№ 1771
гр. София, 06.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100510261 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20213351/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 51426/2020 г. на
Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 85 състав, е отхвърлен предявеният от А.
Л. М. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване нищожността на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена на
22.11.2017 г. по ч. гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав. С решението ищецът
А. Л. М. е осъден да заплати на ответника „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 100 лева –
разноски по делото.
С Решение № 20043611/21.06.2022 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е оставена
без уважение молба с вх. № 25180602/30.12.2021 г. на А. Л. М. за допълване на Решение №
20213351/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 51426/2020 г. на Софийски районен съд, III
Гражданско отделение, 85 състав.
С Определение № 20051378/02.08.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е
оставена без уважение молба с вх. № 25000009/04.01.2022 г. на А. Л. М. за изменение на
Решение № 20213351/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 51426/2020 г. на Софийски
районен съд, III Гражданско отделение, 85 състав.
Срещу Решение № 20213351/18.11.2021 г. , в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца А. Л. М.. В жалбата са изложени доводи за
нищожност и неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му в
противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие с чл. 6 и 13 от
ЕКЗПЧОС, чл. 47 от ХОПЕС, практиката на Съда на ЕС и с ангажираните по делото
писмени доказателства. Конкретно се поддържа, че от представени пред СРС 2 броя
документи, издадени от НАП – от 11.12.2020 г. и 27.05.2019 г., се установявало, че
„Топлофикация София“ ЕАД не е издавала фактури с номера, индивидуализирани в т. 12 от
1
заявлението, послужило като основание за издаване на процесната заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК. В този смисъл се сочи, че депозираното от ответната страна заявление за
издаване на заповед за изпълнение представлява по своя характер невярна декларация,
поради което издадената на основание същото заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
противоречи на добрите нрави. В тази насока се преповтарят доводите, изложени и пред
първата инстанция, досежно значението на фактурата като доказателство за възникване на
облигационни отношения, вкл. се цитира практика на ВКС. Твърди се, че неправилно
районният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 425 ГПК при преценката си за наличие на
основание за нищожност на заповедта за изпълнение поради издаване на същата по отменен
образец с оглед отмяната на чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 за утвърждаване на образци в
заповедното производство. В същата насока въззивникът счита, че съдът неправилно е
приложил АПК, като е приел, че отмяната на подзаконовия нормативен акт има действие за
в бъдеще, в подкрепа на което се развиват подробни съображения, идентични с изложените
пред СРС. На следващо място, въззивникът поддържа нищожност на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК поради абсолютна неразбираемост на волята на съда, която
аргументира с обстоятелството, че заповедният съд се е произнесъл по непредявени искове и
е „трансформирал“ предявените със заявлението два иска в четири /за главница за доставена
топлинна енергия и мораторна лихва върху нея и за главница дялово разпределение и
мораторна лихва върху нея/. Счита за нищожна процесната заповед за изпълнение и поради
неизпълнение на служебни задължения на заповедния съд да следи за наличие на
неравноправни клаузи в договор с потребител, както и да прилага задължителната практика
на Съда на ЕС. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени
обжалваното решение и вместо него да постанови друго решение, с което да бъде
прогласена нищожността на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена на
22.11.2017 г. по ЧГД № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 с-в. С въззивната жалба е
направено искане за преюдициално запитване по 4 въпроса, конкретно формулирани в
жалбата.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, с който изразява становище за
неоснователност на същата по съображения, подробно изложени в отговора. Моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, респ. първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Срещу Решение № 20043611/21.06.2022 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца А. Л.
М.. Излагат се съображения за нищожност на обжалваното решение поради постановяването
му от ненадлежен състав – от съдия Д.Т., която не е участвала в заседанието, в което е
завършено разглеждането на делото – в него била участвала съдия Д.П., постановила
Решение № 20213351/18.11.2021 г. В същата насока се поддържа, че в разпореждания по
делото от 02.02.2022 г. и 21.06.2022 г. бил посочен съдия с неистинско име, доколкото при
лична проверка на въззивника в ИВСС било установено, че името на соченото за докладчик
лице било Д.Г.И.-Т., а не както било отбелязано в разпорежданията – Д.Т.. На следващо
място се сочи неправилност и незаконосъобразност на решението поради постановяването
му в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие с чл. 6 и 13
ЕКЗПЧОС, чл. 47 ХОПЕС, практиката на Съда на ЕС и ВКС. Счита се, че неправилно съдът
не се е произнесъл по заявените с исковата молба 5 различни основания за нищожност на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, с което в противоречие на практиката на ВКС не е
изпълнил задължението си да се произнесе по всички искове, с които е сезиран, както и да
обсъди всички доводи на страните и анализира приетите по делото доказателства. Моли за
отмяна на първоинстанционното решение и допълване на основното решение по делото чрез
произнасяне по соченото в исковата молба основание за нищожност на заповедта за
изпълнение поради издаването в противоречие с официални свидетелстващи документи,
2
издадени от НАП – документ изх. № 94-А-151#4/27.05.2019 г. и документ изх. № 94-А-
151#19/11.12.2020 г. С въззивната жалба е направено искане за преюдициално запитване по
4 въпроса, конкретно формулирани в жалбата, изцяло идентични с въпросите, посочени във
въззивната жалба срещу основното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, с който изразява становище за
неоснователност на същата по съображения, подробно изложени в отговора. Моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение и първоинстанционно решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
Срещу Определение № 20051378/02.08.2022 г., постановено по реда на чл. 248
ГПК, е депозирана частна жалба от ищеца А. Л. М.. Излагат се идентични съображения с
изложените във въззивната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК за нищожност на
обжалвания акт поради постановяването му от ненадлежен състав – от съдия Д.Т., която не е
участвала в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото – в него била
участвала съдия Д.П., постановила Решение № 20213351/18.11.2021 г. Твърди се
неправилност и незаконосъобразност на определението поради постановяването му в
противоречие с материалния и процесуалния закон, както и в противоречие с чл. 6 и 13
ЕКЗПЧОС, чл. 47 ХОПЕС и практиката на ВКС. Частният жалбоподател счита, че
неправилно съдът не му е присъдил служебно полагащите му се разноски по правото на ЕС
в размер на 1 000 евро. При тези аргументи моли за прогласяване нищожността на
обжалвания съдебен акт, евентуално за неговата отмяна и присъждане на претендираните
разноски.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от
„Топлофикация София“ ЕАД, с който се изразява становище за нейната неоснователност. В
тази връзка моли жалбата да бъде оставена без уважение.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци
на атакуваните съдебни актове, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за
прогласяване на нищожност на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.11.2017 г. по ч.
гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав.
В исковата молба се твърди нищожност на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
22.11.2017 г. по ч. гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, която ищецът
обосновава по следния начин: 1./ на първо място, ищецът извлича аргументи за нищожност
на горепосочената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от Решение № 3988/19.03.2019 г.
по адм. дело № 2519/2017 г. на ВАС, 5 отделение, в сила от 29.10.2019 г., с което са
отменени чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от 20 февруари 2008 г. за утвърждаване на образци
на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа
във връзка със заповедното производство – конкретно сочи, че процесната заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена по отменен образец по Наредба № 6 от 20 февруари
2008 г., поради което същата изначално не е годна да породи правни последици, като излага
подробни съображения досежно момента, към който следва да се преценява съответствието
на подзаконовия нормативен акт и материалния закон с оглед постановяването на
решението на ВАС; 2./ на второ място, ищецът извлича аргумент за нищожност на
горепосочената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от обстоятелството, че не е абонат на
„Топлофикация София“ ЕАД видно от ангажирани към исковата молба писмени
доказателства за това – документ от НАП – ЦУ изх. № 94-А-151#4/27.05.2019 г. /л. 48 СРС/,
от който се установявало, че при извършена проверка в дневниците за продажби на
„Топлофикация София“ ЕАД не се откриват данни за лицето А. Л. М., с ЕГН **********, с
абонатен № 263544, и издадени на негово име фактури; излагат се подробни съображения за
3
значението на фактурите и факта на тяхното осчетоводяване, респ. липсата на
осчетоводяване, за установяване възникването на облигационни правоотношение, в частност
за установяване възникването на облигационно правоотношение между ищеца и ответника с
предмет доставка на топлинна енергия, в която насока се цитира практика на ВКС; 3./ на
трето място, ищецът извлича аргументи за нищожност на горепосочената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от твърдяно неизпълнение на служебно задължение на
заповедния съд да приложи Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-
708/17 и С-725/17 – конкретно сочи нарушение на т. 17 от цитираното решение на СЕС, въз
основа която прави извод, че етажните съсобственици дължат заплащане на доставена
топлинна енергия до общите части в сграда в режим на етажна собственост, но не и в
отделните апартаменти, и то при условие, че в тях има монтирани отоплителни тела; 4./ на
четвърто място, ищецът счита издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за нищожна
поради неизпълнение на служебните задължения на заповедния съд да следи за наличие
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител , които произтичат от
практиката на СЕС, обективирана в изброени в исковата молба решения; 5./ на пето място,
ищецът счита издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за нищожна, доколкото с
нея заповедният съд се е произнесъл по непредявени искове, като недопустимо е
трансформирал предявени от „Топлофикация София“ ЕАД със заявление от 14.11.2017 г.
два иска в четири такива; счита посоченото заявление от 14.11.2017 г. за нередовно, като с
оглед т. 1 от Тълкувателно решение по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС намира за
недопустимо даване на указания за отстраняване на недостатъци в заявлението. При
изложените съображения моли за постановяване на решение, с което заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 22.11.2017 г. по ч. гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, да
бъде прогласена за нищожна.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрисконсулт Е.П.. Излагат се
подробни съображения за допустимост, но неоснователност на предявения иск и се моли за
постановяване на решение, с което същият да бъде отхвърлен. Претендират се разноски по
делото.
От представено по делото като писмено доказателство заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вх. № 3087631/14.11.2017 г. се установява, че на
посочената дата е депозирано пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Б. Л. М., ЕГН ********** /идентично с
ЕГН на въззивника – ищец А. Л. М./ за следните суми: главница – 2 011,59 лева, и лихва –
283,24 лева за периода 01.11.2014 г. – 31.10.2017 г., представляващи парични вземания за
доставена, но неизплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
1612, обл. София, общ. Красно село, ул. „****, аб. 263544. В т. 12 от заявлението
„Обстоятелства, от които произтича вземането“ е посочено, че соченото за длъжник
лице дължи суми за доставена, но неизплатена топлинна енергия за гореописания недвижим
имот, както следва: 1 922,69 лева – главница, 268,18 лева – лихва, 88,90 лева – дялово
разпределение, 15,06 лева – лихва, в качеството му на клиент на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката.
Въз основа горепосоченото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК вх. № 3087631/14.11.2017 г. е издадена процесната заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 22.11.2017 г. по ч. гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав. Видно от
същата, тя е издадена по разпореждане на съдия – докладчика по делото – съдия В.Д.,
постановено в закрито съдебно заседание, след преценка наличие на предпоставките за
нейното издаване по чл. 411, ал. 3 ГПК, като длъжникът Б. Л. М., ЕГН **********, е осъден
да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1 922,69 лева, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м. 05.2013 г. до м.04.2017 г. в
имот с абонатен номер 263544, ведно със законната лихва от 14.11.2017 г. до изплащане на
4
вземането, мораторна лихва в размер на 268,18 лева за периода от 01.11.2014 г. до
31.10.2017 г., сумата от 88,90 лева – цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 14.11.2017 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение в размер
на 15,06 лева за периода от 01.11.2014 г. до 31.10.2017 г. и 95,90 лева – разноски по делото.
По делото са приети като писмени доказателства представени от ищеца документи, в
т. ч. документ от НАП – Централно управление изх. № 94-А-151#4/27.05.2019 г. /л. 48 СРС/,
в който е отразено, че в отговор на заявление на А. М. от 03.04.2019 г. е извършена проверка
в базата данни с информация за дневниците за продажби на „Топлофикация София“ ЕАД,
при която не са открити данни за лицето А. Л. М., с ЕГН **********; документ от НАП –
Централно управление изх. № 94-А-151#19/11.12.2020 г. /л. 167 СРС/, в който е отразено, че
в отговор на молба към заявление по чл. 37б от ЗЗЛД на А. М. от 14.12.2020 г., е извършена
проверка относно наличие и обработване на лични данни на молителя в регистрирани в
НАП фактури и кредитни известия, издадени от „Топлофикация София“ ЕАД, при която е
установено, че в информационните системи на НАП не са налице данни за издадени от
„Топлофикация София“ ЕАД първични документи, така както са посочени в молбата на
заявителя /конкретно изброени фактури/.
По делото е представен като писмено доказателство документ, наименуван „справка“
относно извършена проверка по преписка рег. № 12-0131/2007 г. на СГП, касаещ
прокурорска проверка на различни търговски дружества, сред които „Топлофикация София“
ЕАД.
Ищецът е ангажирал по делото за сведение на съда цитираните в исковата молба и
последващи негови молби до съда решения на Съда на ЕС и на ВКС.
Пред въззивната инстанция са направени доказателствени искания за приемане на
нови доказателства по делото, които с протоколно определение от 03.04.2023 г. настоящият
съдебен състав е оставил без уважение поради тяхната неотносимост на правния спор, с
който е сезиран.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Относно въззивна жалба вх. № 25000011/04.01.2022 г. срещу Решение №
20213351/18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 51426/2020 г. на Софийски районен съд,
III Гражданско отделение, 85 състав:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
Решението на Софийски районен съд е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивна жалба е необходимо да се добави и
следното:
В разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК е уредена процесуалната защита срещу
нищожните решения. Разпоредбата дава възможност да се прогласява нищожност на
5
съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са и разясненията, дадени в т.
8 и т. 9 от ППВС № 1/1985 г. /. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК цели отпадане на силата на
присъдено нещо, с която влязлото в сила решение обвързва страните по делото и лицата по
чл. 298, ал. 3 ГПК – наследниците и частните правоприемници на страните. Именно затова
надлежно процесуално легитимирани страни по иска с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК
за прогласяване нищожност на влязло в сила съдебно решение са страните по това решение
и техните универсални и частни правоприемници. Тъй като нищожното съдебно решение
създава привидност за признати и присъдени права, а постановилият го съд не може сам да
констатира нищожността и да произнесе ново валидно решение, несъмнено е, че
обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото.
Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не допуска същият
спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити и
новоузнати обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето, срещу
което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от издадено
осъдително съдебно решение. Разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК визира изрично само
съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като
липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове
/разпореждания, заповеди и т. н. /. Тези актове обаче също може да страдат от пороци, които
да препятстват пораждането на правните им последици /например да са издадени от лице,
което няма качеството на съдия, да не са издадени в писмена форма и др./. Същевременно
всеки от тези актове може да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен
орган със съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат
изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска установяване на
нищожността на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от
видовете съдебни актове /решенията на съда/. Законът не съдържа изрично разрешение, но
това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК,
на основание чл. 46, ал. 2 изр. 1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността на
заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде установявана по
иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би
било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение.
Съгласно практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (определение №
64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017 г.
по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС и др.), иск за прогласяване нищожност на заповед за
изпълнение е допустим. Исковият ред по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на
съдебен акт е самостоятелна форма на защита, която може да бъде реализирана и след като
инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан – в този смисъл решение № 123 от
4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I ГО и решение № 320 от 19.02.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 6774/2013 г., I ГО.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното
решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в
съдебната практика /ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение №
361/07.05.2009 г. по гр. дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о.,
решение по т. дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр. дело № 3692/2018 г., ІІІ г. о. на ВКС
и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието.
Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, в който се съдържа произнасяне по
правен въпрос от неговата компетентност. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Съдебната практика и правната теория трайно
приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от
ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска правоспособност; еднолично,
6
в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно – ако е
постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на
българските съдилища; ако е постановен устно /не е спазена писмената форма, поради което
не може да се направи извод за наличие на волеизявление/ или макар и да е изготвен в
писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав или
от постановилия го еднолично съдия; когато съдебният акт е напълно неясен в степен
правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на
тълкуването. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на
практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по
въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила, свързани с компетентността на съда да се
произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със
съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с
формата и съдържанието на съдебния акт. Нищожност на решението се приема да е налице
и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите,
когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави.
Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на
волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към съдържанието на
държавното властническо волеизявление по същество. Нарушаването на императивна
материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води
до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт, която се
релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за
подаване на жалба пред съответния компетентен съд.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правно
действие и да обвърже страните по него, поради което това е единственият порок, който
освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред
безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК
следва, че е допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и
разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК цитирана
по-горе практика на ВКС – и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.
Конкретно релевираните от ищеца доводи, с които свързва твърдяната от него
нищожност на процесната заповед за изпълнение, се състоят в твърденията, обособени в пет
пункта в петитума на исковата молба, както следва: 1./ процесната заповед за изпълнение е
издадена по отменен образец с оглед постановеното Решение № 3988/19.03.2019 г. по адм.
дело № 2519/2017 г. на ВАС, 5 отделение, в сила от 29.10.2019 г., за отмяна на чл. 4 и чл. 9
от Наредба № 6 от 20 февруари 2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство; 2./ процесната заповед за изпълнение е издадена по отношение
на лице, което не е абонат на „Топлофикация София“ ЕАД; 3./ процесната заповед за
изпълнение е издадена при неизпълнение на служебно задължение на заповедния съд да
приложи Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17; 4./
процесната заповед за изпълнение е издадена при неизпълнение на служебните задължения
на заповедния съд да следи за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител; 5./ процесната заповед за изпълнение е нищожна, тъй като с нея заповедният
съд се е произнесъл по непредявени искове. Според настоящия въззивен състав така
изтъкнатите доводи не могат да обосноват нищожност на Заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 22.11.2017 г. по ч. гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, поради
следното:
На първо място, доводите по пункт 1 за нищожност на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, тъй като образецът на заповедта по чл. 410 ГПК бил отменен с
Решение № 3988/19.03.2019 г. по адм. дело № 2519/2017 г. на ВАС, 5 отделение, въззивният
7
съд намира за неоснователни. Така формулираните от въззивника твърдения не могат да
обосноват сочения най-тежък порок на процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
доколкото не сочат за неспазване на писмената форма на заповедта по чл. 410 ГПК или
липса на императивно установените реквизити по чл. 412 ГПК. Същевременно, противно
на поддържаното във въззивната жалба, въззивният съд споделя мотивите на
първоинстанционния съд, че отмяната на чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6/20.02.2008 г. с
решението на ВАС няма обратно действие. Според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1
АПК, подзаконовият нормативен акт – какъвто е Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за
утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за
изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, се смята за отменен от
деня на влизането в сила на съдебното решение /в частност Решение № 3988 от
19.03.2019 г. на ВАС по адм. дело № 2519/2017 г., V отд. – Обн., ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 г. /,
т. е. отмяната има действие занапред, считано от 29.10.2019 г., а в конкретно разглеждания
случай заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена на 22.11.2017 г. – преди отмяната
на цитираните текстове на Наредба № 6 от 20.02.2008 г., т. е. тя е издадена по неотменен
образец, обратно на поддържаното от въззивника. Видно от оспорената заповед заповедният
съд в установената в закона писмена форма е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с
установеното от нормата на чл. 412 ГПК съдържание, поради което настоящият състав
намира, че същата представлява валиден съдебен акт.
На второ място, доводите по пункт 2 за нищожност на заповедта за изпълнение,
доколкото тя е издадена по отношение на лице, което не е абонат на „Топлофикация София“
ЕАД, съдът намира същите за неоснователни. По същество този аргумент на ищеца –
въззивник представлява оплакване за неправилност на постановения съдебен акт, мотивиран
с липсата на облигационни отношения между заявителя и соченото за длъжник лице по
договор с предмет доставка на топлинна енергия. Законодателят е регламентирал
процесуална възможност на соченото за длъжник лице да релевира подобни възражения
срещу издадената заповед за изпълнение чрез депозиране на възражение по реда на чл. 414
ГПК, осуетяващо влизането в сила на издадената заповед. Подобно възражение обаче не
може да обоснове нищожност на заповедта за изпълнение, а следва да се преценява от съда
при разглеждане на спора по същество. В тази връзка подробно изложените във въззивната
жалба съображения касателно липсата на данни за лицето А. Л. М., ЕГН **********, в
регистрирани в НАП фактури и кредитни известия, издадени от „Топлофикация София“
ЕАД, както и несъществуването на индивидуализирани в документ изх. № 94-А-
151#19/11.12.2020 г. издадени от „Топлофикация София“ ЕАД първични документи в
информационните системи на НАП не представляват обстоятелства, които могат да бъдат
преценявани в настоящото производство, респ. съдът не дължи обсъждане на пространно
засегнатите от въззивника въпроси за значението на фактурата като доказателство за
валидно възникнало облигационно отношение по договор с предмет доставка на топлинна
енергия. Относно въведените с въззивната жалба твърдения за противоречие на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК с добрите нрави поради издаване на същата на основание
„невярна декларация“ – заявление за издаване на заповед за изпълнение с посочени в него
„несъществуващи“ фактури, настоящият състав намира, че по същество това отново са
оплаквания за неправилност на оспорения съдебен акт, постановен в рамките на
заповедното производство, в което съдът не събира доказателства и не извършва преценка
за съществуването или не на соченото в заявлението основание за дължимост на заявеното
вземане. Подобна преценка съдът следва да извърши в производството по същество.
На следващо място, доводите по пункт 3 и 4 за нищожност на заповедта за
изпълнение поради неприлагане на задължителни за съдилищата решения на Съда на ЕС,
вкл. такива, вменяващи служебни задължения на съда да следи за наличие на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, също не могат да обосноват нищожност на
заповедта на изпълнение. Възражения, основани на неспазване на общностното право са
8
такива по съществото на спора и не биха могли да доведат до нищожност на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Същите са относими към законосъобразността на издадената
заповед, но са без значение за валидността й, респ. за основателността на предявения иск по
чл. 270, ал. 2 ГПК (в този смисъл и практиката на ВКС, обективирана в определение №
64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО и определение № 668/15.08.2017 г.
по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС). В този смисъл в настоящото съдебно производство с
предмет иск за прогласяване на нищожност на съдебен акт по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК, не
се дължи разглеждане на конкретно наведените от въззивника съображения за неправилност
на заповедта по чл. 410 ГПК поради издаване на същата в евентуално противоречие със
задължителната практика на Съда на ЕС, цитирана и приложена по делото за сведение на
съда. Като не е обсъдил всяко отделно възражение на ищеца за евентуално противоречие
между процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и посочените в исковата молба
решения на Съда на ЕС, първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение,
тъй като същият обобщено е посочил, че подобни възражения са относими към
законосъобразността на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, която не е предмет на иска
по чл. 270, ал. 2 ГПК.
На последно място, доводите по пункт 5 за нищожност на заповедта за изпълнение,
тъй като с нея заповедният съд се е произнесъл по непредявени искове, също са
неоснователни. По същество това са оплаквания за недопустимост на съдебния акт, каквато
проверка се извършва по пътя на инстанционния контрол, а не подлежи на проверка по
исков ред, чрез предприетия от ищеца способ – да иска прогласяване на заповедта за
изпълнение за нищожна. В този смисъл настоящият съдебен състав няма правомощието да
изследва редовността на заявлението по чл. 410 ГП и тъждеството между него и издадената
въз основа на него заповед за изпълнение, доколкото предметът на делото го ограничава
единствено в това да провери дали съдебният акт е нищожен.
Пред въззивната инстанция за първи път се релевират твърдения за нищожност на
заповедта за изпълнение поради абсолютна неразбираемост на волята на съда, която се
аргументира повторно с обстоятелството, че заповедният съд се е произнесъл по
непредявени искове и е „трансформирал“ предявените със заявлението два иска в четири
такива явно неразбираема воля на съда. По изложените вече по-горе мотиви съдът намира
тези оплаквания за неотносими към правния спор по иск с правно основание чл. 270, ал. 2
ГПК. Същевременно за пълнота следва да се посочи, че не е налице неразбираемост на
волята на заповедния съд – в процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК са посочени
по ясен и недвусмислен начин конкретните основанията и периоди, за които се присъжда
всяка от сумите по нея.
При горните мотиви въззивният съд намира, че нито едно от посочените от
въззивника основания за порочност на заповедта за изпълнение не води до нейната
нищожност. Обобщено тези основания касаят неприлагане или неправилно прилагане на
процесуалноправни и материалноправни норми, вкл. от правото на Европейския съюз.
Противоречието с процесуалноправни и материалноправни норми, дори и те да са част от
правото на ЕС, не може да доведе до нищожност на съдебния акт, а само до неговата
неправилност, съответно недопустимост, която се проверява по реда на инстанционен
контрол, а не по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК.
С оглед изложеното се налага извод, че в случая не е налице някоя от посочените
хипотези, в които се приема, че съдебният акт е нищожен. Заповедта за изпълнение по чл.
410 ГПК е постановена в изискуемата писмена форма. Същата е подписана от надлежен
съдебен орган, който функционира в законен съдебен състав. Спорът, предмет на делото, по
което е постановена оспорената заповед, е гражданскоправен. С оглед на това сезираният с
него съд е компетентен да го разгледа и да се произнесе по заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Заповедта е постановена в рамките на
9
правораздавателната власт на съда. Също така волята на съда е изразена по начин, който
позволява да се изведе ясно и разбираемо. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на
установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е
престъпление или такова противоречащо на добрите нрави. Ето защо предявеният иск с
правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 80688/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, е
неоснователен и правилно е отхвърлен от СРС.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
Относно въззивна жалба вх. № 25056156/28.07.2022 г. срещу Решение №
20043611/21.06.2022 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 250, ал. 3 , вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда
от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
На първо място, във въззивната жалба е наведено основание за нищожност на
обжалваното решение поради факта, че то е постановено в различен съдебен състав от този,
постановил основното решение по делото – допълнителното решение е постановено от
съдия Д.Т., а основното решение – от съдия Д.П..
По така релевираното оплакване, въззивният съд намира следното:
Допълнителното решение е валидно и допустимо. Нормата на чл. 250 ГПК не
съдържа изискване в производството по допълване на решението да участват същите съдии,
които са постановили основното решение. Изискването за неизменност на съдебния състав,
заложено в разпоредбата на чл. 235, ал. 1 ГПК, намира приложение само при
постановяването на основното решение по делото, но не и в който и да било от случаите на
поправка на решението по чл. 246 ГПК – чл. 251 ГПК. Действащият ГПК не предвижда в
случаите на допълване на решението изискване във всеки случай разглеждане на молбата в
открито съдебно заседание, а само по изключение по преценка на съда /съгласно чл. 250, ал.
2 ГПК/. В конкретния случай допълнителното решение е било постановено в закрито
съдебно заседание, в този смисъл и нормата на чл. 235, ал. 1 ГПК няма как да намери
приложение, вкл. по отношението на откритото съдебно заседание, проведено преди
постановяване на основното решение. При тези мотиви настоящият въззивен състав намира,
че допълнителното решение на съда, постановен в състав съдия Д.Т., не е нищожно на
соченото от ищеца основание.
Що се касае до твърденията за нищожност на същото поради постановяване на
решението и последващи разпореждания по делото от съдия с неистинско име – в същите
като докладчик била посочена съдия Д.Т., чиито имена при справка в ИВСС се установило,
че са Д.Г.И.-Т., съдът намира за изцяло несъстоятелни, доколкото по делото не се оспорва
съдийската правоспособност на съдията – докладчик, постановил решението по реда на чл.
250 ГПК, нито се оспорва идентичността между лицето, посочено за докладчик, и лицето,
разгледало молбата по чл. 250 ГПК, а по същество се сочи, че фамилното име на съдията не
е отразено в обжалвания акт в пълния му вид – Иванова – Тошева, а е посочена само
добавената фамилия след сключен граждански брак – Тошева. Подобно оплакване не е от
естество да доведе до нищожност на допълнителното решение, доколкото не съществува
пречка съдията – докладчик да се легитимира в съдебните си актове по оспорения начин.
Относно правилността на обжалваното допълнително решение, въззивният съд
намира следното:
Непълно е съдебното решение, което не обхваща целия спорен предмет, като съдът
не е формирал воля относно част от спорното право, един от съединените искове или
10
допълнителните искания, свързани с главния спорен предмет. В случая в предмета на делото
е включен само един иск – иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване
нищожност на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена на 22.11.2017 г. по ч. гр.
д. № 80688/2017 г. на СРС, 162 състав. По така предявения иск е налице произнасяне с
нарочен диспозитив с основното решение по делото, с което е изчерпан целия спорен
предмет, поради което правилно СРС е счел, че не са налице предпоставки за допълване на
решението от 18.11.2021 г. Евентуалното необсъждане на някое от релевираните в исковата
молба съображения за нищожност на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК предпоставя
необоснованост на основното решение, който порок може да се релевира при инстанционен
контрол на решение, както е сторено в настоящия случай и по които съображения
въззивният съд е изложил конкретни мотиви. С оглед на това законосъобразен е изводът на
решаващия съд да остави без уважение молбата по чл. 250 ГПК.
Относно частна жалба срещу Определение № 20051378/02.08.2022 г., постановено
по реда на чл. 248 ГПК
Частната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са
следните:
На първо място, в частната жалба е наведено основание за нищожност на
обжалваното определение поради факта, че то е постановено в различен съдебен състав от
този, при който е завършено разглеждането на делото и който е постановил основното
решение по делото – определението е постановено от съдия Д.Т., а основното решение – от
съдия Д.П..
По така релевираното оплакване, въззивният съд намира следното:
Обжалваното определение е валидно и допустимо. По изложените по-горе мотиви
въззивният съд намира, че то не е постановено от ненадлежен състав. Както вече се посочи,
изискването за неизменност на съдебния състав, заложено в нормата на чл. 235, ал. 1 ГПК,
намира приложение само при постановяването на основното решение по делото, но не и в
който и да било от случаите на поправка на решението по чл. 246 ГПК – чл. 251 ГПК. В
конкретния случай обжалваното определение по чл. 248 ГПК е постановено в закрито
съдебно заседание, в този смисъл и нормата на чл. 235, ал. 1 ГПК няма как да намери
приложение, вкл. по отношението на откритото съдебно заседание, проведено преди
постановяване на основното решение. При тези мотиви настоящият въззивен състав намира,
че първоинстанционното определение, постановено от СРС в състав съдия Д.Т., не е
нищожно на соченото от жалбоподателя основание. Не е нарушен и принципът на случайно
разпределение, доколкото по делото не е спорно, че съдия Д.Т. е новият титуляр на
съдебния състав – 85 състав, на който е било разпределено делото.
Обжалваното определение е правилно.
В разпоредбите на чл. 78, ал. 2 – ал. 4 ГПК законодателят е уредил правото на
разноски на ответника по иска като своеобразна санкция в тежест на ищеца поради
неоправдано заведеното дело срещу него, станало причина последният да извърши разноски
за организиране и провеждане на правната си защита по спора.
Съобразно изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК
законосъобразно районният съд е присъдил разноски в полза на ответната страна, доколкото
предявеният срещу нея иск е бил отхвърлен, поради което искането за изменение на
решението в частта за разноските, присъдени в полза на „Топлофикация София“ ЕАД, е
изцяло неоснователно и правилно съдът е оставил същото без уважение.
С оглед изхода на делото не е налице основание за присъждане на разноски в полза
11
на страната, загубила делото, т. е. в полза на ищеца, поради което правилно съдът е оставил
без уважение искането на последния за „служебно“ присъждане н разноски по делото.
Тъй като крайните извод на двете съдебни инстанции изцяло съвпадат, обжалваните
решения и определението по чл. 248 ГПК следва да бъдат потвърдени.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
„Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер
на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
Предвид неоценяемия характер на предявения иск с правно основание чл. 270, ал. 2
ГПК настоящото решение подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20213351/18.11.2021 г., постановено по гр. д. №
51426/2020 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 85 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20043611/21.06.2022 г., постановено по реда на чл.
250 ГПК, по гр. д. № 51426/2020 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 85
състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20051378/02.08.2022 г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК, по гр. д. № 51426/2020 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение,
85 състав.
ОСЪЖДА А. Л. М., с ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК ****, на основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12