№ 8810
гр. София, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110128592 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове по реда на
чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.
1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД от „ФИРМА“ ЕООД против Н. Ц. Г.,
за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е
издадена заповед за изпълнение № 5765 от 20.02.2024г. по ч.гр.д. № 7826/2024г. по описа на
Софийски районен съд, 176 състав: 1 000 лева - главница по договор за потребителски
кредит № *** от 22.02.2019г., ведно със законна лихва от 18.01.2024г. до изплащане на
вземането; 274,28 лева - възнаградителна лихва за периода 22.02.2019г. до 25.02.2020г.;
220,50 лева - мораторна лихва за периода 25.02.2020г. до 11.01.2024г.; 396,36 лева - дължими
такси; 1 341,72 лева – неустойка.
В исковата молба се твърди, че вземането на ищеца се основава на сключен на
22.02.2019г. договор за потребителски кредит № *** между „ФИРМА“ ООД, ЕИК *** и Н.
Ц. Г., ЕГН **********. По силата на сключения договор ответникът получил сумата от 1
000,00 лева, срещу което трябвало да върне същата разсрочено - на 12-месечни вноски от по
218,00 лева до настъпване на падежа на 25.02.2020г. Твърди се, че бил уговорен фиксиран
лихвен процент в размер на 40,05 %, както и годишен процент на разходите в размер на
48,43 %. Излага се, че договорът е сключен при спазване разпоредбите на ЗПК. Твърди се, че
договорът бил сключен през системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
а ответникът не е изпълнил в срок задълженията си. Ищецът извежда правния си интерес за
образуване на производството, поради твърдяното от него обстоятелството за осъществена
цесия от 13.01.2022г., като „ФИРМА“ ООД в качеството си на цедент прехвърля на
ищцовото дружество „ФИРМА“ ЕООД – цесионер, вземането си спрямо ответника. Сочи се,
1
че на 21.03.2022г. длъжникът е уведомен за извършената цесия на посочения от него
настоящ адрес, както и с изпращане на *** на посочения мобилен телефон. Моли, в случай,
че съдът прецени, че уведомяването за цесията не е извършено надлежно, да се приеме, че
същото е извършено с връчване на исковата молба. Предвид тези твърдения ищецът моли
съдът да признае за установено, че ответникът дължи горепосочените вземания. Претендира
сторените деловодни разноски.
Ответникът, с отговора на исковата молба, подаден в законоустановения едномесечен
срок, оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди се, че не е налице валидно
уведомяване на ответника за извършената цесия, поради което ищецът не може да се
легитимира като кредитор. Оспорва се възможността за връчване на уведомлението заедно с
исковата молба, поради наличието на особено представителство на ответника по делото.
Оспорва се твърдението, че сумата по кредита е получена от длъжника. Прави се възражение
за прекомерност на начислената неустойка, както и се твърди, че ГПР е неправилно посочен,
поради което счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК разпределението на доказателствената
тежест по иска с правно основание чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1
и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД е, както следва:
Ищецът носи доказателствената тежест да установи пълно и главно следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на посоченото облигационно
правоотношение, възникнало по валидно сключен договор за потребителски кредит, който
отговаря на изискванията на чл.9 до чл.14 ЗПК, вкл., че договорът отговаря на изискванията
на чл.19 ЗПК във връзка с възражението за нищожност поради неправилно посочен ГПК; 2)
кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатият
договор за кредит; уговореният начин за връщане на усвоените суми и падеж на уговорените
дължими вноски за връщане на кредита; 3) наличието на валидно постигната договореност
между страните за връщане на кредита с надбавка (лихва); вземанията да бъдат установени и
по размер; 4) да е налице валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който
ищецът да е придобил претендираните вземания; 5) ответникът да е надлежно уведомен за
извършената цесия.
При установяване на горепосочените обстоятелства, в тежест на ответника е да
докаже, че е заплатил претендираните суми.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава. В тежест на ответника е да
докаже погасяване на дълга на падежа. По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД в тежест на
2
ищеца е да докаже наличието на валидна неустоечна клауза, настъпване на предвиденото в
нея основание за заплащането й (забава в плащането на дължимите суми), както и нейния
размер. При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
задължението.
По делото не е налице спор и се установява от представената справка от електронната
система на „ФИРМА“ ООД, както и от съвкупния анализ на доказателствата по делото, че
на 22.09.2019 г. ответникът е кандидатствал за кредит в размер на 1000 лв. на интернет
страницата на кредитодателя и че е изпълнил всички предвидени стъпки за даване на
съгласие за обвързване от договора. Избрал е сума и период на кредита, съгласил се е с
общите условия, попълнил е необходимите декларации, получил е преддоговорната
информация, договора и общите условия на личния си имейл и ги е потвърдил чрез
натискане на съответния бутон.
В случая се касае за договор, сключен от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР –
“договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация от
разстояние – едно или повече”. Дефиницията на “средство за комуникация от разстояние” е
дадена в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР – това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие
на доставчика и на потребителя. По делото се установява, че ответникът е кандидатствал за
кредит от разстояние от „ФИРМА“ ООД, като е изпълнил всички стъпки за даване на
валидно съгласие за обвързване от договор за паричен заем. Поради това ответникът следва
да се счита обвързан от процесния договор.
По делото е приет договор за потребителски кредит № *** от 22.02.2019 г., сключен
между „ФИРМА” ООД, като кредитодател, и Н. Ц. Г., като кредитополучател. По силата на
сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сума в
размер на 1000 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя на 12 броя месечни
погасителни вноски, първите три от които в размер на 33,38 лева, а следващите девет – по
130,46 лв. с падеж на последната вноска 24.02.2020 г. Посочено е в чл. 3 от договора, че се
прилага фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 %, при ГПР в размер на 48,43
%.
Съгласно чл. 6.1 от договора кредитополучателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия: поръчителство на едно или две
физически лица, всяко от които да отговаря на определени в договора изисквания или
безусловна банкова гаранция с бенефициер - кредитора, за двукратния размер на дължимата
от кредитополучателя сума по кредита със срок на валидност 6 месеца след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. Уговорено е в чл. 6.2 от договора, че при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срок до три дни, считано
3
от датата на сключване на договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на
1341,72 лева. Неустойката се заплаща от кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на първите три вноски се добавя сума в размер на
184,62 лв., а към следващите - 130,46 лева при обща дължима сума 2 616 лв.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено. От заключението се
установява, че на 22.02.2019 г. „ФИРМА“ ООД е превело в полза на ответника сумата по
кредита в размер на 1000 лв. с посочено основание „*** ***: заем съгл. дог. ***“, като по
този начин сумата е усвоена на касата на „***“ АД. Вещото лице констатира от
представените му от ищеца и „ФИРМА“ ООД извлечения по договора, че няма извършени
плащания за погасяване на задълженията по процесния кредит. Посочва, че размерът на
ГПР, като в него се включи неустойката за непредоставяне на обезпечение, възлиза на
728,10 %. Посоченият в договора ГПР от 48.43% включва единствено договорната
възнаградителна лихва.
Съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответникът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на кредит, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител
да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения кредит да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за кредит, са използвани за цели извън професионалната и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това
процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл.
143 – 147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Ответникът се позовава в отговора на исковата молба на противоречие на
съглашението с императивни правни норми, като счита, че при сключване на договора за
кредит кредиторът не е съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
4
начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като
съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на М.С. на Р.Б..
Несъмнено уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение представлява по
своята същност разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, който е известен
на кредитора още към момента на сключване на договора и като такъв следва да бъде
включен в ГПР. В случая видно от клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора вр. чл. 33 от Общите
условия, още със сключването на договора страните са уговорили, че неустойката ще се
изплаща заедно с дължимите месечни вноски.
Процесните клаузи въвеждат възникването на неустоечно задължение за заемателя не
при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а
при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение,
като размерът на неустойката е по-голям от стойността на отпуснатия заем. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за кредит,
съобразно договора и общите условия. Видно е, че неустойката не зависи от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение.
Непредоставянето на обезпечение всъщност не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Освен това съдът намира, че въведените в Общите условия изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че обезпечението става почти невъзможно. Създава се
впечатление, че обезпечението е нежелано от кредитора, а неустойката има за цел
единствено да служи като скрито оскъпяване на кредита и да доведе до неоснователно
обогатяване и до увеличаване на подлежащата на връщане сума.
При това положение посоченият в договора ГПР от 48,43% е неправилно изчислен,
тъй като в него не е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение. От
заключението на ССчЕ се установява, че действително приложеният по правоотношението
ГПР, включващ този разход, е 728,10 %, която стойност значително надвишава допустимия
за периода ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, равняващ се на 50%.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
5
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Недействителност е налице не само при пълна липса на посочване
на ГПР и/или обща сума, дължима по кредита, но и при посочване на некоректно изчислена
и подвеждаща стойност на ГПР. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми
да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в
договора за кредит, който значително надвишава допустимия по закон, кредиторът –
ответник по иска, е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от договора.
Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на
кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и направения
извод за недействителност следва да се прогласи нищожността на договор за паричен заем
№ *** от 22.02.2019 г., сключен между ответника и “ФИРМА” ООД. Последиците от
обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
на лихва или други разходи по кредита.
По делото е представен договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022
г., сключен между „ФИРМА“ в качеството му на цедент и ищеца „ФИРМА“ ЕООД в
качеството на купувач или цесионер. Видно от Приложение № 1 към договора от 13.01.2022
г., в него е включено вземането в общ размер на 3012,36 лв. спрямо ответника Н. Ц. Г. по
договор № *** с главница 1000 лв. С оглед на тези доказателства, както и на факта, че
ищецът разполага с документите по кредита, а именно Договор за паричен заем № *** от
22.02.2019 г., сключен с Н. Г., както и справка от информационната система на „ФИРМА“
ООД, съдът приема, че вземанията спрямо ответника по договора за заем са предмет на
договора за цесия и са придобити от ищеца в качеството му на цесионер.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това,
като предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Нормата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД постановява, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника, от деня, в който то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Правата
по цесията преминават върху цесионера със сключването на договора за прехвърляне на
вземането, но това прехвърляне има действие спрямо длъжника от деня, когато то му бъде
съобщено от предишния кредитор. Следва, че релевантно за действието на цесията е
единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и от цесионера.
6
Съгласно чл. 4.3. от Договора за цесия цедентът „ФИРМА“ ООД упълномощава
цесионера „ФИРМА“ ЕООД да изпраща от името на цедента писмени уведомления за
сключената цесия до длъжниците съгласно чл. 99 ЗЗД.
Към исковата молба е приложено уведомление от „ФИРМА“ ЕООД до ответника Н.
Ц. Г. за извършената цесия. Не са ангажирани доказателства цесията да е била съобщена на
ответника по-рано.
Поради това съдът приема, че уведомяването е извършено от цесионера с исковата
молба, към която е приложен договора за цесия. В този смисъл е и задължителната практика
на ВКС, обективирана в решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ВКС, II ТО. В
същото се приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Това важи и за уведомление, извършено от упълномощен за това
цесионер заедно с исковата молба. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение
за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение на исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Такова уведомление съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл е решение №
109/13.07.2016 по дело № 1050/2015, ВКС, ТК, 1 ТО.
В случая уведомяването за извършена цесия е чрез особен представител.
Получаването на уведомлението в рамките на настоящото съдебно производство по
предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, като с оглед
надлежното връчване на ответника чрез особения му представител на уведомлението за
цесията като част от приложенията към исковата молба следва да се приеме, че длъжникът е
надлежно уведомен за прехвърлянето на неговото задължение. Съгласно решение № 198 от
18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС в хипотезата на иск за заплащане на суми
по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката -
ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем,
поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на
особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник.
Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за
връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се
намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени. Съгласно чл.
47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се
счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на
предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на
7
този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в
процесния случай преписът от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението, обективирано в уведомлението за извършената цесия, се презюмира да са
получени от ответника, а не от назначения му особен представител. Уведомлението,
представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с извършеното
по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на
цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Следва да се посочи, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да
съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането (да го предпази от двойното плащане на едно и също
задължение), поради което възражение от длъжника, че цесията не му е надлежно съобщена
може да се прави само в случай, че длъжникът е платил на стария кредитор до момента на
уведомяването, а в настоящия процес ответникът не твърди извършено плащане след
прехвърляне на вземането (така определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867
от 2011 г. на ІV г. о, решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. № 788/03 г. ВКС, ТК).
С оглед на изложеното, съдът приема, че ответникът е уведомен по реда на чл. 99, ал.
3 от ЗЗД, договорът за цесия е породил действие по отношение на ответника, поради което и
ищецът е легитимиран да предяви в качеството си на кредитор спрямо ответника претенция
по договора за заем.
Доколкото договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита. Тъй като по делото не се установи да са извършени каквито и да било
плащания от ответника, то той дължи пълния размер на главницата от 1000 лв. Поради това
искът за установяване съществуването на вземането на ищеца за главница следва да се
уважи изцяло, а исковете за лихви, такси и неустойка следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
По разноските:
При този изход на делото, право на разноски имат и двете страни. В заповедното
производство ищецът е сторил разноски за държавна такса (64,66 лв.) и юрисконсултско
възнаграждение (50 лв.) в общ размер на 114,66 лв., като с оглед уважената част от исковете
следва да му бъде присъдена сумата от 35,47 лв. В исковото производство ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 64,66 лв. и депозит за особен представител в размер
на 400,00 лв., като претендира и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът
определи на 100,00 лв., съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП или общо 564,66 лв. С оглед уважената
част от исковете, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в исковото производство в
размер на 169,09 лв.
В полза на ответника е заплатен депозит от за ССчЕ в размер на 450 лв. от бюджета
на съда. Съобразно отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. чл. 83, ал.
т. 5 и ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да възстанови сумата от 310,80 лв.
8
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД,
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че Н. Ц. Г., ЕГН **********, дължи на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК
***, сумата 1000 (хиляда) лева, представляваща прехвърлено чрез цесия вземане за
главница по договор за паричен заем № *** от 22.02.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове
за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата 274,28 лева -
възнаградителна лихва за периода 22.02.2019г. до 25.02.2020г.; 220,50 лева - мораторна лихва
за периода 25.02.2020г. до 11.01.2024г.; 396,36 лева - дължими такси; 1 341,72 лева –
неустойка, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 20.02.2024 г. по ч.гр.д. № 7826/2024 г. по описа на СРС, 176 състав.
ОСЪЖДА Н. Ц. Г., ЕГН **********, да заплати на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ***, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 169,09 лева, представляваща сторени разноски
в настоящото исково производство, както и сумата от 35,47 лева, представляваща сторени
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 7826/2024 г. по описа на СРС, 176 състав.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр.
чл. 83, ал. 1, т. 5 и ал. 3 ГПК в полза на Софийски районен съд сумата от 310,80 лв. –
разноски за ССчЕ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9