№ 11809
гр. София, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА ЕНЧ. КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110133717 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Ц. М. И. срещу „...“ АД, с която са предявени
искове с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните,
че сключеният между тях Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние
№ 1016829/21.11.2023 г. е нищожен, съединен с иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 477,50 лева,
представляваща подлежаща на връщане сума на основание чл. 23 ЗПК, като платена
по нищожен договор (недължимо платена сума) по договора за потребителски кредит
от разстояние, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда – 07.06.2024 г. до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 21.11.2023 г. между Ц. М. И. и „...“ АД е
сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 1016829, по
силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 1650 лева за срок от 3
месеца. В договора е посочено, че за ползване на сумата кредитополучателят дължи на
кредитора възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент — 36 %,
годишен процент на разходите по кредита /ГПР/ - 42,58 %, а общата дължима сума от
потребителя е в размер на 1754,38 лева. Според раздел I, чл.1, т. 9 от договора
кредитополучателят трябва да предостави обезпечение под формата на поръчител или
банкова гаранция в 3-дневен срок от сключването на договора, като поръчителят или
банковата гаранция трябва да отговарят на конкретни изисквания, заложени в раздел
VIII от Общите условия към договора за потребителски кредит. В чл. 27, ал. 1 от
договора е посочено, че ако потребителя не изпълни задължението си по предоставяне
на обезпечение, дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Съгласно погасителния план към договора, размерът на неустойката при
непредоставяне на обезпечение е 514,20 лева, тоест общата сума, която потребителят
следва да върне по кредита възлиза на 2268,57 лева. Ищецът излага твърдения, че на
03.01.2024 г. е направил едно плащане по договора в общ размер на 2097,50 лева по
1
„..“ АД, с което предсрочно е погасил задължението си. Поддържа, че изискванията
към обезпечението, което кредитополучателят следва да предостави, за да не му бъде
начислена неустойка са на практика неизпълними за него. Излага съображения за
недействителност на договора за потребителски кредит поради това, че в него не е
посочено какви компоненти са включени в ГПР, както и че посоченият в договора
ГПР не е действително приложеният в отношенията между страните, тъй като в него
не е включен разходът за неустойка. Излага съображения, че в дължимата лихва по
договора се включи и неустойката, която служи като прикрита лихва, размерът
многократно ще надвиши посочения в договора. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „...“ АД е подал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Признава, че между
страните на 21.11.2023 г. е сключен посочения в исковата молба договор по реда на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ с твърдяното от ищеца съдържание. Сочи, че на същата дата е
погасило служебно задължението на ищеца по отпуснат му преди това друг заем, а
остатъкът е предоставил на ищеца на разположение на каса на „..“. Описва
процедурата по сключване на договора и заявява, че ищецът е бил запознат с
условията на същия и доброволно ги е приел. Поддържа, че уговорката за неустойка
не е нищожна и по отношение на нея не били приложими ЗПК и Директива 2008/48, а
ЗЗД. Излага съображения, че причина за начисляване на неустойката от страна на
кредитора е виновно поведение на кредитополучателя, изразяващо се в
непредоставяне на обезпечение по договора, вследствие на което кредиторът търпи
вреди и е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено.
Оспорва твърдението на ищеца предвидената неустойка за непредоставяне на
обезпечение да е нищожна, като сочи, че същата е валидна и не противоречи на
добрите нрави, както и че ищецът е бил запознат с условията на договора преди да
бъде сключен, не е бил длъжен да го сключи веднага, а е разполагал с възможността
първо да открие лице, отговарящо на изискванията, посочени в договора, което е
съгласно да отговаря солидарно за дълга с него и след това да до подпише договора.
По изложените съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорно между страните, а това се установява и от представените по делото
доказателства е, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор
за потребителски кредит от разстояние с № 1016829/21.11.2023 г., по силата на който
ответникът „...“ АД е предоставил на ищеца Ц. М. И. в заем сумата от 1650 лв., в чл.
27 от който било уговорено заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от усвоената
сума за всеки ден, през който не е предоставено някое от договорените в чл. 17
обезпечения.
В чл. 17, ал. 1 от договора за потребителски кредит е уговореното задължение за
кредитополучателя да предостави едно от следните обезпечения в срок от 3 дни от
сключване на договора – поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените),
като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия, предвидени
в Общите условия към договора да кредит: дееспособно физическо лице, навършило
21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в
България, с непрекъснати осигурителни права през последните 12 месеца преди датата
на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно
правоотношение по безсрочен трудов договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните
12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Също така е предвидено, че
поръчителят следва да са отговаря и на следните допълнителни изисквания и да
представи следните документи: минимален осигурителен доход 1500 лв., валидно
2
трудово правоотношение при последния работодател минимум 6 месеца, липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не
е настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за доход от
работодателя за 6 месеца. По отношение на банковата гаранция – същата следва да е
със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по
договора.
Съгласно чл. 27 от договора е уговорено, че в случай, че потребителят не изпълни
условието по чл. 17, кредиторът начислява неустойка от 0,9 % от стойността на
усвоената сума, на ден, докато обезпечение не се предостави, като неустойката се
плаща заедно с вноските по кредита.
По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите
вноски за главница, лихва и неустойка, както и стандартен европейски формуляр и
приложимите общи условия по кредита. В раздел IV „Кандидатстване за кредит“ от
ОУ е описана процедурата по сключване на договор за кредит от разстояние.
Видно от договора уговореният между страните ГЛП е в размер на 36 %, при ГПР
– 42,58 %, като общата сума дължима от потребителя , изчислена към момента на
кредита възлиза на 1754,38 лв. Видно от приложения погасителен план общо
дължимата сума по кредита (главница, лихва и неустойка), когато не е осигурена
гаранция/поръчител (хипотезата на чл. 49 от ОУ) е 2268,57 лв.
Кредитът е усвоен на 21.11.2023 г., видно от приложената разписка за плащане №
от 21.11.2023 г. чрез системата за електронни плащания ....
С разписка от 03.01.2024 г., наредена чрез .., ищецът И. е заплатил на ответника
сумата от 2097,50 лв. с посочено основание погасяване кредит ЕГН ********** Ц. М.
И..
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност установителен
иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за заем със
соченото в исковата молба съдържание, че същият е нищожен на сочените основания,
а именно поради нарушение на императивни норми на закона, евентуално поради
заобикаляне на закона и/или поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява
принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото
обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже, че оспорената клауза от договора е валидна и
е уговорена индивидуално.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не
е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент 3,79 % плюс 10 пункта/, което към 21.11.2023г. означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 68.95 % от заетата сума. Този извод
следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
3
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга.
Същевременно показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на
заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали
заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи
независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от
погасителния план/ надхвърля 30 % от размера на заетата сума. Чрез използване на
4
общодостъпен кредитен калкулатор съдът установява, че ако сумата за неустойка бъде
включена, то в този случай ГПР би възлизал на сумата 667,6518 % вместо обявените в
договора 42,58%. Т.е. по този начин се надвишава над 15 пъти уговорения на договора
ГПР, респективно 9 пъти максимално допустимия към 21.11.2023г. размер на ГПР.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на
42,58 % годишно, а не 667,6518 %. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва
да намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
По изложените съображения предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание"
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979
г.). Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а
ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за
задържане на полученото от ищеца по процесния договор.
Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. В настоящото производство е
установено, че ищецът е заплатил сумата от 2097,50 лева /съгласно представената по
делото разписка от 03.01.2024 г., неоспорена от ответното дружество/. След
приспадане на платената главница от 1650 лева следва изводът, че ищецът е платил на
ответника без основание сумата от 447,50 лева, представляваща разлика над чистата
стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК, до която сума предявеният иск за връщане
на платената при начална липса на основание сума но нищожния договор за
потребителски кредит от разстояние с № 1016829/21.11.2023 г. следва да бъде уважен,
а над нея до пълния предявен размер от 477,50 лева следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 140,74 лева за държавна такса
5
адвокатско възнаграждение в размер общо на 865 лева, съгласно представен договор за
правна защита и съдействие. Ответникът своевременно е релевирал възражение по
смисъл на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното адвокатско възнаграждение , което
съдът намира за основателно. Предвид липсата на фактическа и правна сложност на
делото, приключването му в рамките на едно съдебно заседание, проведено без
участието на страните, защитавания материален интерес и конкретно проявената
процесуална активност по делото, съдът намира, че съответно на тези обективни
критерии е адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв., до който размер следва да
се намали адвокатското възнаграждение. Съобразно уважената част от исковете на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 575,03 лева.
В полза на ответника следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да бъдат
присъждани разноски с оглед дадените разрешения в практиката на СЕС и на ВКС, че
чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на
ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителя да
бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването
на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането
му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е
уважено само частично. (В този смисъл Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19 на СЕС, Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС, I т. о., определения по ч. т.
д.. № 2767/2024 г., определение по ч. т. д. № 17/2023 г. на І т. о., Определение №
216/23.01.2025 г. по т. д. № 1405/2023 г. на ВКС, I т. о. и др.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ... срещу
„...“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. .., иск с правно основание чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД нищожността на
Договор за потребителски кредит от разстояние с № 1016829/21.11.2023 г., сключен
между страните, поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „...“ АД, ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление: гр. .. да заплати на Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ...,
сумата от 447,50 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит от разстояние с № 1016829/21.11.2023 г., ведно със законната
лихва считано от 07.06.2024г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска над
тази сума до пълния предявен размер от 477,50 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „...“ АД, ЕИК ..., да заплати на Ц. М. И.,
ЕГН **********, разноски по делото в размер на 575,03 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6