Р Е Ш Е Н И Е
гр. Кюстендил, 05.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
ЕЛИСАВЕТА ДЕЯНЧЕВА
и при участието на съдебен
секретар Любка
Николова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова в. гр.
д. № 166 по описа на ОС – Кюстендил за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
260157/11.12.2020 г., постановено по гр. дело № 2512 от 2019 г., Районен съд –
Дупница е осъдил Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. ”Витоша”
№ 2 да заплати на К.В.Д., ЕГН ********** *** обезщетение в размер на *** лв. за
претърпени неимуществени вреди от деяние по чл.2 ЗОДОВ, ведно с законната лихва
от 17.09.2019 г. до окончателното изплащане.
Срещу така постановеното
решение, в осъдителната му част, е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на РБългария. В същата се
твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради неговата необоснованост и незаконосъобразност. Иска се отмяната
му и отхвърляне
изцяло на предявения иск по чл.2 от ЗОДОВ.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор по депозираната жалба от насрещната
страна – К.В.Д., чрез пълномощника адв. Н.С. от САК. Поддържа становище за правилност на решенето
на първоинстанционния съд. По същество иска отхвърляне на въззивната жалба
поради нейната неоснователност.
ОС – Кюстендил, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Въззивният съд счита, че жалбата е
допустима, подадена от надлежна страна в процеса, в рамките на
законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт. При констатираната
допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и съответно допустимо в обжалваната му
част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че по делото е проведено от страна на ищеца
доказване на кумулативните предпоставки, водещи до ангажиране отговорността на
ответника по реда на ЗОДОВ, а именно: че същият е оправдан по повдигнатото от
прокуратурата обвинение с влязла в сила присъда, че е претърпял неимуществени вреди, макар и не в поддържания в исковата
молба обем, както и наличието на причинна връзка между действията на ответника
по иска и настъпилите негативни физически и емоционални преживявания. Районен
съд е определил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в
размер на ** лева, като до пълния предявен размер от *** лева искът е отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
Въззивният съд приема за правилни
изводите на първоинстанционния съд, като с оглед на възраженията, обективирани
във въззивната жалба, следва да допълни:
Основателността на предявения иск по
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните
предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на
престъпление от общ характер; 2/ лицето да бъде оправдано по така повдигнатото
обвинение или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано
3/ да е претърпял вреда /вреди/ и 4/ между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е
налице причинно-следствена връзка.
Елементите от горепосочения фактически
състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от
ищеца - чл.154, ал.1 ГПК.
В разглеждания случай от приетите от
първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства се установява, а и това
обстоятелство не е спорно, че спрямо ищеца К.В.Д. е било повдигнато обвинение
за извършено от него престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 НК.
Въз основа на изготвен от прокурор при
Районна прокуратура Дупница обвинителен акт е образувано пред РС – Дупница НОХД
№1358/2016 г., което е приключило на 21.06.2017 г. с оправдателна присъда.
След внесен протест от прокурор при ДнРП
срещу постановената оправдателна присъда е образувано ВНОХД №484/2017 г. по
описа на ОС – Кюстендил. По него е постановено окончателно съдебно Решение
№116/10.09.2018 г., с което е потвърдена присъда №63/21.06.2017 г., постановена
по НОХД №1358/2016 г. по описа на РС – Дупница, като последната е влязла в сила
на 10.09.2018 г.
Пред РС – Дупница е била разпитана като
свидетел съпругата на ищеца, която установява, че наказателното производство
спрямо Д. е продължило в рамките на две години. През цялото това време ищецът
бил нервен и абсолютно друг човек. Имал проблем със здравето, със сърцето.
Преди делото имал бизнес, но покрай стреса и напрежението, преустановил
работата и сега бил безработен. Проблемите със сърцето не били отшумяли и към
момента, оплаквал се и от гастрит и стрес.
При така установеното от фактическа
страна, настоящият съдебен състав формира следните правни изводи:
Спорните между страните въпроси, с оглед
наведените във въззивната жалба възражения, са свързани с основателността на
исковата претенция и респ. с размера на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди, присъден от районния съд, като същият се приема за
прекомерен и несъответстващ на преживените от ищеца негативни последици от
реализираната спрямо него наказателна репресия.
Законосъобразен е изводът на
първоинстанционния съд, че искът е доказан по основание. Разпоредбата на чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно
повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, като субекти
на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да
повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер - в случая
Прокуратурата на Република България. Действията по повдигане и поддържане на
обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано.
В случая спрямо ищеца е било повдигнато
и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер. С оглед на
това, повдигнатото и поддържано обвинение следва да се прецени за незаконно,
дори и на определени етапи на наказателното производство действията на
съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на
лицето предвид събраните доказателства.
Установен е и фактът на причинените на
ищеца неимуществени вреди /имуществени не се претендират, макар да са изложени
твърдения за причинени такива/, изразяващи се в преживени негативни емоции и
състояния – стрес и притеснение, в каквато насока са дадените пред районния съд
свидетелски показания, които се кредитират и от настоящата инстанция, оценени в
хипотезата на чл.172 ГПК, тъй като са логични и съответстващи на житейски
установеното състояние на лице, спрямо което е повдигнато наказателно
преследване.
При така установената фактическа
обстановка въззивният съд приема, че са налице предпоставките, визирани в чл.2,
ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата в лицето на
Прокуратурата на РБългария, от чиито действия са причинени вреди на ищеца К.Д.
– незаконно повдигане на обвинение в извършване на престъпление, за което той е
бил оправдан. Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да
повдига и подържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението й да
доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателната
отговорност лица. Неизпълнението на това задължение, независимо по какви
причини е осъществено, е основание за възникване на гаранционна отговорност на
прокуратурата по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ. Отговорността й по тази законова
норма е поставена единствено в зависимост от крайния акт, с който е приключило
производството, а в случая той е оправдаване на обвиненото лице – ищецът по
делото. Постановяване на оправдателната присъда сочи за незаконност по смисъла
на чл.2 ЗОДОВ на повдигнатото на ищеца обвинение, което е основание за търсене
на обезщетение по този ред.
В случая е доказано, че в резултат на
започнатото срещу ищеца наказателно преследване, повдигнато и поддържано от
Прокуратурата обвинение в извършване на престъпление от общ характер, за което
впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда, ищецът е претърпял като пряка
и непосредствена последица неимуществени вреди. Безспорно е, че само с
постановения оправдателен диспозитив не може в достатъчна степен да се осигури
справедливо удовлетворяване на понесените от ищеца неимуществени вреди, поради
което тези вреди подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратурата на РБ на
основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ. Тази норма има за обект на защита
свободата, честта, достойнството и доброто име на гражданите, защото всяко
неоснователно обвинение в извършването на престъпление неизбежно засяга тези
ценности.
При определяне размерът на обезщетението
съдът изхожда от понятието „неимуществени вреди“, в което според практиката на
ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия,
претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни
емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в
психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Обезщетението
следва да е съобразено и с критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на
чл.52 ЗЗД, който не е абстрактен, а се базира винаги на конкретни факти и на
конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. В тази връзка, от съществено значение при определяне на това
обезщетение е как обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед неговата
личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета
на преживените от него емоционални страдания, други увреждания и неудобства.
При определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди приложение намира ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР №
3/2004г. на ОСГК на ВКС. Следва да се
отбележи, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент
на моралните вреди, според съдебната практика, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.
Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се
извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни
характеристики. Принципът изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице.
Разпитаният по делото свидетел установява, че
ищецът е бил много нервен, станал абсолютно друг човек. Бил подложен на силен
стрес. Сочи и за влошено негово здравословно състояние, но както беше посочено
по-горе в изложението, твърдените здравословни проблеми на ищеца не бяха
доказани в производството.
Безспорно насочената към ищеца
наказателна репресия е засегнала неговата чест и достойнство, имайки предвид
относително младата му възраст към този момент и чистото му съдебно минало.
Наказателната репресия спрямо ищеца продължила в рамките на около две години.
Повдигнатото спрямо него обвинение е за престъпление, което не може да се
квалифицира като леко по см. на чл.93, т.7 НК, като за същото се предвижда
наказание „лишаване от свобода до шест години“. Настоящият състав приема, че за
човек, който до момента не е бил обект на наказателно преследване,
изживяванията са свързани с изпитван от същия страх, стрес, емоционално
напрежение. Безспорно възможността да бъде осъден е допринесла за една
несигурност относно бъдещето му. От друга страна настоящият състав отчита, че
наказателното производство се е развило в разумни срокове, спрямо обвиняемия не
са били предприети мерки на процесуална принуда. Воденото срещу ищеца
наказателно преследване безспорно е допринесло за понасяне от него на негативни
емоции, но същите са в степен съответстваща на нормалното им отражение върху
всяко лице, към което е насочена наказателна репресия.
Предвид всички тези факти и
обстоятелства определеният от районния съд размер на обезщетение за неимуществени
вреди от ** лв. според настоящия въззивен състав се явява
справедлив и достатъчен, за да компенсира ищеца за претърпените от него вреди.
При съвпадане на крайните изводи на
настоящият въззивен състав с тези на районната инстанция, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
Процесуалният представител на
въззиваемия адв. Н.С. в депозирания писмен отговор на въззивната жалба
претендира да й бъдат присъдени разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
/ЗАдв./. С оглед изхода на производството същите биха били дължими, но само ако
са доказани. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2
ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощения
адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на
чл.38, ал.1 ЗАдв., като не е необходимо страната предварително да установява и
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ, нито
пък съдът е длъжен да установява това обстоятелство /в този смисъл срав.
Определение №319/09.07.2019 г. по ч.гр.д.№2186/2019 г. ВКС/. По делото обаче не
е представен Договор за правна защита и съдействие, при което съдът не следва
да присъжда разноски за процесуално представителство на адв. С., на осн. чл.38,
ал.2 ЗАдв., поради недоказаността им.
Мотивиран от горното и основание чл.271,
ал.1 от ГПК, Кюстендилският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
260157/11.12.2020 г., постановено по гр. дело № 2512 от 2019 г. по описа на
Районен съд – Дупница с което Прокуратурата
на Република България, гр. София, бул. ”Витоша” № 2 е осъдена да заплати на К.В.Д., ЕГН ********** *** обезщетение
в размер на ** лв. за
претърпени неимуществени вреди от деяние по чл.2 ЗОДОВ, ведно с законната лихва
от 17.09.2019 г. до окончателното изплащане.
РЕШЕНИЕТО
подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: