Определение по дело №177/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Намери за установено следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на П. Е.” О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление К., ул. „З.” № 5, Б. „С.” № 1, . 1, ап. 33, представлявано от управителя Ст.М. Ер. и на М. А. Я., ЕГН * против първоинстанционно решение № 1330/16.02.2011г. по гр.д. № 1979/10г. на БлРС, с което

- е осъден ответника П. Е.” О., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление К., ул. „З.” № 5, Б. „С.” № 1, . 1, ап. 33, представлявано от управителя Ст. М. Ер. да заплати на М. А. Я., ЕГН *, сумата в размер на 1000 ( хиляда) лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на авторитета, честта и достойнството в резултат на публикувана фотоснимка на М. Я. наред със статия със заглавие: „ Съдът потвърди: Собственикът на „Пр.” А. Я. дължи на държавата 1 141 646 лв. акциз” (брой 54678/15.04.2010 г.).,

- отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявения от ищеца против ответника иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, за сумата от 5000.00 лв., в частта над размера на 1000.00 ( хиляда лева) лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на авторитета, честта и достойнството в резултат на публикувана фотоснимка на М. Я. наред със статия със заглавие: „ Съдът потвърди: Собственикът на „ Пр.” А. Я. дължи на държавата 1 141 646 лв. акциз” (брой 54678/15.04.2010 г.), като неоснователен.

- са присъдени съразмерно уважената част на претенцията разноските по делото.

Едната въззивна жалба е подадена от ищеца Я. в първоинстанционното производство и с нея се атакува цитираното решение в отхвърлителната част и относно уважения размер на предявения иск. Този въззивник счита, че в нея то е неправилно и необосновано. Заявява, че съдът не е определил справедливия паричен еквивалент на причиненото увреждане и твърде занижил размера на обезщетението. Поради това моли въззивния съд да отмени в тази част първоинстанционното решение и уважи изцяло основния иск в пълен размер. Претендира разноски.

Няма направени доказателствени или процесуални искания за тази инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивна жалба страна е подала насрещна въззивна жалба от особения представител на дружеството-ответник адв. В. с твърдения, че постановеното решение е порочно, незаконосъобразно и неправилно, с материализирано искане в същата за неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявения иск бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан.

Другата въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство. С нея се атакува осъдителната част на посоченото решение на РС. Този въззивник счита, че, на първо място, решението е порочно. Освен това е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че по същество решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процедурните и материалноправните норми. Счита се, че не е изяснено кой е законния представител на ответника като респ. липсва негово правилно призоваване. Поддържа се още, че навсякъде в решението – и в мотивите, и в диспозитива съда е приел, че публикацията е за дружество, различно от това описано в исковата молба/вместо “ПР.”ЕООД съда е отразявал в акта си “П.”. На следващо място се сочи, че няма доказателства установяващи връзката между ответника и автора на фотографията. Развити са и съображения, че е разкъсана връзката между ал. 1 и ал. 2 на чл. 32 от Конституцията

Въззивникът моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени осъдителната част на първоинстанционното решение и да постанови ново, с което изцяло отхвърли предявените главен и допълнителен искове, като неоснователни и недоказани.

В тази въззивна жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по втората въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Детайлно развива аргументация по всяко едно от инвокираните във въззивната жалба възражения и оплаквания, които счита че не следва да се уважават. В същия срок няма подадена насрещна на тази въззивна жалба.

В с.з., за въззивника М. Я., редовно призован, се явява адв. М., поддържа жалбата и отговора на въззивната жалба на насрещната страна, оспорва другата въззивна жалба и моли съда да отмени атакуваната част на решението и уважи изцяло иска. Претендира разноски за тази инстанция.

В с.з. за втория въззивник – “П. Е.” О., редовно призован, представител не се явява.

След докладване на жалбите и отговорите, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде изцяло потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са неоснователни.

По отношение възражението на въззивника “П. Е.” О., че не е изяснено кой е законния представител на ответника като респ. липсва негово правилно призоваване, настоящия съдебен състав намира, че същото е изцяло несъстоятелно. Посочването в разпореждане на съда по без движение на делото, на имената на представляващия ответника с изписване Кр. Г., вместо Кр. Ил., безспорно е техническа грешка, която освен това по никакъв начин не влияе на валидността на постановения краен съдебен акт, още по-малко пък да опорочава същия. Нещо повече в постановения краен съдебен акт липсва такава техническа грешка, поради което то и не страда от така изтъкнатите пороци. Несъстоятелен е и довода, че в свое определение първостепенния съд е приел, че ответника се представлява от лицето Ст.М. Ер., но въпреки това в списъка за призоваване не фигурирало това лице, а фигурирало лицето Кр. Евл. Това възражение е изцяло ирелевантно към валидността на постановеното решение и няма каквото и да било отношение към последното, но независимо от това и само за пълнота следва да бъде отбелязано, че видно от извлечението от ТР “П. Е.” О. се представлява от трима управители – поотделно измежду които са и лицата Кр. Ил. и Ст. Ер. и разбира се няма пречка дружеството да се уведомява, призовава за граждански процес чрез някого от тях или чрез всеки от тях. На следващо място, погрешното изписване на дружеството “П.” вместо “ПР.” също не влияе на правилността на акта. Безспорно е установено, а и именно това е релевантното в казуса , че на 15.04.2010 г., на страница 2 във вестник „Стр.” /ответникът „ П. Е.” О. е собственик на вестник „Стр.”/, е публикувана статия със заглавие: „Съдът потвърди: Собственикът на „Пр.” А. Я. дължи на държавата 1 141 646 лв. акциз”. Наред със статията е публикувана и фотоснимка на ищеца М. Я., която е била направена от репортер на вестника пред съдебната зала. Ответникът признава факта на статията и съдържанието й. Ответникът не оспорва, че същата фотография е публикувана и на интернет сайта на вестник „Стр.”. В този смисъл правилно иска е уважен срещу ответника “П. Е.”О., който е собственик на печатното издание – вестник “Стр.”, в който е била публикувана снимката на Я. наред с горепосочената статия, в резултат на което е пострадала репутацията на ищеца като човек, гражданин и бизнесмен, загубил е няколко бизнес партньори, спрял е да общува с близки и познати за период от време, започнал е да води по- затворен начин на живот. Отговорността на този ответник се дължи на основание чл.49 от ЗЗД, която е гаранционно-обезпечителна. В качеството му на възложител на работа на определени негови служители, този ответник носи отговорност за техните действия. Необходимо в този случай е само да се установи, че е налице вреда и че същата е причинена от лицата, на които съответното дружество е възложило работата. Тези факти са безспорно установени пред РС, тъй като съгласно събрания доказателствен материал публикацията, фотоснимката на Я. е именно във вестник “Стр.”, чийто собственик е ответното дружество, поради което следва да понесе и отговорността за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Такива засегнатия ищец е претърпял и те са в причинна връзка с процесното незаконно фотографиране, извършено без знанието и съгласието на ищеца, в подкрепа на което са и събраните доказателства пред първата инстанция – епикриза, експертни решения на ТЕЛК и показанията на разпитаните пред РС свидетели. Юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Следователно отговорноста на „ П. Е.” О., в качеството му на собственик на вестник „ Стр.”, правилно е била ангажирана. Не е необходимо и установяване, авторите на публикацията да се намират в трудовоправна обвързаност с издателя, т.е. да се установява възлагане на работата на прекия причинител и извършването на последния на деликт при и по повод изпълнение на възложеното. При изложеното следва, че “ П. Е.” О. като възложител на работа по отношение на репортер и фотограф, като издател на вестника е възложил на последния изпълнението на работа във връзка с публикуването на печатни материали във вестника, като чрез публикацията до знанието на неограничен кръг от лица са доведени неверни факти и обстоятелства, от които действия като пряка и непосредствена последица са претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в увреждането на авторитета, честта и достойнството. С публикацията на фото снимката на Я. в посочения по-горе брой на в."Стр.", ответникът като издател на вестника се счита възложител на работата, а от издателя зависи да направлява дейността си в такава насока, че да не се причиняват вреди на трети лица, което предполага да контролира характера и съдържанието на публикуваните в неговите издания материали. Безспорно се установява от доказателствения материал по делото, че е нарушена разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на Р. Б., която има императивен характер и пряко действие по силата на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 КРБ. Ответникът признава факта на фотографирането и публикуваната снимка заедно със статията, както във вестника, така и на интернет сайта на вестник „Стр.”, а фотографирането и публикуването на фотоснимка на едно лице без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие, представлява противоправно деяние, което в случая както правилно е заключил РС е налице. В резултат от публикуваната снимка обаче е пострадала репутацията на ищеца като човек, гражданин и бизнесмен, т.е. категорично е засегната неприкосновеността на личния му живот.

За да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице, следва да се установи едновременното наличие на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. С оглед правната характеристика на понятието “вина”, което не може да се приложи към други субекти, освен физически лица, от общата хипотеза е изведена специалната норма на чл. 49 от ЗЗД, която урежда отговорността на юридическите лица. Фактическият й състав е идентичен с общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Така в случая се установи категорично и еднозначно наличието в кумулативна даденост на всички изискуеми от закона обективни признаци на непозволеното увреждане, което активира недоговорната, деликтна отговорност на ответника да обезщети вредите.

По отношение на оплакването на въззивника-ищец, във въззивната жалба, против отхвърлителната част от решението, касаещо размера на присъденото обезщетение:

Заявената вреда е с неимуществен характер. Този вид вреда е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, поради което законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Тъй като няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието. Така в случая се касае за увреждане на авторитета, честта и достойнството, загуба на бизнес партньори, нервно напрежение, както и влошено здравословно състояние. Съдът, обаче, следва да вземе предвид и всички странични обективни и субективни фактори, като обстоятелството, че и от самия ищец зависи преодоляването и справянето с емоционалния стрес. Изложеното мотивира този съдебен състав да приеме, че сумата от 1 000 лв. представлява справедливо обезщетение, като максимален еквивалент на претърпените дискомфорт и страдания. В този размер искът се явява основателен и доказан.

Като е стигнал до идентични правни изводи, БлРС е постановил правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

Предвид изложените до тук съображения, двете въззивни жалби са неоснователни и не следва да се уважават.

Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в цялост, включително относно разноските.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде понесена от двете страни, като всяка понесе своите разноски като са направени.

Ръководен от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВАизцяло първоинстанционно решение № 1330/16.02.2011г. постановено по гр.д. № 1979/10г. на БлРС.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: