№ 3345
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100512580 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. К. Г., чрез адвокат Р. М. срещу
решение № 11201/28.06.2023г., постановено по гр. д. № 60195/2022г. на СРС, 120 с-в.
С цитираното решение е отхвърлен предявеният от Л. К. Г., с адрес в гр. София,
ж. к. ****, чрез адвокат Р. М. със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис № 13, срещу
„Н.б.г.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****,
представлявано от С.Т.З. – управител, чрез адвокат П. Е. А., със съдебен адрес в гр.
София, ул. ****, иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1000
лева, частично от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата
неимуществени вреди във връзка с излъчено на 08.10.2022 г. предаване „Офанзива с Л.
О.“, излъчено по Нова ТВ, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба
– 07.11.2022 г. до окончателно изплащане на вземането, като неоснователен.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа се, че в решението съдът не е изяснил кои твърдения представляват факти и
кои мнения и оценки. Поддържа, че посоченото в исковата молба счита за фактически
твърдения. Моли решението да бъде отменено и вместо него съдът да постанови друго,
с което предявеният частичен иск да бъде изцяло уважен, като й се присъдят
направените пред двете съдебни инстанции разноски.
1
В установения от закона срок, въззиваемият „Н.б.г.“ ЕООД, е депозирал отговор
на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Исковата претенция намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 49
ЗЗД. За нейното уважаване е необходимо да се констатира кумулативната даденост на
следните предпоставки: 1/ ответникът да е възложил на друго лице (лица)
извършването на конкретна работа – подготвянето и публикуването на определен
журналистически материал и 2/ при или по повод осъществяването на тази работа
изпълнителят на същата да е реализирал противоправно и виновно деяние, от което за
ищеца да са настъпили вреди.
Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически
състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, тоест такова
действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от
закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията
на естествените права. В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо
поведение на ответника, изразяващо се в разгласяване на клевети и позорни
обстоятелства, чрез излъченото предаване.
Ищецът твърди да е претърпял вреди от това, че на 08.10.2022 г. около 16:40
часа в предаването „Офанзива с Л. О.“, излъчвано по Нова телевизия с водещ Л.. О.,
били изречени от последния обидни и клеветнически твърдения с действия по неин
2
адрес, с които било накърнено доброто й име в обществото. За излъчване в
предаването били умишлено подбрани снимки на ищцата, публикувани от последната в
собствения профил в социалните мрежи, предназначени за приятелския кръг, в които
била разголена в тесни вечерни рокли, бански и бельо. С въпросните снимки бил
създаден колаж с надпис „родната полиция ни пази“. Изречените в предаването обидни
изрази и клевети са: ,,Вие бихте ли назначили тази жена, казва се Л. Г., сега ще видят
зрителите как изглежда тази Л. Г., наречена Буба, полицай.“, „Има и други клипчета,
но няма как да ги излъчим, че все пак часът е ранен“, „Така ли трябва да изглежда една
полицайка“, „Имат ли място такива жени в полицията“.
От приетата пред СРС СТЕ се установява, че действително на 8 октомври 2022 г.
е било излъчено предаване със заглавие „Ген. Васил Василев: Да се „изгони"
политиката от МВР“ с начален час от 16.44 часа и продължителност от 17 минути и 19
секунди, като за целите на производството е изготвен запис на предаването на оптичен
носител. Страните не спорят, че действително предаването, чието съдържание се сочи
от процесуалния представител на ищеца в исковата молба, е било излъчено по Нова
телевизия, както и че направените изявления на Л. О. са идентични с описаното
съдържание. Установява се че, в предаването "Офанзива с Л. О." на 08.10.2022 г. от
16:00 часа от служител на ответното дружество – Л. О., са направени следните
изявления: ,,Вие бихте ли назначили тази жена, казва се Л. Г., сега ще видят зрителите
как изглежда тази Л. Г., наречена Буба, полицай.“; „Има и други клипчета, но няма как
да ги излъчим, че все пак часът е ранен“; „Така ли трябва да изглежда една
полицайка?“; „Имат ли място такива жени в полицията“; „Хубава е.“
По принцип, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е
конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от
Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването
на правото да се изразява мнение, с оглед високата обществена значимост и
интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ
интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и
интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2
от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други,
извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените
текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване
правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на
конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на
вражда или към насилие над личността. Чрез публичното слово лицата упражняват
основното си защитено от конституцията право на мнение и реализират свободата си
на изразяване на възгледи и идеи.
В разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на РБ се съдържа установената
изрична забрана – правото на свободно изразяване на мнение да се използва за
накърняване на правата и доброто име на другиго. Сред ценностите, чиято закрила е
основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения,
Конституцията посочва присъщите на всяка личност права на чест, достойнство и
добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото
унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и
на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за
дадено лице или приписване на престъпление другиму). Именно по споменатата
причина, гражданската отговорност за обида и за клевета са нормативно установен
механизъм за защита на честта, личното достойнство и доброто име, а механизма за
3
реализиране на деликтна отговорност предполага известно ограничение на правото на
свобода при публично изразяване на мнения и оценки.
Правото на изразяване на мнение, включва правото да се съобщават достоверни
факти и правото да се дадат оценки за тези факти. Мнението може да се разпространява
свободно - когато не се касае за превратно упражняване на право по чл. 39, ал. 1 от
Конституцията на РБ тоест, когато свободата на мнение не е използвана, за да се
увреди доброто име на другиго. Свободата на изразяване на мнение е изключена в
случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ (виж напр. Решение по гр.д.
№ 5059/2008 г. на ВКС, І г.о,), макар в средствата за масова информация да могат да се
разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения.
Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга
причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако те не засягат
достойнството на личността, т.е. ако не осъществяват обективните предпоставки на
обида или състава на клеветата (виж напр. Решение № 253 от 29.01.2014г. по гр.д. №
1251/2012г. на ІІІ г.о. при ВКС).
Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка,
които пряко или косвено засягат конкретно лице, когато името му се коментира във
връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие (Решение по
гр.д. № 1438/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.).
Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те
представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от
обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани единствено
фактическите твърдения.
В настоящия случай съдът намира, че казаното от О. представлява именно
изказано от него мнение. Изложеното от него не представлява факти, за да се
проверява тяхната достоверност, поради което неоснователни са оплакванията във
въззивната жалба в тази връзка.
За разлика от фактите, които имат обективно изражение в действителността,
мнението и оценката на фактите и обстоятелствата не подлежат на проверка за
истинност или не. Следователно, те не могат да бъдат средство за осъществяване на
изпълнителното деяние на клевета и не представляват противоправно деяние. За
разлика от мненията и оценките позорящите факти трябва обективно да са заявени от
дееца като реално съществуващи, за да се преценяват евентуално като позорящи, ако са
неистински, а не да се извеждат като форми на субективна психическа дейност на
лицето, което ги изразява.
Следва да се разграничава принципното схващане за свободата на изразяване на
мнение, респ. правото на изразяване на лична позиция от разгласяването на позорни
обстоятелства. Предмет на клеветнически твърдения могат да бъдат единствено факти
с конкретно съдържание, които носят информация за конкретно определено
обстоятелство или за конкретизирано явление, което трябва да предизвиква от гледище
на общоприетия морал и добри нрави безусловно отрицателна оценка на
обществото, или да приписва извършването на престъпление. Разгласяването на
позорно обстоятелство е част от средството за извършване на деянието, но то трябва да
бъде факт, а не съждение върху факти, което съждение не подлежи на проверка за
истинност, защото е продукт на мисловна, умозаключителна дейност. Несъмнено,
единствено позорният факт обосновава отрицателни изводи в обществото за
пострадалия, защото води обективно до засягане на неговото достойнство, неговия
4
авторитет пред обществото (обществената оценка на околните за него). Следователно,
за да е налице клевета, средството на клеветата трябва да е факт, а не да е оценка,
мнение, критика на факт. Когато едно лице изнася публично, пред обществото
засягащи достойнството на друго лице факти, те трябва да отговарят на обективната
действителност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни
или не, като правно значение оценките имат само ако са обидни, т. е. ако накърняват
честта, самооценката за обществената ценност на личността като съвкупност от
физически и духовни качества.
Разпоредбата на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на
мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на
държавните власти. Нормата обаче не дава право да се разпространяват неверни факти,
нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на
фактите и възможността тя да се отстоява. Следователно, материалноправните предели,
до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати
неоправдано честта и достойнството на гражданите. Те не могат да използват правото
за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Когато
при упражняването на това право се накърнява достойнството или честта на другиго,
лицето, което е нанесло обида или е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за
причинените вреди.
В настоящия случай, СРС правилно е приел, че не е налице обида или клевета.
Не са засеганти и доброто име и достойнството на лицето, доколкото, както беше
посочено по – горе, казаното представлява мнение и оценка, а не се възпоризвеждат
факти.
Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за
вярност – те съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства
от обективната действителност /правно значение оценките имат само ако са обидни,
което в настоящия случай не е налице/. За вярност могат да бъдат проверявани само
твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата. Оценките, направени
при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са
натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност
или невярност не може да бъде проверявана - те представляват коментар на фактите, а
не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Съжденията на
дадено лице могат да ангажират отговорността му само ако изразяването им обективно
нанася обида на адресата. (в този смисъл решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. №
1376/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. №
1251/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС). /в този смисъл и Решение № 62 от 06.03.2012 год. на
ВКС по гр. дело № 1376/2011 год., IV г. о, ГК, Решение № 85 от 23.03.2012 год. на ВКС
по гр. дело № 1486/2011 год., IV г. о, ГК, Решение № 278 от 27.11.2019 год. на ВКС по
гр. дело № 1140/2019 год., III г. о., ГК, Решение № 213 от 26.01.2021 год. на ВКС по
гр.дело № 970/2020 год., IV г. о, ГК, Решение № 253 от 29.01.2014 год. на ВКС по
гр.дело № 1251/2012 год., III г. о., ГК, Решение № 129 от 11.08.2020 год. на ВКС по
гр.дело № 2704/2019 год., IV г. о, ГК, Решение № 116 от 24.07.2020 год. на ВКС по
гр.дело № 1960/2019 год., IV г. о, ГК.
Настоящият съдебен състав счита, че съдържанието на процесните изявления на
О. не е клеветническо и обективно не съставлява обида. Те представляват обобщен
коментар на факти с негативен оценъчен характер и са мисловно отражение на личната
позиция на ответника. Както вече бе посочено, оценъчното съждение, мнението,
интерпретацията може да са пристрастни, негативни, но не са факти, поради което не
5
могат да бъдат подлагани на проверка за вярност. В случая изказаното от ответника
мнение не следва да се квалифицира като засягащо достойнството на
жалбоподателката, тъй като не цели единствено да я опозори. Оценката на водещия е
резултат от субективни процеси на мисловен анализ, тълкуване на информацията и
лични впечатления. Негативното внушение по отношение на личността на ищеца не е
направено нито в недопустима форма /използваните изрази не надхвърлят добрия тон/,
нито самоцелно, за да бъде увреден. Следователно не са превишени ограниченията по
чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ на правото да се изразява мнение.
В заключение, настоящият състав намира, че мненията и оценките на ответника
не подлежат на проверка за вярност, тъй като те представляват само коментар на
факти, случили се в обективната действителност и изразяват неговата гледна точка по
коментираните въпроси. Те могат да ангажират отговорността на лицето, което ги
прави, само ако реално представляват обида или клевета. Разграничителният критерий
между деянията, съставляващи обида и клевета съгласно НК, е характерът на
информацията отнасяща се до засегнатото лице. При обидата деецът дава своя
негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации,
сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на
адресата и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на
пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са
истински или му се преписва престъпление, което не е извършил. От приетите пред
СРС доказателства, не се установява водещият, чрез изказаното от него мнение, да е
целял да накърни честта, достойнството и доброто име на ищцата.
В изказванията на водещияа не се изнасят или разгласяват позорни, унизителни
или накърняващи честта и достойнството на ищеца обстоятелства, по смисъла вложен
в закона. Изказванията представят гледната точка на ответника и представляват
изводи, коментари, мнения, оценъчни съждения и субективна интерпретация на
възприети от страна на ответника факти и обстоятелства. В този контекст въззивният
състав намира, че изявленията му са израз на правото му свободно да изразява
собствено становище по определени въпроси от обществено значим интерес.
Следва да се има предвид и, че излъчените в предаването снимки не са такива,
заснети без знанието и съгласието на жалбоподателката, а са свалени от личния й
профил в социалните мрежи и съответно са общодостъпни за широката публика,
противно на твърденията на ищцата.
Не на последно място, следва да се има предвид и, че допустимите граници за
критика на публичните, в сравнение с частните лица, са много по – широки, до какъвто
извод правилно е достигнал и СРС. С оглед на заеманата към този момент от ищцата
длъжност и възприетата в практиката на ЕСПЧ концепция, като например в мотивите
към решение по дело Castells v. Spain, ограниченията в критиката към лица, действащи
в обществено качество са много по - несъществени от тези спрямо частни лица.
В решение по делото „Де Х. и Г. срещу Б.“ и делото „Х. срещу О. кралство“,
Европейският съд по правата на човека приема, че „свободата на изразяване на мнения
е приложима не само по отношение на информация или идеи, които се възприемат
благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за
изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от
държавата или от част от обществото. Съобразно стандартите, установени с
Конституцията на Република България и практиката на ЕСПЧ, следва да се търси
балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и
6
необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. В тази
посока най-важният критерий е доколко конкретното изразяване на факти, мнение и
критика е обществено значимо и необходимо срещу това, дали то се използва
целенасочено за накърняване на правата и доброто име на другиго, като границите на
приемливата критика по отношение на лица, действащи в качеството на обществена
фигура са значително по-широки, в полза на обществения контрол.
Като съобрази изложеното в съвкупност, въззивният съд намира, че не се
установяват осъществени противоправни деяния от страна на служители на ответника
спрямо ищеца, в резултат на който да се ангажира деликтната му отговорност за
обезщетение за неимуществени вреди.
Липсата само на един от елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД е
достатъчен за отхвърляне на иска, поради което съдът не следва да обсъжда
доказаността на останалите предпоставки.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящия състав с тези на
първоинстанционния съд, решението следва да се потвърди.
По разноските:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 1800 лв.
адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11201/28.06.2023г., постановено по гр. д. №
60195/2022г. на СРС, 120 с-в.
ОСЪЖДА Л. К. Г., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж. к. **** да заплати
на „Н.б.г.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„****“ № ****, представлявано от С.Т.З. – управител, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 1800 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7