Решение по дело №9253/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261797
Дата: 16 март 2021 г. (в сила от 4 март 2022 г.)
Съдия: Галина Георгиева Ташева
Дело: 20201100509253
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 септември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

гр.София,16.03.2021 г.

 В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение,ІV-"А"въззивен състав, в открито заседание на осми февруари през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕЛА КАЦАРОВА                                                                   

                                              ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА             

                                                            мл.с.МИРОСЛАВ  СТОЯНОВ                                                     

при секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Ташева гр.дело 9253 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

            

           С решение от 15.04.2020 г. по гр.д. №39393/18 г., СРС, ГО, 64 с-в   ОТХВЪРЛЯ предявените от „Х.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, 7 - ми километър, БИЦ Изот, бл.1, корпус 1, офис ****срещу Й.В.В., ЕГН **********, с адрес *** иск по чл.220, ал.1 КТ за сумата от 11982,14 лева - обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудов договор от 27.02.2018г., дължимо за периода 22.04.2018г. - 27.06.2018г., ведно със законната лихва от 01.06.2018г. (дата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане, както и иск по чл.45 ЗЗД за сумата от 22452,93 лева обезщетение за вреди от прекратяване на трудовия договор при неспазен срок за предизвестие, изразяващи се във върнати парични средства по споразумение № 13между ищеца и негов контрагент - „Риск Мениджмънт Сълюшънс“ (РМС), поради неизпълнение на договорните му задължения да изпълни проект, за осъществяването на който ответникът е бил нает на работа, ведно със законната лихва от 01.06.2018г. (дата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „Х.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, 7 - ми километър, БИЦ Изот, бл.1, корпус 1, офис ****да плати на Й.В.В., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1843,20 лева - разноски.

      Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца. Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно-постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон   и необосновано. Съдът приел,че е налице едностранна промяна на работното време от страна на работодателя без да е получено съгласие от страна на служителя и да е в писмена форма при условията на чл.118 ал.1 вр. Чл.119 КТ.Този извод бил направен единствено и само на представено писмо  по електронна поща от 12.03.2018 г. изпратено от контрагента на ищеца РМС до него и препратено от ищеца на ответника.Налице било превратно тълкуване на представеното писмено доказателство.Неправилно съдът приел,че е налице основание за прекратяване на договора без предизвестие на основание чл.327 ал.1 т.3 КТ.Съдът не подложил на обсъждане иска им за обезщетение за причинени имуществени вреди.Тези вреди били в пряка и непосредствена връзка с преждевременното прекратяване на трудовото правоотношение,тъй като не се спазили уговорките на чл.20 и чл.21  от трудовия договор.               

           Иска се от настоящата инстанция да отмени решението и вместо това да постанови друго, с което да се уважат исковете.Претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор,с който същата се оспорва.Претендират се разноски.

            Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима,разгледана по същество е неоснователна.

            На основание чл.272 ГПК съдът препраща към фактическите и правни изводи на СРС.За пълнота съдът излага следното:

 Не са налице твръдяните процесуални нарушения.Неоснователно е възражението относно недопускането на свидетелски показания. Писменото начало е законоустановено относно трудовите правоотношения и съответно всяка уговорка за неговите основни елементи - длъжност, място на работа, работно време, възнаграждение и др., следва да бъдат уговаряни писмено между страните. Писмената форма е въздигната като форма за действителност, за да се осигури стабилност и яснота в трудовите правоотношения.Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исканията на ищцовата страна за допускане на гласни доказателствени средства за установяване на основните елементи от трудовото правоотношение.

          Неоснователно е и възражението срещу недопускането на съдебно- счетоводна експертиза. От една страна размерът на обезщетението при неспазено предизвестие може да се установи от съда и за това не са необходими специални знания. Относно останалите поставени въпроси от ищцовата страна, последните са били  неотносими към предмета на спора.

          Неоснователно е възражението на въззивника, че с изпращането на електронното писмо, съдържащо промяна на работното време, служителят бил просто информиран и от него се е очаквало да даде становище. В жалбата въззивникът посочва, че е имало изискване от контрагента по проекта за работа в посочения в писмото часови диапазон.. Работодателят е уговорил със свой контрагент започване на работа по проект, който е изисквал промяна в работното време на служителя. В този момент работодателят е известил, че работното време ще бъде променено, за да отговаря на нуждите на контрагента, както е уговорено с работодателя. Служителят не е канен да даде становище .

          Голословни са и възраженията на въззивника относно предоставената примерна длъжностна характеристика. От една страна окончателна не е представена на служителя и обратното не се доказва от ишцовата страна. Това е задължение на работодателя. Той определя какви ще са задълженията на служителя в рамките на заеманата длъжност и съобразно дейностите на предприятието, а не служителя.

           Недоказани са и възраженията на въззивника относно предоставянето на условия за изпълнение на трудовите задължения, доколкото в рамките на първоинстанционното производство ищецът не е представил убедителни доказателства, които да оборят тезата на ищеца.

        Първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че служителят е имал право едностранно да прекрати трудовия договор без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда .

            Доколкото е налице законосъобразно прекратяване на трудовия договор от страна на служителя, първоинстанционният съд правилно е отхвърлил и искът за заплащане на обезщетение.

     Искът по чл.45 ЗЗД правилно е отхвърлен катое неоснователен.

                За неспазен срок за предизвестие работникът/служителят дължи обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, което е предвидено да възмезди вредите на работодателя за това, че без предупреждение е останал без работник и не е необходимо тези вреди да се доказват (арг. от противното на чл.221, ал.4 КТ). Това отклонение от общия принцип на договорната отговорност на гражданското право означава, че отговорността на работника/служителя по чл.220, ал.1 КТ е специална спрямо отговорността на чл.45 ЗЗД и я изключва. Следователно при неспазен срок на предизвестието работникът/служителят дължи само обезщетение по чл.220, ал. 1 КТ и работодателят не може да търси обезщетение за други вреди.В случая е установено, че ответникът е упражнил правото по чл.327, ал.1, т.З КТ при наличие на соченото от него фактическо основание, което изключва отговорността му за вреди спрямо работодателя от прекратяване на договора. Неоснователно е позоваването на клаузата на чл.19 от договора, съгласно която предсрочното прекратяване на договора по вина на някоя от страните не засяга правото на другата страна да търси вреди на това основание. В случая договорът не е прекратен по вина на ответника, защото той надлежно е упражнил правото по чл.327, ал.1, т.З КТ. Клаузата на чл.21 от трудовия договор противоречи на императивните норми на чл.326, ал.1 КТ и чл.327, ал.1 КТ, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и не се прилага между страните.

                       Не се доказаха твърдяните пороци на обжалваното решение ,поради което то като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

         Възиваемата страна има право на разноски и съдът присъжда такива в размер на платеното адвокатско възнаграждение  1843,20 лева ,който размер не е прекомерен ,съобразно Наредба №1/2004 г.за МРАВ.

                     Водим от гореизложеното, съдът

                                                  

                                            Р  Е  Ш   И:

ПОТВЪРЖДАВА решението от  15.04.2020 г. по гр.д. №39393/18 г., СРС, ГО, 64 с-в   

ОСЪЖДА „Х.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, 7 - ми километър, БИЦ Изот, бл.1, корпус 1, офис ****да плати на Й.В.В., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1843,20 лева - разноски.

            РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му страните.                       

 

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

                                 ЧЛЕНОВЕ 1.

 

 

                                                   2.