РЕШЕНИЕ
№ 5667
гр. София, 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело №
20241110125941 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Д. В. Ц. срещу /ФИРМА/ и /ФИРМА/,
искове, както следва: главен установителен иск с правно основание чл.22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал.1,т.10 от ЗПК, за установяване нищожността на сключения между Д. В. Ц. и /ФИРМА/
Договор за паричен заем № 3641850/27.09.2019г., като сключен в противоречие със закона и
съдържащ неравноправни клаузи, уговорени във вреда на потребителя, съединен при
условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11
и чл. 19 ЗПК за установява нищожност на процесният договор, като сключен при
заобикаляне императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК, съединени с иск с правно
основание чл. 26, ал.1, пред.3 и ал.2, пред.4 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор
за предоставяне на поръчителство № 3641850/27.09.2019г., сключен между Д. В. Ц. и
/ФИРМА/ и /ФИРМА/, като сключен без основание и като противоречащ на добрите нрави,
съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД, за осъждане на
ответника /ФИРМА/ да заплати на ищеца сумата в размер на 5 лева, частично от сума в общ
размер от 850 лева, като недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство №
3641850/27.09.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 08.05.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърденията, че на
27.09.2019г. е сключил с ответника /ФИРМА/ горепосочения договор за кредит, по силата на
който му бил отпуснат кредит в размер на 1750 лв., при определена месечна вноска и без
посочен лихвен процент. Сочи се, че в чл. 4 от твърдения договор било уговорено лично
обезпечение с две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. Посочва още, че на същата дата бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № 3641850, чрез който /ФИРМА/ е поело задълженията да
обезпечи пред /ФИРМА/ задълженията на ищеца. Твърди, че по силата на процесния
1
договор, ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на /ФИРМА/,
упълномощено от /ФИРМА/ да събира същите. Твърди се, че съгласно чл. 3 ал. 1 от договора
за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя /ФИРМА/, като
/ФИРМА/ било единствено овластено да приеме плащане. Предвид това, именно ответникът
/ФИРМА/ бил материално легитимиран да отговаря по процесната претенция. Твърди, че
погасил изцяло процесният кредит. Излагат се аргументи, че не е налично сключено валидно
правоотношение за потребителски кредит. Навежда множество доводи за нищожност.
С молба с вх. № 25747 от 24.01.2025г., подадена преди приключване на съдебното
дирено в първата инстанция, ищецът увеличава размера на предявения иск с правно
основание чл. 55, ал.1,пред.1 от ЗЗД срещу /ФИРМА/ **** от първоначално предявения
размер от 5,00 лева на сумата от 1039,38 лв. В съдебната практика се е наложило
разбирането, че по допустимостта на изменението на иска, съда се произнася с определение,
с цел внасянето на яснота относно предмета и страните по делото. Същевременно обаче не
съществува съмнение, че пропускът на съда да постанови определение, както е в случая, не
опорочава решението по изменения иск, ако са били налице предпоставките за изменение на
иска. В този смисъл Определение № 50489 от 10.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1510/2022 г., I
т. о., ТК, Определение № 493 от 13.10.2016 г. по т.д. 1484/2016 г. на ВКС , постановено по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в което изрично е прието, че правните последици на изменението
на предявения иск чрез увеличаване на размера му настъпват с надлежното предявяване на
частта от спорното право, която първоначално не е била заявена от ищеца с исковата молба,
като за настъпването на тези последици не е необходимо произнасянето на сезирания
първоинстанционен съд с нарочен акт. В разглеждания случай, са били налице
предпоставките за изменение на иска, доколкото искането е заявено в срока по чл. 214, ал. 1,
изр. трето ГПК, не се касае за едновременно изменение на размера и основанието на иска,
поради което изменение на иска е допустимо. Ето защо искът е предявен за целия размер на
процесното вземане от 1039,38 лева съгласно молба от 24.01.2025 г. от ищеца.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците представят отговори на исковата молба, с които
оспорват исковете като недопустими и неоснователни. Считат, че предявеният
установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, които аргументи съдът не
споделя. Считат, че искането за съединяване на установителния иск с осъдителен иск е
недопустимо, поради идентичност на предмета на спора, като излагат подробни доводи за
това. Позовават се на множество съдебни решения на Върховния касационен съд във връзка
с недопустимостта на кумулативно предявяване на осъдителен и установителен иск. Считат,
че процесните договори за кредит и за поръчителство отговарят на изискванията на ЗПК.
В съдебно заседание, ищецът Д. В. Ц., редовно призован, не се явява, не се
представлява.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не изпраща
представител.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не изпраща
представител.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Установява се по делото, че между Д. В. Ц. и /ФИРМА/ е сключен договор за паричен
заем № 3641850/27.09.2019г., по силата на който на ищцата е отпуснат заем в размер на
1750,00 лев. В чл. 4 от договора страните договорили, че заемателят се задължава в срок от
2
три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя следните
обезпечения: две физически лица гаранти, отговарящи на определени изисквания, както и
банкова гаранция с бенефициер – Заемодател за сумата по чл. 2, т.7 от договора, със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задължението по договора. Не е спорно
също така, че в деня на сключване на договора за кредит между /ФИРМА/, като гарант и
ищцата, като потребител е сключен договор за предоставяне на поръчителство №
3641850/27.09.2019г., с който страните договарят, че ищцата възлага на гаранта да издаде
гаранция за плащане на задължението по процесния договор за кредит, като според
уговореното в чл. 3 от договора, за гарантиране на задължението потребителят заплаща на
гаранта възнаграждение в размер на 1039,38 лева, платимо разсрочено на вноски, съгласно
погасителния план договорен с договора за паричен заем, всяка в размер на 61,14 лева,
съгласно изслушаната ССчЕ, като е добавено, че /ФИРМА/ е овластено от гаранта да приема
вместо него изпълнение задължението на потребителя по договора за предоставяне на
гаранция. Тези твърдения на ищеца не се оспорват от ответниците.
Изслушаната ССчЕ, която съдът възприема, като компетентно изготвена установява, че
Д. Ц. е изплатила по двата договора общо сума в размер на 3005,50 лева. Към /ФИРМА/ е
изплатена сума в размер на 1966,12 лева, от които сумата от 1750,00 лева главница и 216,12
лева възнаградителна лихва, а към /ФИРМА/ сумата в размер на 1039,38 лева. Вещото лице
е установило, че единственият разход включен при формиране на ГПР по договора за
паричен заем към датата на сключването му е този за възнаградителна лихва, като ГПР е
установено и посочено като величина от 41,72%. Също така е посочено, че ако се вземе
предвид общата сума, подлежаща на връщане от 1966,12 лева, включваща главница от
1750,00 лева и възнаградителна лихва от 216,12 лева и възнаграждение за поръчител от
1039,38 лева и срока на кредита от 17 двуседмични вноски, изчисленият ГПР ще възлиза на
сумата от 456,99%.
Настоящият съдебен състав намира за основателни наведените в исковата молба
твърдения за нищожност на процесния договор на първото заявено основание по чл.26, ал.1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП, за установяване
нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем №
3641850/27.09.2019г., като сключен в противоречие със закона.
Изхождайки от предмета на договора - предоставяне на кредит под формата на заем,
както и страните по него - ответник юридическо лице което е небанкова финансова
институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, ищецът -
физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност, налага извод, че процесният заем има характер на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. При това положение, при решаване
на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за действителността на
договора за кредит залегнали в действащия ЗПК, в глава трета, в който са уредени
изискванията за форма и съдържание на договора и във вр. с чл. 22 от цитирания ЗПК, който
определя кои нарушения на формата и съдържанието на договора водят до извод за
недействителност /нищожност/ на същия. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо да отговоря кумулативно на всички предвидени в
разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК и чл. 12, ал. 1,
т. 7-9 от ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от изискванията залегнали в
посочените разпоредби, според цитираната императивна норма на чл. 22 от ЗПК води до
извод за недействителност на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК / в сила от 23.07.2014 г. / максималният размер на ГПР не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва, дължима за просрочени
3
задължения. В случая договорът за заем е сключен на 27.09.2019, с оглед на което спрямо
него е приложима горепосочената редакция на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Съдът намира, че в ГПР неправилно не е включено и възнаграждението за
поръчителство. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В случая възнаграждението за поръчителство представлява също
разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. В случая към датата на сключване
на договора за заем възнаграждението за поръчителство е начислено и за него също е
изготвен погасителен план. Съдът намира, че ако бъде включено в ГПР възнаграждението за
поръчителство ще бъде надвишен петкратния размер на законната лихва от 50%, което
обстоятелство се установи от изслушаната по делото ССчЕ. Кредитирайки заключението на
ССЕ съдът приема, че в този случай с включването на възнаграждението надвишава
посочения в чл. 19, ал.4 от ЗПК размер. Невключването на възнаграждението за
поръчителство в ГПР представлява заобикаляне на закона с оглед постигане на съответствие
с ограничението по чл. 19, ал.1 от ЗПК. Възнаграждението за поръчителство представлява
допълнителна скрита печалба за сметка на потребителя, която е извън договорната лихва.
Възнаграждението за поръчителство води до оскъпяване на кредита. Съгласно чл. 11, т.10 от
ЗПК договорът за кредит съдържа ГПР и общата сума дължима от потребителя. Съгласно
чл. 22 от ЗПК ако не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.7-12 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съдът намира, че невключването на
възнаграждението за поръчителство в ГПР, което представлява неправилно посочване на
ГПР, съставлява неспазване на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, което обосновава
извод, че процесният договор е нищожен поради противоречието му със закона. Съгласно чл.
23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, а предоставеното по нищожен договор е дадено без основание.
Следователно предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, вр.11,
ал.1,т.10, вр. чл. 22 от ЗПК е основателен и следва да бъде уважен, а при уважаване на
главния иск съдът не дължи произнасяне по евентуално предявените такива.
По делото безспорно се установи, че в деня на сключване на договора за паричен заем
между /ФИРМА/, като гарант и ищцата, като потребител е сключен договор за предоставяне
на поръчителство № 3641850/27.09.2019г., с който страните договорили, че ищцата възлага
на гаранта да издаде гаранция за плащане на задължението по процесния договор за кредит,
като според уговореното в чл. 3 от договора, за гарантиране на задължението потребителят
заплаща на гаранта възнаграждение в размер на 1039,38 лева, платимо разсрочено на
вноски, съгласно погасителния план договорен с договора за паричен заем, всяка в размер на
61,14 лева, съгласно изслушаната ССчЕ, като е добавено, че /ФИРМА/ е овластено от
гаранта да приема вместо него изпълнение задължението на потребителя по договора за
предоставяне на гаранция. Ищецът твърди, че договора за предоставяне на поръчителство
също е нищожен, като сключен при противоречие на добрите нрави и при липса на
основание.
Касае се за два договора между които е налице функционална връзка, тъй като в чл. 3,
ал.3 от договора за предоставяне на поръчителство е налице уговорка, че дължимата сума за
възнаграждение следва да се заплаща от ищеца като част от погасителна вноска по договора
за паричен заем, поради което съдът приема, че по отношение преценката относно
действителността на договора за предоставяне на поръчителство следва да намерят
4
приложение общите правила по ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът е физическо лице и като
такова е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от
процесния договор за предоставяне на поръчителство е предвидено, че уговореното
възнаграждение, дължимо от ищеца на падежа в размер от по 61,14 лева, не постъпва в
патримониума на ответника, а е уговорено като част от погасителната вноска, която
заемателят следва да заплати на заемодателя /ФИРМА/. Съдът счита, че уговореното в чл. 3
от договора за предоставяне на поръчителство задължение за заплащане на възнаграждение
не поражда права и задължения за страните, тъй като е сключено при противоречие в закона
и води до неговата нищожност. С оглед изложените съображения съдът следва да обоснове
извод, че чрез сключването на този договор за предоставяне на поръчителство се цели
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и договора е сключен в противоречие с тази
норма, доколкото в договора за предоставяне на поръчителство се уговаря възнаграждение,
което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на /ФИРМА/. По този начин се цели
едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение в противоречие с разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС.
Процесният договор противоречи и на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, с което се цели
забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключеният договор за предоставяне на
поръчителство противоречи на закона. От договора за потребителски заем е видно, че
предоставянето на поръчителство е предпоставка за сключването му, а от начина на
изпълнение на задължението по сключения договор за поръчителство е видно, че то се
заплаща заедно със следващата погасителна вноска по заема, съобразно уговорения в
договора за потребителски заем погасителен план. Нещо повече - уговорено е, че дължимото
месечно възнаграждение за предоставяне на поръчителство в размер на 61,14 лева следва да
се заплати на падежа, посочен в погасителния план по договора за заем и същото следва да
бъде заплатено в полза на /ФИРМА/. Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат
кредит в размер на 1750,00 лева, а е уговорено възнаграждение за предоставяне на
поръчителство е в общ размер на 1039, 38 лева, което е прекомерно и по този начин е
нарушен принципът на добросъвестност и справедливост. Решаващият състав счита за
нужно да отбележи, че при направена служебно справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че
едноличен собственик на капитала на поръчителя /ФИРМА/ е заемодателят /ФИРМА/, като
двете дружества имат един и същ адрес на управление. Двете дружества се намират в такава
икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с оглед обективираните права и
задължения по договор за предоставяне на поръчителство, които представляват на практика
разделяне на приходите от кредита между две свързани, формално отделно обособени
юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Така
създадените допълнителни възнаграждения за поръчителя, които не са включени в
месечните вноски, водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на
потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция. Комбинацията от
гореописаните условия по възмездното предоставяне на поръчителство, които отнапред са
известни и се извършват със съдействието на кредитора и които водят до значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем водят до извод, че въпросното възнаграждение за
поръчител, е следвало да се включи при изчисление на ГПР по кредита при условията на чл.
19, ал. 1 от ЗПК в качеството му на друг пряк или косвен разход, комисиона или
възнаграждение от същия вид. Така икономически по слабата страна /наредителят/ се е
задължил да заплати на поръчителя възнаграждение, което се дължи от момента на
сключване на договора за поръчителство, съвпадащ с датата на сключване на договора за
5
паричен заем, без значение дали е изправна страна по същия.
Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване
на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено
по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4
ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за гаранция, респективно
на уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение на основание чл. 26, ал.2,
пред. 4 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК - поради липса на основание, основанието не е това
което е посочено в договора, с оглед всичко горекоментираното. Гореизложеното в
съвкупност и поотделно обуславя извод, че договорът за предоставяне на поръчителство
между страните е сключен при липса на основание. Няма пречка материално-правно
атакуваната сделка да страда от различни пороци, всеки от които да е отделно основание за
обявяване на нищожността. В такъв случай основанията ще съществуват едновременно, но
правният резултат от уважаването на иска на едно от въведените основания, по принцип ще
изключва интереса от обявяване на нищожност на другите основания. Поради това и съдът
намира, че не следва да се произнася по другите наведени основания за нищожност на
процесния договор. Съгласно константната съдебна практика определяне основанието на
предявения иск е процесуално задължение на съда, като той извършва и преценка за
съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от
изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
нейната недействителност на друго основание /Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. №
5252/2014 г. на ВКС; Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, IV г. о.;
Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др. /.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 от ЗЗД за сумата от 1039,38 лева, като
дадена без основание.
За успешното провеждане на този иск, ищецът следва да докаже, че е заплатил на
ответника твърдяната от него сума от 1039,38 лева при изначална липса на основание,
съответно ответникът следва да докаже основание за задържането й. След като договора е
недействителен, се дължи само чистата стойност на кредита, поради и което се установи в
производството, че сумата над тази стойност, която касае и заплатеното възнаграждение за
предоставяне на поръчителство от 1039,38 лева да е дадена без основание. По изложеното
съдът намира, че така предявен иска за сумата от 1039,38 лева, следва да бъде уважен.
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК се
поражда в полза на ищеца. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 120,00 лева,
както и сумата в размер на 350,00 лева за изслушване на експертиза, които следва да му
бъдат присъдени. Процесуалният представител на ищеца – ***/ФИРМА/ БУЛСТАТ
*************, представлявано от адвокат Д. М. М., с адрес на упражняване на дейността в
*************************** претендира присъждане на възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, за което по делото е представен договор за правна
защита и съдействие, с който страните са договорили представителство в горепосочената
хипотеза. Ответниците с отговора на исковата молба правят възражение за прекомерност на
възнаграждението. Съдът намира с оглед правната и фактическа сложност на делото, цената
на исковете, извършената работа от адвокат М. /без явяване в единственото о.с.з./, че следва
да определи следващото се за присъждане на /ФИРМА/ възнаграждение под минимума,
определен с Наредбата, съгласно дадените най-нови постановките с практиката на СЕС.
Намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение и падането му под минимума
определен с Наредбата е допустимо, съгласно най-новата практика на СЕС, обективирана в
постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, като
6
съдът намира, че за да се падне под определения от Наредбата минимум, следва да са налице
такива обстоятелства по делото, от които да се изведе несправедливост дори и на
минималния адвокатски хонорар. Съдът, както посочи по-горе намира, че такива
обстоятелства са налице, поради което по двата предявени иска срещу /ФИРМА/ присъжда
от по 200,00 лева възнаграждение, под минимума определен с чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и 200,00 лева по
установителния иск за прогласяване нищожност на договор за паричен заем №
3641850/27.09.2019г., предявен срещу ответника /ФИРМА/. Върху определеното за
присъждане възнаграждение следва да се присъди ДДС. При присъждане на възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по
ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба №
1/2004 г. следва да включва ДДС /относно дължимостта на ДДС - определение №
988/18.04.2024 г. по т. д. № 1775/2023 г. по описа на ВКС, I ТО, определение №
4120/15.12.2023 г. по гр. д. № 1440/2023 г. по описа на ВКС, III ГО и др./, доколкото
определеното вече възнаграждение добива облагаем характер. Така на процесуалния
представител на ищеца следва да бъде определено възнаграждение в размер общо на 480,00
лева по исковете предявени срещу /ФИРМА/ и от 240,00 лева по иска, предявен срещу
ответника /ФИРМА/.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за паричен заем № 3641850/27.09.2019г, сключен
между ********************, ЕИК *************, като заемодател и Д. В. Ц., ЕГН
**********, като заемател, като сключен при противоречие със закона на основание чл. 26,
ал.1, пред.1 от ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за предоставяне на поръчителство №
3641850/27.09.2019г, сключен между /ФИРМА/Д, ЕИК *************, като гарант и Д. В.
Ц., ЕГН **********, като потребител, като сключен при липса на основание съгласно чл. 26,
ал.2, пред.4 от ЗЗД.
ОСЪЖДА между /ФИРМА/Д, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. Ц., ЕГН
**********, сумата в размер на 1039,38 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № 3641850/27.09.2019г, сключен
между /ФИРМА/Д, като гарант и Д. В. Ц., като потребител, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.05.2024г. до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на Д. В. Ц., ЕГН **********,
сумата в размер на 470,00 лева, деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на ЕАД „Д. М.“ БУЛСТАТ
*************, представлявано от адвокат Д. М. М., с адрес на упражняване на дейността в
***************************, сумата в размер на 240,00 лева, представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство в производството.
ОСЪЖДА /ФИРМА/Д, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ на ЕАД „Д. М.“ БУЛСТАТ
*************, представлявано от адвокат Д. М. М., с адрес на упражняване на дейността в
***************************, сумата в размер на 480,00 лева, представляваща
7
възнаграждение за безплатно процесуално представителство в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8