. 2 от договора. За упражняване на посоченото право банката
уведомила длъжницата с писмо, връчено й лично на 04.08.2020 г. За вземанията си
кредиторът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено
и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК от 13.01.2021 г. по ч. гр. д. № 59614 по описа за 2020 г. на Софийски районен
съд, Второ гражданско отделение, 60 състав. Ответницата възразила в срока по чл. 414 ГПК,
което наложило предявяването на настоящите искове. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото
разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата Б. И. Ш. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. П. П..
Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове като неоснователни,
необосновани, недоказани и погасени по давност. На първо място твърди, че ответницата
използвала издадената от ищцовото дружество кредитна карта единствено през срока на
нейната валидност, а именно от 28.07.2011 г. до 28.07.2013 г. През м. 09.2013 г. върнала
пластиката на банката и погасила изцяло задълженията си по отпуснатия кредит. Нова
кредитна карта не била издавана. Прави възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на претендираните вземания. Изразява становище, че договорните клаузи за
заплащане на възнаградителна лихва, наказателна лихва и обезщетение за забава били
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като същите не били индивидуално
уговорени и противоречали на изискванията за добросъвестност. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищецът „Централна кооперативна банка“ АД, редовно призован,
2
се представлява от юрк. Н.. Процесуалният представител поддържа исковата молба по
основание и по размер. В хода на устните състезания изразява становище, че действието на
процесния договор продължило поне до 2015 г., доколкото от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза се установявало, че имало плащане с издадената от банката карта
на 16.04.2015 г. Счита твърденията, изложени в исковата молба, за подкрепени от събрания
по делото доказателствен материал, а тези на ответника – за необосновани и недоказани.
Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответницата адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание ответницата Б. И. Ш., редовно призована, не се явява лично,
представлява се от адв. П.. Процесуалният представител оспорва исковата молба и поддържа
депозирания отговор. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли предявените
искове като неоснователни. Изразява становище, че процесните вземания били погасени по
давност. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80
ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
Не се спори по делото, че между ответницата и ищцовото дружество през периода от
28.07.2011 г. до 28.07.2013 г. съществувало валидно облигационно отношение, възникнало от
договор за разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта
MasterCard/Visa Фаворит № ****************** от 28.07.2011 г., по силата на който банката
издала на ответницата кредитна карта с кредитен лимит от 1000 лева. Срокът на валидност
на картата, означен на лицевата й страна, бил две години, считано от последния ден на
месеца на издаването й, и изтичал в 24,00 ч. на последния ден от посочения на картата месец
(чл. 1 от договора). Съгласно чл. 2, ал. 1 от същия предоставеният от банката кредитен
лимит в размер на 1000 лева не трябвало да бъде превишаван. Същият представлявал банков
кредит, предоставен от банката за ползване чрез картата, от датата на подписване на
договора за срок, равен на срока на валидност на картата. Последната се подновявала за нов
срок от две години, съответно кредитът се продължавал автоматично за новия срок на
валидност на картата и при същите условия, ако до първо число на месеца, в който изтичал
срокът на валидност на картата, картодържателят не уведомял писмено банката за
нежеланието си да го продължи или ако банката не била взела решение прекратяването на
кредита да настъпи с изтичането на неговия срок. В случай че кредитът не бъде продължен
съгласно горните условия, картодържателят следвало да погаси изцяло всички задължения
към банката във връзка с използване на картата до изтичане срока й на валидност. В клаузата
на чл. 2, ал. 4 от договора било предвидено задължението на картодържателя най-късно в
последния работен ден на текущия месец да осигури по посочената разплащателна сметка
сума, не по-малка от минималната месечна вноска в размер на 30 лева, или общата сума на
задълженията му до края на предходния месец, ако същата е по-малка от минималната
3
месечна вноска. Изпълнението на това задължение трябвало да стане до края на текущия
месец. При забава на кредитополучателя банката имала право на договорената лихва върху
просрочените суми за времето на забавата, както и на обезщетение за времето на забавата в
размер на законната лихва. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора частта, формирана от плащания
при търговци, от теглене на пари в брой и от парични преводи, се олихвявала с „лихва за
разрешен овърдрафт по кредитни карти Фаворит“, която била в размер на 15,75 %. В случай
че след изтичане срока на валидност на картата, съответно след датата на прекратяване на
кредита, ако то предхожда срока на валидност на картата, картодържателят не е погасил
изцяло задълженията си, върху общото задължение се начислявала договорената лихва и
лихва за забава в размер на законната лихва (чл. 3, ал. 3 от договора). Годишният процент на
разходите към датата на сключване на договора бил в размер на 16,94 % за първата година и
22,57 % за всяка следваща година, определен в чл. 4, ал. 2 от договора. Договорът за
разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта MasterCard/Visa Фаворит
№ ****************** от 28.07.2011 г. по своето естество представлява частен
диспозитивен документ, подписан от страните по него. Той не е оспорен в хода на
производството, поради което се ползва с обвързваща доказателствена сила по смисъла на
чл. 180 ГПК и задължава съда да приеме авторството на изявлението. Доколкото не са
релевирани пороци при образуването и изявата на волята на страните, доказано е по делото,
че същите са направили изявление за поемане на задълженията по договора при
договорените условия и срокове. Съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат сила на закон за
тези, които са ги сключили.
Не е спорно и обстоятелството, че в изпълнение на сключения договор банката издала
на ответницата кредитна карта с разрешен кредитен лимит от 1000 лева, която била получена
от нея срещу подпис. Посоченото обстоятелство се потвърждава от представено по делото
искане за издаване на кредитна карта Visa/MasterCard от 22.07.2011 г. Видно от отбелязване в
последното, на 28.07.2011 г. ответницата получила своята кредитна карта тип Visa, номер
4220821110295826 и ПИН код в запечатан плик. От копие на самата кредитна карта е видно,
че същата е била валидна до м. 07.2013 г.
С искане за промяна на параметрите по кредитна карта от 29.08.2012 г. ответницата
заявила, че желае лихвеният процент по издадената от банката кредитна карта с номер
4220821110295826 да бъде променен от 15,75 % на 12,00 %. Искането било прието, като
страните по договора подписали Анекс № 80600ККП-АА-00070 от 29.08.2012 г., с който
договорили, че частта, формирана от плащания при търговци, от теглене на пари в брой и от
такси и комисиони, се олихвявала с лихва в размер на 12 % годишно. Другите условия по
договора оставали непроменени.
Допусната е по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на
вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след
запознаване с материалите по делото и допълнително представените от ищеца счетоводни
документи. От заключението се установява, че по процесния договор била усвоена сума за
главница в общ размер на 6167,01 лева, формирана от теглене на АТМ и плащане на ПОС
4
през периода от 04.10.2011 г. до 16.04.2015 г., вкл. Освен това били начислени следните
лихви и такси: договорна лихва в общ размер 535,26 лева, начислена за периода от
30.09.2012 г. до 31.05.2020 г., вкл.; наказателна лихва в общ размер на 621,35 лева, начислена
за периода от 22.10.2012 г. до 31.07.2020 г., и такси в общ размер на 41,88 лева, начислени за
периода от 07.02.2012 г. до 31.03.2015 г., вкл. По процесния договор ответницата извършила
плащания в общ размер на 5464,87 лева. С тази сума били погасени следните задължения по
процесното правоотношение с ищеца: главница в размер на 5184,53 лева, договорна лихва в
размер на 235,67 лева, наказателна лихва в размер на 2,79 лева и такси в размер на 41,88
лева. Вещото лице констатирало, че последната вноска по процесния кредит в размер на 30
лева била направена от ответницата на 31.03.2015 г. От заключението се установява, че
неплатените задължения на Б. Ш. по процесния договор за кредитна карта били в следните
размери: главница в размер на 982,48 лева, договорна лихва в размер на 299,59 лева,
наказателна лихва в размер на 618,56 лева и обезщетение на забава (законна лихва) в размер
на 32,65 лева. Лихвата за забава била начислена върху пълния размер на просрочената
главница от 982,48 лева за периода от 31.07.2020 г. до 26.11.2020 г. Съдът намира, че
заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно
неговата правилност, поради което го възприема изцяло.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК:
За основателността на посочения иск следва да бъде установено кумулативното
наличие на следните предпоставки: съществуване през исковия период на валидно
облигационно отношение между страните, възникнало по силата на договор за
разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта MasterCard/Visa Фаворит
№ ****************** от 28.07.2011 г.; усвояване от ответницата от кредитната карта на
сума, равна на претендираната главница, и настъпване на изискуемостта на претендираното
вземане.
Ответницата не оспорва, а и от приетите по делото доказателства се установява, че
между страните възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения на
28.07.2011 г. договор за разплащателна сметка и издаване на международна кредитна карта
MasterCard/Visa Фаворит № ******************, по силата на който банката издала на
ответницата, в качеството й на картодържател, кредитна карта с кредитен лимит от 1000
лева. Картодържателят, от своя страна, се задължила най-късно в последния работен ден на
текущия месец да осигури по посочената разплащателна сметка сума, не по-малка от
минималната месечна вноска в размер на 30 лева, или общата сума на задълженията й до
края на предходния месец, ако същата е по-малка от минималната месечна вноска.
Следователно, налице е първата предпоставка за уважаване на предявения иск.
5
По отношение на втория елемент от фактическия състав на вземането на ищеца –
усвояване от ответницата на сума, равна на претендираната главница, съдът намира, че
същата се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. В последното са
посочени по дати усвоените суми, като вещото лице е уточнило, че това са суми, изтеглени
на АТМ – устройство или платени на ПОС – терминал, т.е. главницата не включва
капитализирана лихва или такси. Следва да бъде подчертано, че усвояването на
предоставения кредитен лимит не се оспорва от ответницата, а и по делото не са събрани
доказателства, които да опровергават изводите на вещото лице. С оглед изложеното
настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства безспорно се
установява усвояването от ответницата от разрешения й кредитен лимит на сумата в общ
размер на 6167,01 лева през периода от 04.10.2011 г. до 16.04.2015 г. От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза е видно, че ответницата е извършила погасявания по
кредитната карта в общ размер на 5184,53 лева, които са били отразени от банката. След
приспадане на плащанията е останала дължима главница в размер на 982,48 лева.
По отношение на падежа на задължението съдът намира, че същият безспорно е
настъпил, но не поради обявената от банката предсрочна изискуемост, както се твърди в
исковата молба, а много по-рано, поради изтичане на срока на договора. Съгласно чл. 2, ал. 1
от същия предоставеният от банката кредитен лимит в размер на 1000 лева представлявал
банков кредит за ползване чрез картата от датата на подписване на договора за срок, равен
на срока на валидност на картата. Последната се подновявала за нов срок от две години,
съответно кредитът се продължавал автоматично за новия срок на валидност на картата и
при същите условия, ако до първо число на месеца, в който изтичал срокът на валидност на
картата, картодържателят не уведомял писмено банката за нежеланието си да го продължи
или ако банката не била взела решение прекратяването на кредита да настъпи с изтичането
на неговия срок. В случай че кредитът не бъде продължен съгласно горните условия,
картодържателят следвало да погаси изцяло всички задължения към банката във връзка с
използване на картата до изтичане срока й на валидност. Първата кредитна карта била с
валидност до 31.07.2013 г. Действително, по делото липсват нарочни данни за издаването на
втора кредитна карта на ответницата, но от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че усвояването на предоставения от банката кредитен лимит
продължило и през следващите две години, като последното такова било извършено на
16.04.2015 г. на сумата в размер на 15 лева. Следователно, договорът бил подновен за нов
двугодишен срок и продължил да обвързва страните най-късно до 31.07.2015 г. С
настъпването на този краен срок съгласно чл. 2, ал. 1 от договора окончателно падежирали
всички задължения на ответницата по него. Направените в тази насока възражения в
отговора на исковата молба са основателни. По делото липсват каквито и да било данни за
издаване в полза на Б. Ш. на последваща карта и за ползване на предоставения й кредитен
лимит след 31.07.2015 г. При тези данни изявлението на банката за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, получено от ответницата лично на 04.08.2020 г., не е породило
целения правен ефект, тъй като всички задължения по договора за кредитна карта вече са
6
били падежирали.
С оглед всичко изложено дотук настоящият съдебен състав намира, че искът по чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК е основателен, поради което следва да бъде разгледано основното възражение на
ответницата – за погасяване на вземането по давност. Преди всичко следва да бъде посочено,
че по отношение на главницата приложима е общата петгодишна давност. Съгласно трайно
установената съдебна практика при договора за заем е налице неделимо плащане. В случай
че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати,
както е в настоящия случай, това не превръща тези вноски в периодични плащания, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище
съответства изцяло и на дадените в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д.
№ 3/2011 г., ОСГТК, ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
„периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Последните, макар да са породени
от един и същ факт, са относително самостоятелни и периодичността е характерна за
престациите и на двете страни по договора. По отношение на договора за кредит това
изискване не е налице, тъй като нито задължението на кредитора за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се.
Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява по своята същност
съгласие на кредитора да приеме изпълнение на основното задължение на длъжника на
части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Затова в този случай е приложим
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД (вж. Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.
д. № 1157/2018 г., ІІ Т.О., ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV
Г.О., ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение №
103 от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., ІІ Т.О., ВКС).
На следващо място, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. В тази връзка в Тълкувателно решение № 3 от
21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г., ОСГТК, ВКС е прието, че нормата на чл. 114, ал. 1
ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. В
разпоредбите, уреждащи института на погасителната давност, не съществува норма,
разграничаваща началото на давностния срок в зависимост от това дали задължението е
периодично или е едно задължение, изпълнението на което се осъществява по волята на
страните на части. В последната хипотеза, независимо че задължението е едно, уговорените
падежи – моментите на дължимо изпълнение на всяка една от вноските (представляващи
части от главното задължение), са предварително определени и с погасяването на всяка една
от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането
за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за
частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено
изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие.
При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право
7
е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави
принудително длъжника си да изпълни, като длъжникът дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва от деня на изтичане на срока (моментите на падеж на вноската,
изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат). От редакцията на разпоредбата на чл.
114, ал. 1 ЗЗД не може да се направи извод, че давността за всяка една от последователно
разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече след
като целият дълг стане изискуем (от падежа на последната вноска или в хипотезата на
предсрочна изискуемост). Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на
института на погасителната давност. С оглед изложеното в цитираното тълкувателно
решение е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на
длъжника кредиторът обяви дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за
непадежиралите до момента вноски от главницата започва да тече от настъпване на
предсрочната изискуемост.
В настоящия случай сключеният между страните договор за кредитна карта
представлява по своята същност договор за револвиращ кредит, тъй като картодържателят
имал право през целия срок, определен в договора (както беше прието по-горе – до
31.07.2015 г.), да разполага като усвоява многократно в пълен размер или частично с
определена сума в съответната валута (кредитен лимит) – в случая в размер на 1000 лева.
При този вид договор за кредит от волята на оправомощения държател зависи дали, кога и в
какъв размер ще усвоява суми от кредитния лимит. По тази причина в уговорките между
страните липсвали отнапред определени като размер месечни погасителни вноски за
връщане на усвоената сума (с чл. 3 от Анекс № 80600ККП-АА-00070 от 29.08.2012 г.
определеният в договора размер на минималната месечна вноска от 30 лева бил отменен).
Въпреки че отделните месечни вземания на банката като размер били поставени в
зависимост от усвоената от картодържателя през съответния период сума, падежът на
задължението на ответницата бил ясно уговорен в чл. 2, ал. 4 и ал. 5 от договора за кредитна
карта – най-късно в последния работен ден на текущия месец картодържателят следвало да
осигури по посочената разплащателна сметка сума, не по-малка от минималната месечна
вноска, или общата сума на задълженията му до края на предходния месец, ако същата е по-
малка от минималната месечна вноска. Следователно, на последно число всеки месец
падежирала поне минималната месечна вноска, а от 31.07.2015 г., както беше прието по-
горе, станали окончателно изискуеми всички възникнали до този момент по процесния
договор задължения на ответницата. Именно датата 31.07.2015 г. следва да бъде приета като
начало на давностния срок по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Обвързването на погасителната
давност с твърдяната от ищеца дата, от която обявил кредита за предсрочно изискуем –
31.07.2020 г. би било в противоречие със същността и целта на института на погасителната
давност – да стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права, да
гарантира правната сигурност, като не поставя началото на давностния срок в зависимост
8
единствено от волята на кредитора с оглед решението му да обяви или не и кога остатъка от
дълга за предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. В т.
14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС е
прието, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес
и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Но ако е
спазен срокът по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, то съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването
на този иск има обратно действие – искът за съществуване на вземането се смята предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В настоящия
случай заявлението е подадено на 27.11.2020 г. Следователно, петгодишната давност е
изтекла за тези погасителни вноски в частта за главницата, чиято изискуемост е настъпила
преди 27.11.2015 г. Както беше прието по-горе, всички задължения на ответницата за
усвоената и невърната главница станали окончателно изискуеми на 31.07.2015 г., поради
което вземането на ищеца за главница се явява изцяло погасено по давност. Направеното в
тази насока възражение в отговора на исковата молба е основателно.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че искът по чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК е
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ,
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК:
Освен главницата ищецът претендира и договорна възнаградителна лихва за периода от
30.04.2015 г. до 30.07.2020 г. Основанието банката да начислява и претендира договорна
лихва след изтичане на срока на договора е твърдяната предсрочна изискуемост, за която
съдът по-горе прие, че не е настъпила, тъй като всички вземания по процесния договор са
падежирали окончателно още на 31.07.2015 г. След посочената дата кредиторът не е имал
правно основание да начислява други лихви извън тази за забава. Следователно, исковата
претенция за възнаградителна лихва за периода от 01.08.2015 г. до 30.07.2020 г. е
неоснователна.
За останалата част от исковия период – от 30.04.2015 г. до 31.07.2015 г. съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза договорната възнаградителна лихва е в
размер на 38,58 лева. По делото няма доказателства за доброволното й погасяване от страна
на ответницата, поради което следва да бъде разгледано направеното в отговора на исковата
молба възражение за погасяване на вземането по давност. В Решение № 130 от 15.04.2020 г.
по т. д. № 1829/2018 г., І Т.О., ВКС е прието, че съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД с изтичане на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични
плащания. Претендираната договорна възнаградителна лихва няма характер на неделимо
плащане, поради което за същата не е приложима общата петгодишна давност. Вземането за
лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва
с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с
9
периодично изпълнение. Поради тази причина е направен изводът, че вземането за
договорна възнаградителна лихва се погасява с кратката тригодишна давност. В същия
смисъл е и Решение № 206 от 30.12.2011 г. по т. д. № 1055/2010 г., ІІ Т.О., ВКС.
В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в
съда на 27.11.2020 г. и, както беше посочено по-горе, е прекъснало погасителната давност.
Тригодишната давност е изтекла за вземанията за възнаградителна лихва, чиято изискуемост
е настъпила преди 27.11.2017 г. Начислената за периода от 30.04.2015 г. до 31.07.2015 г.
договорна лихва, която падежирала окончателно на 31.07.2015 г., към датата на подаване на
заявлението в съда е била изцяло погасена по давност. Следователно, и в тази си част
претенцията на ищеца не може да бъде уважена.
С оглед изложеното искът по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ,
вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.
По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1
ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Разпоредбата на чл. 119 ЗЗД предвижда, че с погасяването на главното вземане се
погасяват и произтичащите от това акцесорни вземания, каквото е това за лихва, макар
давността за тях да не е изтекла. Доколкото съдът прие, че цялото вземане на ищеца за
главница е погасено по давност, то и начислените върху нея наказателна лихва за забава и
мораторна лихва също са погасени.
С оглед изложеното исковете по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1
ЗЗД и по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и
като такива също следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ответницата е направил искане за присъждане на
направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като е представил
списък по чл. 80 ГПК. Видно от приложения към списъка договор за правна защита и
съдействие от 04.07.2021 г., договореното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева
било заплатено от ответницата изцяло в брой при подписването му. А в заповедното
производство Б. Ш. е извършила разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 180 лева. Процесуалният представител на ищеца е направил възражение за прекомерност
на така заплатеното адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК,
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко
от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. А чл. 36, ал. 2 ЗА препраща към
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет
за възнаграждения за адвокатска работа. От друга страна, в най-новата съдебна практика на
Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу
10
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от
фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101,
§ 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са
задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат
поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж.
Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение №
1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението следва да
бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес, вида и
количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна
сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т.
о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС).
Освен това следва да бъде взета предвид и съдебната практика, която приема, че при
прерастване на заповедното производство в исково такова би представлявало злоупотреба с
право възмездяването на дублиращата се адвокатска защита за двете производства.
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Правото на ответника за мотивиране на възражението в
заповедното производство, незапретено от закона, следва да бъде упражнявано без
злоупотреба (чл. 3 ГПК), каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се
адвокатска защита, кумулативно по подаване на възражение по чл. 414 ГПК и по защитата
срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат
поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. Освобождавайки
длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността
на възражението. То е само формална предпоставка без самостоятелни правни последици,
поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя
материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК. Следователно липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право (вж.
Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ВКС, Определение №
140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ВКС).
Съдът, като съобрази обстоятелството, че настоящото производство приключи в едно
съдебно заседание, с изслушване на една експертиза и събиране на допълнителни писмени
доказателства, и като взе предвид, че действителната правна и фактическа сложност на
делото е малка, намира, че на ответницата следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева вместо поисканите 600 лева. С оглед изложеното,
11
предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцовото дружество
„Централна кооперативна банка“ АД следва да бъде осъдено да заплати на ответницата Б. И.
Ш. сумата в размер на 500 лева, представляваща направените в настоящото производство
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Централна кооперативна банка“ АД, ЕИК *********,
представлявана от изпълнителните директори С. М. С. и Г. К. К., със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Слатина“, бул. „Цариградско шосе“ № 87, срещу Б. И. Ш.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за признаване за
установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
982,48 лева, представляваща главница по договор за разплащателна сметка и издаване на
международна кредитна карта MasterCard/Visa Фаворит № ****************** от
28.07.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 299,59 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва
за периода от 30.04.2015 г. до 30.07.2020 г.; иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата
съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 618,56 лева, представляваща
наказателна лихва за забава за периода от 21.05.2015 г. до 30.07.2020 г.; и иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на
32,65 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 31.07.2020 г. до 26.11.2020
г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК от 13.01.2021 г., издадена по ч. гр. д. № 59614 по описа
за 2020 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Централна кооперативна банка“ АД,
ЕИК *********, представлявана от изпълнителните директори С. М. С. и Г. К. К., със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Слатина“, бул. „Цариградско шосе“ № 87,
да заплати на Б. И. Ш., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, сумата 500
(петстотин) лева, представляваща направените в настоящото производство разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
12
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 59614 по описа за 2020 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13