Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 07.08.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни
състави, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и втори май през 2018 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Антоанета П.,
като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 5255 по описа
за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 05.02.2018
г. на ответника “С.Ш.Т.” ЕООД срещу решението от 29.12.2017 г. по гр. д. № 1158/2017
г. на Софийския районен съд, 34 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на ищеца Община С., на основание чл.422 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, чл.86,
ал.1 ЗЗД и чл.92 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, следните суми: сумата 13 318,06 лв.,
представляваща неплатено наемна цена по договор за наем на недвижим имот-язовир
в землището на с.Иречеково, община С. за периода от 30.06.2012 г. до 13.06.2016
г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на заявлението – 17.06.2016
г. до окончателното й изплащане, сумата 2 892,57 лв.-обезщетение за забава
върху главницата за периода от 17.06.2013 г. до 13.06.2016 г. и сумата 1120,64
лв.-неустойка за неизпълнение на договора за периода от 17.06.2013 г. до
13.06.2016 г. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца на основание
чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство в размер на 1132,11 лв. и разноски
за исковото производство в размер на 1 348,08 лв.
В жалбата се твърди, че неправилно и
необосновано СРС е приел, че страните са били във валидни облигационни
отношения по договор за наем след м.07.2011 г. и до м.06.2016 г., като
поддържа, че след изтичането на срока на договора, сключеният анекси за
продължаване на срока на договора противоречи на закона с оглед разпоредбата на
§ 78, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОС / ред. ДВ, бр.101/2004 г./ На следващо място
поддържа, че необосновано СРС е приел, че ищецът е установил предаване на имота
в състояние, съответстващо на ползването, тъй като по делото не е представен
протокол за предаване на имота. Не било установено и реално ползване на имота
от страна на ответника. Останалите възражения са относно уважените
установителни искове за мораторна лихва и за неустойка, като въззивникът
поддържа, че СРС не е съобразил разпоредбата на чл.4 от договора за наем,
според който при невнасяне на годишната наемна цена за следващата година в
определения за това срок, наемателят дължи законна лихва за забава, но не
повече от един месец и ако плащането не се извърши в рамките на този месец,
наемодателят прекратява договора без предизвестие. Отделно от това искът за
обезщетение за забава бил предявен при условията на кумулативно обективно
съединяване с иск по чл.92, ал.1 ЗЗД – за дължимост и на мораторна неустойка и
като е уважил и двете претенции, СРС е допуснал нарушение на материалния закон,
довело до обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение на задължението за
заплащане на наемните вноски, на две основания, което е недопустимо. Приемайки,
че искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен, при положение, че страните са
уговорили мораторна неустойка при неизпълнение на задължението за заплащане на
наемните вноски в уговорения срок, първоинстанционният съд е допуснал нарушение
на материалния закон, което води до неправилност на решението.
Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението на СРС, като вместо него постанови друго, с
което да отхвърли исковите претенции на ищеца изцяло.
Въззиваемата страна Община С. – ищец по установителните
искове – в писмения отговор оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я
остави без уважение, а обжалваното с нея решение – потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Поддържа, че възраженията на ответника, че между страните не е
налице валидно облигационно правоотношение по договор за наем за процесния
период и че не са анжажирани доказателства, установяващи предаването на имота
от ищеца и реалното му ползване от ответника, са преклудирани, тъй като са
направени за първи път едва с въззивната жалба. Претендира разноски за
въззивното производство.
Решението в частта, с която са отхвърлени
исковете с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.92 вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД за разликата над уважените размери до пълните предявени размери от
3 140,77 лв. и от 1 192,76 лв. и за периода от 30.06.2012 г. до
16.06.2013 г. като погасени по давност, не е обжалвано от ищеца и е влязло в
сила.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите страни, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК срещу акт, подлежащ на обжалване, поради което е допустима.Разгледана
по същество жалбата е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно в частта,
с която е уважен установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД за
сумата от 13 318,06 лв., представляваща неплатено наемна цена по договор
за наем на недвижим имот-язовир в землището на с.Иречеково, община С. за
периода от 30.06.2012 г. до 13.06.2016 г., поради което въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. Независимо от това във
връзка с доводите в жалбата следва да се добави следното:
Процесната искова претенция се основават на
твърдяно неизпълнение от страна на ответника на договорно задължение за
заплащане на наемната цена за периода от 30.06.2012 г. до 13.06.2016 г. по
договор за наем от 06.07.2006 г., изменен с анекс от 14.09.2007 г.В срока за
отговор ответникът е оспорил иска с възражения, че за процесния период не дължи
заплащане на наемни вноски, тъй като договорът е прекратен с изтичане на срока
му – на 10.07.2011 г., като сключеният анекс, с който срокът на договора за
наем се продължава до 10.07.2016 г. не обвързва страните, тъй като не били
спазени законовите изисквания, без да се посочва кои са тези законови
изисквания, както и че иска е погасен по давност.
В доклада по чл.146 ГПК , СРС е отделил като
безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните наличието
на валидно сключен договор за наем с № Д-279/26.07.2006 г., по силата на който
ищецът е предоставил на ответника за временно и възмездно ползване недвижими
имот – язовир в землището на с.Иречеково, община С. срещу годишна наемна цена в
размер на 3 348,00 лв. с вкл.ДДС. Процесуалните представители и на двете
страни не са заявили възражения по доклада на делото. При това положение,
заявените едва във въззивната жалба възражения на ответника, че ищецът не е
изпълнил задължението си да му предаде имота, предмет на договора за наем, както
и че не било установено неговото реално ползване от наемателя, се явяват
преклудирани. Отделно от това същите са и неоснователни с оглед приетото по
делото писмено заявление на ответника до ищеца от 23.11.2015 г., съдържащо
извънсъдебно признание на задължения по договора за наем в размер на
17 318,06 лв. и искане за разсрочване на плащането им, както и с оглед
извършените през 2014 г. и през 2015 г. плащания на дължимата наемна вноска за
периода 10.07.2011 г. – 10.07.2012 г. и на част от наемната вноска за периода
от 10.07.2012 г. до 10.07.2013 г. /995,00 лв./ Направеното едва с въззивната
жалба възражение, че сключеният анекс за продължаване на срока на договора
противоречи на закона с оглед разпоредбата на § 78, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОС /
ред. ДВ, бр.101/2004 г./, също е преклудирано и не следва да бъде разглеждано. Освен
това то е и неоснователно, тъй като посочената разпоредба е приложима само за
договорите за наем, сключени за срок по-кратък от 10 години и чиито срок не е
изтекъл към момента на влизането на изменението на закона в сила / 2004 г./, а
процесният договор е сключен през 2006 г. Обстоятелството, че страните са били
във валидни облигационни отношения през процесния период, се установява
безспорно от събраните по делото писмени доказателства, съдържащи извънсъдебно
признание за дължимостта на наемните вноски и от заключението на ССЕ,
установяващо частични плащания на дължими наемни вноски за периода след 2011 г.
Общото оспорване в отговора на исковата молба, че анексът за продължаване срока
на наема, не е породил действие между страните, също е неоснователно и се
опровергава от събраните по делото доказателства, посочени по-горе, а и с оглед
неоспорения от ответника факт, че договорът е сключен след проведен търг,
съгласно изискването на чл.14, ал.2 ЗОС / в ред. ДВ, бр. 101/2004г./, като
общият срок на същия не надвишава 10 години, определен в Наредбата по чл.8, ал.2 на община С..
С оглед изложеното установителният иск по чл.422 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД се явява доказан по основание и да размера, установен
от заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и е кредитирано
от съда. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на този иск, решението в тази част следва
да бъде потвърдено.
По отношение на останалите доводи във
въззивната жалба за неправилност на решението в частта, касаещи установителните
искове по чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема, че
решението на СРС, с което е уважен иска по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е частично
неправилно по следните съображения:
В конкретния случай с исковата молба ищецът
претендира от ответника едновременно обезщетение за забава върху неплатените
наемни вноски в размер на законната лихва и договорна неустойка за забава за
неизпълнение на същите парични задължения. Видно от чл. 32 на договора за наем,
страните са уговорили заплащането на нестойка при едностранно или виновно
прекратяване на договора или при нарушаване
на клаузите му от виновната страна в размер на 1/12 от дължимата годишна вноска.
В случая ищецът поддържа, че ответникът дължи неустойка по чл.32 от договора
поради неизпълнение на задължението си да заплаща годишната наемна вноска в уговорения
срок - до 30 число на м.юни за съответния следващ едногодишен период на
договора, т.е. уговорената неустойка има характер на мораторна такава, тъй като
обезпечава изпълнение на парично задължение, а неизпълнението на такова
задължение е винаги забавено изпълнение.Същевременно ищецът претендира и
обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за неизпълнение на същото задължение
за същия период на неизпълнението. Оплакването във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд не е съобразил уговорката в чл. 4 от договора, че при
невнасяне на годишната наемна цена за следващите години в определения срок,
наемателят заплаща законна лихва за просрочие, но за период не повече от един
месец, е без правно значение в конкретния случай, тъй като ищецът не претендира
уговорената в този член от договора мораторна неустойка с предел / за период от
30 дни/ и в размер на законната лихва, а претендира обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД. Основателен е
обаче доводът на въззивника за допуснато от СРС нарушение на материалния закон
относно възможността кредиторът да претендира наред с определения размер на
мораторната неустойка и законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за същия период на
забавата. По въпроса допустимо ли е кумулирането на мораторна неустойка с
обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД и следва ли да се присъди обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД, ако страните са уговорили в договора неустойка за забава за
неизпълнение на същото парично задължение, е постановена практика на ВКС по реда
на чл.290 ГПК, според която уговорената в договора неустойка за забава
принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Единствено е
недопустимо да се претендират както обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер
на неустойката, така и договорната мораторна неустойка за едно и също
неизпълнение. Обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва за
неизпълнение на парично може да се присъди ако страните са уговорили в договора
неустойка за този вид неизпълнение и кредиторът претендира заплащане на
неустойка заедно с претенцията си за обезщетение, като в тези случаи, искът по
чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по-големия
размер на законната лихва. При така дадените разрешения на поставените въпроси
в съдебната практиката на ВКС, следва извод, че в конкретния случай ищецът има
право на обезщетение за забава по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД само за разликата
между неустойката, която е в размер на 1120,64 лв. и по-големия размер на
законната лихва – 2 892,57 лв., или претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД се
явява основателна само до размера от 1 771,93 лв., тъй като в частта,
надхвърляща договорната неустойка, обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД
представлява по-голяма вреда за кредитора по смисъла на чл.92, ал.1, изр.2 ЗЗД.
С оглед изложеното, решението на СРС в
частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца
обезщетение за забава върху главницата за период от 17.06.2013 г. до 13.06.2016
г. в размер над 1 771,93 лв. до присъдения такъв от 2 892,57 лв.,
следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
установителният иск да бъде отхвърлен за разликата над 1 771,93 лв.
При този изхода на спора, на ищеца се дължат
разноски за исковото и за заповедното производство съразмерно уважената част на
исковете, както следва: за исковото производство в размер на 1 554,79 лв.,
а за заповедното в размер на 1058,87 лв. Районният съд обаче е присъдил
разноски за исковото производство в по-нисък размер /1348,08 лв./, поради
неправилно посочен размер на внесената държавна такса, но доколкото ищецът не е
поискал от СРС изменение на решението в частта за разноските, дължими за
исковото производство, решението в тази част следва да бъде потвърдено.
Решението на СРС следва да се отмени в частта, с която ответникът е осъден за
заплати на ищеца разноски за заповедното производство за разликата над 1058,87
лв. до присъдения размер от 1132,11 лв.
Въззивникът не претендира разноски за
настоящото производство.На въззиваемата страна- ищец се дължат своевременно
поисканите разноски за настоящото производство, съразмерно неоснователната част
на жалбата, които са в размер на 1 122,40 лв. - за адвокатско възнаграждение
по договор за правна защита и съдействие от 02.04.2018 г.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решението от 29.12.2017 г. по гр. д. № 1158/2017 г. на
Софийския районен съд, 34 състав в
частта, с която е признато за установено, че „С.Ш.Т.“ ЕООД, ЕИК *******дължи
на Община С., на основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата над
1 771,93 лв. до присъдения размер от 2 892,57 лв.- обезщетение за
забава върху главницата за периода от 17.06.2013 г. до 13.06.2016 г., както и в частта, с която„С.Ш.Т.“ ЕООД,
ЕИК *******е осъдено да заплати на община С., на основание чл.78, ал.1 ГПК,
разноски за заповедното производство за разликата над 1058,87 лв., като вместо
него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Ш.Т.“ ЕООД, ЕИК *******срещу
Община С. установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД
за разликата над сумата от 1 771,93 лв. до 2 895,57 лв., която сума
представлява обезщетение за забава върху главницата 13318,06 лв. за периода от
17.06.2013 г. до 13.06.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.12.2017
г. по гр. д. № 1158/2017 г. на Софийския районен съд, 34 състав, в останалите обжалвани
части.
ОСЪЖДА
С.Ш.Т.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Община С., гр.С., ул. „*******, на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 122,40 лв. – разноски за производство
пред СГС.
Решението не подлежи на касационно
обжалване предвид ограничението на чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.