№ 48
гр. Пловдив, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20255000500069 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №1282 от 06.11.2024г., постановено по гр.дело №1694/2023г.
по описа на Окръжен съд-Пловдив, е отхвърлен предявения от Х. Б. Х. с
ЕГН:**********, от гр.Пловдив, ул.“Е. Й. ********, против А. В. С. с
ЕГН:**********, от гр.П., ул. М. П. № *, иск за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите по Заповед №**** от 02.03.2023г. за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.дело
№3208/2023г. на ПРС, а именно: 51008,75лв. – дължима сума по споразумение
в споразумителен протокол от 04.10.2013г. с нотариално удостоверени
подписи, ведно със законната лихва, считано от постъпване на заявлението в
съда – 01.03.2023г., до окончателното погасяване, както и разноските по
делото в размер на 1020,18лв., и Х. Б. Х. с ЕГН:**********, от гр.Пловдив,
ул.“Е. Й. ********, е осъден да заплати на А. В. С. с ЕГН:**********, от
гр.П., ул. М. П. № *, направените по делото разноски в размер на 203,50лв.,
1
както и да заплати, на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв, на адвокат Т. С. М.,
БУЛСТАТ **********, от гр.П., ул. Р. Д. № ********, възнаграждение в
размер на 4812лв.
С Определение №3580 от 20.12.2024г. е оставена без уважение молбата с
вх.№38389/21.11.2024г. на Х. Б. Х. за изменение на решението в частта за
разноските.
Недоволен от постановеното решение е останал жалбоподателят Х. Б. Х.,
който чрез пълномощника адв.Т. Й. го обжалва като неправилно, без да излага
конкретни оплаквания, и претендира за отмяната му и за уважаване на
предявения иск, както и за присъждане на разноски.
Въззиваемата страна А. В. С. е депозирал чрез пълномощника адв.Т. М.
писмен отговор на същата със становище за нейната неоснователност и
искане за потвърждаване на решението и за присъждане на направените пред
настоящата инстанция разноски.
Постъпила е и частна жалба от Х. Б. Х. против постановеното по същото
дело определение, с което е оставена без уважение подадената от него молба
за изменение на решението в частта му за разноските. Жалбата е бланкетна.
Претендира се за отмяна на определението и допускане на исканото
изменение на решението относно разноските.
Ответникът по частната жалба А. В. С. е подал чрез пълномощника
адв.Т. М. писмен отговор със съображения за нейната неоснователност и
искане за потвърждаване на атакуваното определение.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Х. Б. Х. иск по
чл.422,ал.1 от ГПК във връзка с чл.79,ал.1 във връзка с чл.365,ал.1 от ЗЗД да
бъде признато за установено, че А. В. С. му дължи сумата от 51008,75лв. по
споразумение в споразумителен протокол от 04.10.2013г. с нотариално
удостоверени подписи, за която е издадена Заповед №**** от 02.03.2023г. за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело
№3208/2023г. на ПРС, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 01.03.2023г., до окончателното й изплащане, както и разноски
2
от 1020,18лв. за държавна такса в заповедното производство.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска като
неоснователен с твърдение да е погасил паричното си задължение по
споразумителния протокол чрез извършено на 24.02.2015г. плащане на сумата
от 50000лв. и извършено на 31.07.2018г. плащане на сумата от 1097лв., двете
по банков път, евентуално поради изтекла погасителна давност по чл.110 от
ЗЗД.
С обжалваното решение предявеният установителен иск е приет за
допустим. Прието е за установено от фактическа страна, че с процесния
споразумителен протокол от 04.10.2023г. ищецът Х. Х., ответникът А. С. и
съпругата му Р. С.а са констатирали, че между трите страни е сключен договор
за заем от 04.06.2011г., по силата на който заемодателят Х. е предал на
заемателя С. сумата 13975лв., а последният се е задължил да я върне в
уговорения срок – 29.09.2011г, като към момента на съставяне на протокола
никаква част от нея не е върната от солидарните длъжници С.и, които
признават, че дължат на Х. обща сума от 51008,75лв., включваща главница и
натрупани неустойки, и се задължават да я заплатят на кредитора в срок до
30.12.2013г. Прието е с представеното платежно нареждане от 24.02.2015г.
ответникът С. да е наредил по сметката на ищеца Х. да се преведе сумата от
50000лв., като за основание на превода е записано „споразумение от
04.10.2013г.“, а с представената вносна бележка от 31.07.2018г. ответникът да
е заплатил по банковата сметка на ищеца сума от още 1097лв., като за
основание на превода е записано „вноска“. Прието е описаните в двата
цитирани платежни документа суми действително да са преведени от
сметката на ответника по сметката на ищеца, според приетото заключение на
ССчЕ с вещо лице В.Шиева. При така събраните доказателства
първоинстанционният съд е приел, макар и със закъснение, ответникът да е
изпълнил задължението си и да е заплатил на ищеца цялата дължима по
споразумението от 04.10.2013г. сума, доколкото, независимо, че като
основание за плащане на сумата от 1097лв. е отразено „вноска“ и тя не
съответства напълно на остатъка от задължението в размер на 1008,75лв.,
доказателства за други съществували между страните в този период
облигационни отношения, по повод на които да е извършено това плащане, не
събрани, тъй като другият договор за заем между страните е подписан чак на
3
17.10.2022г. след извършените плащания, а данните в представеното
извлечение от разплащателната сметка касаят предаване на суми от ищеца на
ответника на 10.10.2019г. и на 11.10.2019г. отново след извършените
плащания.
Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от
ГПК, намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и
допустимо. Видно от приложеното ч.гр.дело №3208/2023г. по описа на
Районен съд-Пловдив е, че въз основа на подадено от ищеца Х. Х. заявление
вх.№20279/01.03.2023г. и представен с него споразумителен протокол от
04.10.2013г. с нотариално удостоверени подписи е издадена срещу
длъжниците А. С. и Р. С.а Заповед №**** от 02.03.2023г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, както и
изпълнителен лист досежно процесното вземане, връчена на длъжника С. на
28.03.2023г. с поканата за доброволно изпълнение по образуваното изп.дело
№20239070400108 по описа на ЧСИ И К, срещу която заповед той е подал в
срока по чл.414,ал.2 от ГПК възражение вх.№34685/12.04.2023г., за което
заявителя е уведомен с връчено му на 18.05.2023г. съобщение и в срока по
чл.415,ал.4 от ГПК във връзка с чл.60,ал.6 от ГПК е предявил установителния
иск с подадената искова молба вх.№19805/19.06.2023г., препис от която на
същата дата е представен в заповедното производство.
С оглед разпоредбата на чл.269,изр.2 от ГПК и задължителните указания
по т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на
ОСГТК на ВКС, относно фактическата страна на спора въззивната инстанция
е ограничена от оплакванията в жалбата, освен, когато следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото. В условията на ограничен въззив
въззивната инстанция не може служебно да проверява приетата от
първоинстанционния съд фактическа установеност. Тя следи служебно
единствено за приложението на съответните императивни материалноправни
норми. При това положение и тъй като въззивната жалба е бланкетна и не
съдържа каквито и да било конкретни оплаквания, като страните и предмета
на спора не обосновават служебна проверка на фактите, то установените от
първоинстанционния съд такива са безспорни и не подлежат на
преразглеждане.
С процесното споразумение от 04.10.2013г. с характер на спогодба по
4
смисъла на чл.365 от ЗЗД страните по него са уредили отношенията си по
повод предоставения от ищеца Х. с договор от 04.06.2011г. на ответника С.
при поръчителството на Р. С.а и в условията на солидарна отговорност заем от
13975лв. с падеж 29.09.2011г. и уговорена неустойка за забава от 0,5% върху
неиздължената сума за всеки ден закъснение до окончателното плащане на
сумата, като са се съгласили, че дължима солидарно от С.и на Х. е сумата от
51008,75лв., включваща главница и натрупани неустойка, която те са се
задължили да му заплатят в срок до 30.12.2013г. На 24.02.2015г. ответникът С.
е превел по банков път на ищеца Х. сумата от 50000лв. като дължима именно
по споразумението, според изрично посоченото. На 31.07.2018г. му е превел и
сума от 1097г., с което е погасил остатъка от задължението си в размер на
1008,75лв. Паричното задължение по процесното споразумение е погасено
чрез плащане преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, поради което от момента на изпълнението му то вече не
съществува и предявеният за установяването му иск се явява неоснователен,
който като такъв правилно е отхвърлен с обжалваното решение, чието
потвърждаване следва да се постанови.
С първоинстанционното решение във връзка с изричното искане на
ответника за присъждане на разноски и на основание чл.78,ал.3 от ГПК такива
са му присъдени в размер на 203,50лв. за платено възнаграждение за вещо
лице, а на пълномощника му адв.Т. М., на основание чл.38,ал.2 във връзка с
ал.1 от ЗАдв, е присъдено за осъществената от нея безплатно правна защита и
съдействие възнаграждение в размер на 4812лв., определен, съгласно
чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с актуално наименование Наредба за
възнаграждения за адвокатска работа /Загл.изм.-ДВ, бр.14 от 18.02.2025г./. В
срока за обжалване на решението е подадена от ищеца молба вх.
№38389/21.11.2024г., с която оспорва размера на присъдения адвокатски
хонорар от 4812лв., считайки го за прекомерен, и претендира за изменение на
решението относно него чрез намаляването му. С обжалваното Определение
№3580/20.12.2024г. първоинстанционният съд е приел молбата за
неоснователна, тъй като минималният размер на дължимото възнаграждение
по чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/09.07.2004г., възлизащ на 4812лв., съответства
на фактическата и правна сложност на делото и броя на проведените
заседания и няма основание да се редуцира. Настоящата инстанция намира, че
5
при определяне на размера на адвокатското възнаграждение не следва да се
съобразяват минимумите, предвидени в Наредба №1 от 09.07.2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа /Загл.изм.-ДВ, бр.14 от 18.02.2025г./, с
оглед постановеното Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС,
съгласно което, тя е неприложима като нарушаваща забраната по чл.101, §1
ДФЕС. В случая, макар и определен по минимума от Наредбата, присъденият
размер на адвокатското възнаграждение съответства на действителната
фактическа и правна сложност на делото, с оглед предмета на спора,
защитавания материален интерес, събраните доказателства, включително по
повод заявени по отношение на тях оспорвания, проведените пет съдебни
заседания, както и обема на извършените от пълномощника действия,
включващи и подаване на молба по чл.420 от ГПК за спиране на
изпълнението, каквото е допуснато с Определение №2959/14.12.2023г. По
изложените съображения обжалваното определение, с което молбата на ищеца
по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта му относно присъденото
адвокатско възнаграждение чрез неговото намаляване е оставена без
уважение, като правилно следва да се потвърди.
С отговора на въззивната жалба ответникът по нея е заявил изрично
искане за присъждане на разноски за въззивното производство. С молба вх.
№2010/06.03.2025г. е представил договор за правна защита и съдействие с
уговорена по него с пълномощника адв.Т. М. безплатна правна помощ на
основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв. за производството пред Апелативен съд-
Пловдив. При това положение и на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адв.М. възнаграждение
за въззивното производство в размер на 1000лв., определен съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото пред въззивната
инстанция при отчитане на предмета на спора, материалния интерес,
бланкетния характер на въззивната жалба и съответния на нея отговор, с оглед
на което е възприета изцяло фактическата установеност в
първоинстанционното производство, без да са събирани нови доказателства в
единственото проведено по делото открито съдебно заседание.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1282 от 06.11.2024г., постановено по
гр.дело №1694/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №3580 от 20.12.2024г. по гр.дело
№1694/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е оставена без
уважение молбата с вх.№38389/21.11.2024г. на Х. Б. Х. за изменение на
постановеното по същото дело решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА Х. Б. Х. с ЕГН:**********, от гр.Пловдив, ул.“Е. Й. ********,
да заплати, на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв, на адвокат Т. С. М., БУЛСТАТ
**********, от гр.П., ул. Р. Д. № ********, възнаграждение в размер на
1000лв. /хиляда лева/ за оказаната безплатно на А. В. С. правна защита и
съдействие във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7