Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….………
…...02.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести
декември две хиляди и деветнадесета година в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Йорданова в. гр.дело № 2804
по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №544762/26.11.2018
г., постановено по гр.д. №32874/2018 г. по
описа на СРС, 156 състав е признато за установено по отношение на ответника И.К.И., че дължи на ищеца „К.И.“ ООД,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл.
9 ЗПК, във вр. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. ЗЗД, сумата от 666,66 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 67565/29.05.2017
г., ведно със законната лихва от 29.01.2018 г. /датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане,
както и сумата от 108,00 лева, представляваща дължима договорна възнаградителна
лихва за периода 29.05.2017 г. до 25.01.2018 г., както и сумата от 9,74 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 30.08.2017 г. до 25.01.2018 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 6279/2018 г. по описа на СРС, 156-ти състав. С решението е отхвърлен предявеният
иск от „К.И.“ ООД срещу И.К.И., за
признаване за установено, че И.К.И., дължи на
„К.И.“ ООД, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т.
1 ГПК, във вр. чл. 9 З., във вр. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 458,25 лева,
представляваща „такса гарант“ по Договор за потребителски кредит №
67565/29.05.2017 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6279/2018 г. по описа на СРС, 156-ти
състав.
Срещу така постановеното решение са
подадени въззивни жалби и от двете страни.
Подадена е въззивна жалба от ответника
И.К.И. срещу установителната част на обжалваното решение.
Сочи се, че в тази част решението е неправилно, поради несъобразяване с
материалния закон и необоснованост. Излага се, че въпреки, че районният съд е
приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за
кредит, неправилно е приел, че ответникът е изпаднал в забава и дължи връщане
на сумата за главница и лихви по договора. Поддържа се, че по делото не са
събрани доказателства, че ответникът е уведомен за настъпила предсрочна
изискуемост на вземането. Иска се отмяна на решението в обжалваната част.
В срока по чл.263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество чрез адв. Д.. В
отговора се поддържа, че въззивната жалба на ответника е неоснователна и следва
да бъде оставена без уважение. Сочи се, че възможността за възражения на
ответника е преклудирана, а в допълнение и че направените възражения с
въззивната жалба от ответника са неоснователни. Поддържа се, че въпреки, че СРС
е приел, че по делото не е доказано, че длъжника е бил уведомен за обявяването
на кредита му за предсрочно изискуем, в решението правилно е прието, че в хода
на първоинстанционното производство е изтекъл срока на сключения между страните
договор за кредит и ответникът дължи да върне претендираните от ищеца суми, за
които не е доказано да са погасени от него. Иска се потвърждаване на решението
в частта, с която предявените искове са уважени. Претендират се разноски
Въззивна жалба е подадена и от ищеца „К.И.“
ООД срещу първоинстанционното решение, в частта, с която предявения иск за сумата от 458,25 лева, представляваща такса
„Гарант: за периода 29.05.2017 г. до 25.01.2018 г. е отхвърлен.
В жалбата се поддържа, че изводът на районния съд, че клаузата от договора
между страните, в която е уговорена такса „гарант“ дължима от кредитополучателя
е нищожна, поради противоречие със закона. Излага се, че противно на посоченото
от първия съд, размерът на таксата е посочен в общ размер и отделно по месечни
вноски в погасителния план, неразделна част към договора за кредит представен
по делото. Поддържа се, че кредитополучателят е изявил желание за получаване на
заем с осигурен гарант, с оглед на което се е задължил да заплаща
възнаграждението за предоставената от дружеството гарант гаранция за отпуснатия
потребителски кредит, а по силата на договор между дружеството гарант и ищеца,
последният се задължил да събира за сметка и от името на дружеството гарант
дължимите от ответника суми за таксата. Сочи, че дължимата за такса „гарант“
сума не следва да се включва към разходите по потребителския кредит, тъй като
тя се дължи за обезпечаване на вземането. Длъжникът е направил съзнателен избор
за услугата и е бил информиран, че за нея се дължи такса на дружеството гарант,
както и за точни размер на таксата. Иска се отмяна на решението в обжалваната
част. Претендират се разноски.
Отговор на въззивната жалба на ищеца
не е постъпил от ответника в законоустановения срок.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като въззивният
съд препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК, като във връзка с
възраженията наведени с въззивните жалби следва да бъдат изложените следните
съображения:
Предявени пред първоинстанционния съд са за
разглеждане искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл. 415, ал.1,
т.1 от ГПК, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Районният съд правилно е установил фактическата
обстановка по делото.
С оглед предмета на спора във въззивното
производство, очертан от оплакванията в подадени въззивни жалби, съдът намира,
че между страните е налице валидно облигационно отношение по Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 67565 от 29.05.2017 г., сключен между „К.И.“
ООД, в качеството на кредитодател и И.К.И., в качеството на кредитополучател, в
който е уговорено, че кредитодателят предоставя на кредитополучателя, паричната
сума от 800,00 лева, а кредитополучателят се задължава да върне предоставената
сума, ведно с уговорената договорна възнаградителна лихва на дванадесет равни
месечни вноски. По делото е приложена е Разписка за извършено плащане №
2000000127606278/29.05.2018 г. в полза на И.К.И. за сумата от 804,40 лева /л. 11 от делото/. От ответника не са
наведени твърдения, а и не са събрани доказателства за погасяване на
задълженията по процесния договор.
Във връзка с оплакванията на ответника
в подадената от него въззивна жалба, съдът намира следното:
Предсрочната изискуемост има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /Решение
№ 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о.; Решение №
114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. и Решение №
198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о./.
В конкретния случай, въззивният съд
изцяло споделя изложеното от районният съд във връзка с липсата на
доказателства по делото за уведомяване на длъжника от страна на кредитодателя
ищец преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за обявяване
на предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит, сключен
между страните, доколкото по делото е представено единствено електронно
съобщение адресирано до ответника, за което не са събрани безспорни доказателства
да е достигнало до последния.
Въпреки, че не е настъпила
предсрочната изискуемост на задълженията по кредита, районният съд е стигнал до
извода, че претендираните от ищеца суми за главница, възнаградителна лихва и
лихва за забава са дължими от ответника, който извод напълно се споделя от
настоящия въззивен състав.
С оглед ненастъпилата предсрочна
изискуемост и уговорения между страните погасителен план, се установява, че
крайният срок за погасяване на задълженията по кредита е 29.05.2018 г.
Доколкото обаче в случая се касае за вземания, елемент от съдържанието на
заемно правоотношение, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора
за кредит при условията договорени от страните кредитор и кредитополучател. Липсата
на точно изпълнение по договорните клаузи, без настъпилите последици на
надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за
кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от
страните за погасяване на задължението- главница или лихви, следва да бъде
съобразено в рамката на исковото производство по чл. 422 ГПК. По отношение на
онази част на неточно / забавено / изпълнено на задължението за погасяване на
кредита спрямо кредитора, т. е. неизпълнената част на задължението,
съставляващо сбора на непогасените вноски с настъпил падеж до момента на
приключване на устните състезания във въззивната инстанция /арг. чл. 235, ал. 3 ГПК/, доколкото същият винаги може да бъде установен, не може с решението на
съда, базирано на основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде отречена, като недължима
част на признатото по реда на заповедното производство вземане на кредитора.
Това е така, тъй като се касае до вземане, възникнало на основание съществуващ
валидния договор за кредит, по който договор длъжника-ответник по иска дължи
изпълнение макар и само до онази част, по отношение на която е настъпил падежа,
договорен от страните, както и не може да бъде отречена възможността за тази
неизпълнена част, касаеща т. н. падежирали вноски на задължението по банковия
кредит, кредиторът да предприеме принудително изпълнение въз основа на заповед
за изпълнение, издадена в заповедното производство. Доколкото не може да се
приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна
изискуемост при условията на закона, то не може въобще да се отрече
съществуването на самото вземане като се отхвърли иска, в обема на безспорно
установеното неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече
падежиралите вноски./ така посочените и от първоинстанционния състав Решение №
7 от 19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60053/2016 г., II г. о., ГК и Решение №
15 от 9.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60034/2016 г., I г. о., ГК/.
В конкретния случай се установява, че
в хода на първоинтанционното производство е настъпила изискуемостта на всички
вземания по процесния договор, доколкото в последния е уговорен краен срок за
издължаване на 29.05.2018 г.
По делото не са представени
доказателства за погасяване на задълженията от длъжника, при което исковете на
ищеца за заплащане на суми за главница и лихви се явяват основателни.
При изложеното, въззивната жалба на
ответника се явява изцяло неоснователна и решението на СРС в обжалваната с нея част, следва да
бъде потвърдено.
Във връзка с оплакванията на ищеца в
подадената от него въззивна жалба, съдът намира следното:
Видно е от договора потребителски
кредит № 67565/29.05.2017 г. /чл.4/, че
кредитополучателят е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант, за
гарантиране на връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да
заплати в полза на кредитодателя "такса гарант", разсрочена към
месечните му вноски съгласно приложен погасителен план в размер на 49,33лв.
/месечно, общо в размер на 592,00 лв. Съобразно чл. 4,
ал.1 дължимата вноска по кредита включва главница, лихви и такса „гарант“, като
размерът им се определя от размера на отпуснатия кредит, срока, за който е
отпуснат и лихвения процент, по който е отпуснат съгласно погасителния план /Приложение 1/ към договора.
От разписаното в раздел VIII на представените
по делото Общи условия, задължително условие за отпускане на кредита е
предоставяне на банкова гаранция /чл. 8. 2. /, като кредитодателят може да
откаже приемането й независимо дали същата отговоря на изискванията на закона
или не /чл. 8. 1. изр. последно/. Същевременно, чл. 8. 4 предвижда, че в
случай, че кредитополучателят не успее или не желае да предостави посоченото
обезпечение, кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от
посоченото и одобрено от страните дружество гарант, като отново той се ангажира
да събира гаранционна такса от името на избраното от кредитополучателя
дружество гарант.
Въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния съд във връзка с нищожността на клаузата „гарант“, като по
отношение на мотивите следва да добави следното:
При тълкуване на чл. 4 от Договора във
връзка с чл. 8 от ОУ, въззивният съд намира, че клаузата, установяваща
дължимост на такса "Гарант" в размер на 592,00
лв. заобикаля закона – чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на
добрите нрави, доколкото целта, за която същата е уговорена, излиза извън
естеството на нейните обезпечителни и обезщетителни функции.
Учредяването на надлежно обезпечение
дава сигурност на кредитора, че при липса на доброволно изпълнение на
задължението от длъжника, неговият интерес ще бъде удовлетворен при
принудителното осъществяване на дължимата престация. Задължението за учредяване
на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното задължение
на заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето на
обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето
на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредита (арг. чл. 16 ЗПК).
В случая таксата "гарант" не
е уговорена с оглед възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта й е
предвидена кумулативно и независимо от изпълнението на основното парично
задължение на кредитополучателя – независимо от обстоятелството дали изобщо е
налице неизпълнение по договора от страна на кредитополучателя. В договора и в
общите условия към него не се изяснява конкретно при какви обективни критерии,
фактори и начин е формиран размерът на таксата – бланкетно в чл. 4. 1 се сочи,
че е на база размера, срока и лихвения процент на отпуснатия кредит, а в
Приложение 1 е посочена като глобална сума – 592,00 лв.
Таксата е определена в размер, близък
до размера на предоставения паричен заем (в размер на 74% от главницата) и се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито оскъпяване
на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на едната от страните
по сделката, в случая – на търговеца за сметка на потребителя. Подобен
прекомерен размер не би могъл да се оправдае с поетия от кредитора риск от
неизпълнението, доколкото таксата се дължи единствено с оглед факта, че той сам
е осигурил трето лице, отговарящо за задължението с имуществената си сфера –
което поначало е в негов собствен интерес. Уговорена в размер на 74% от размера
на главницата, таксата заобикаля и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
установените максимално допустими размери на годишния процент на разходите по
потребителски кредити.
С оглед гореизложеното, предвид
нищожността на чл. 4 от процесния договор за заем, липсва основание за заплащане
на установената такса "гарант", поради което правилно районният съд е
отхвърлил иска в тази част.
Неотносими към предмета на настоящия
спор са отношенията между кредитодателя „К.И.“ ООД и дружеството „Б.К.“ ООД,
съгласно сключения между тях договор от 25.10.2014 г. В процесния случай не се
твърди и не се установява т. нар. дружество гарант да е извършило каквато и да
било услуга в полза на ответника – кредитополучател, както и в полза на
дружеството кредитодател, за да бъдат погасени вземанията му срещу ответника.
По разноските
Съдът намира, че доколкото и двете
въззивни жалби са счетени за неоснователни и решението на първата инстанция е
изцяло потвърдено, то всяка от страните дължи на другата сторените от нея
разноски само доколкото разноските са направени за защита по въззивната жалба
на другата страна /в този смисъл Определение № 600/24.09.2015 г. по на ВКС по
ч. гр. д. № 4377/2015 г., IV г. о., ГК/. Страната няма право на разноски за
изготвянето, подаването и осъществяване на защита по подадената от самата нея
въззивна жалба, тъй като същата е била приета за неоснователна от съда.
Ищецът „К.И.“ ООД претендира разноски сторени за подадения от
него отговор на въззивната жалба на ответника. Към отговора на въззвиваната
жалба, порадена от ответника, ищецът е приложил договор за правна помощ и
съдействие, в който изрично е посочено, че се отнася за „правна помощ и
съдействие, процесуално представителство във връзка с изготвяне на отговор на
въззивна жалба, депозирана от И.К.И., ЕГН: ********** срещу решение №544762/26.11.2018 г.,
постановено по гр.д. №32874/2018 г. по
описа на 156 състав, Софийски районен съд“. В представения договор за правна
помощ и съдействие е отбелязано, че уговореното възнаграждение от 300,00 лв. е
заплатено в брой и договорът служи за разписка, съобразно указанията дадени в т.
1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът И.К.И. следва да бъде осъден да заплати на „К.И.“ ООД сумата от 300,00 лв.- разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №544762/26.11.2018
г., постановено по гр.д. №32874/2018 г. по
описа на СРС, 156 състав.
ОСЪЖДА И.К.И., ЕГН: **********, адрес: ***
да заплати на „К.И.“ ООД, ЕИК: *******, със съдебен адрес:*** сумата от 300,00
/триста/ лева – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.