Решение по дело №591/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 118 КСО вр. чл. 145 и сл. АПК.

Образувано е по жалба, подадена от Наталия С. Й., с адрес в [населено място] ., обл. Хасково, чрез адв. Ч., срещу Решение с номер 1012-26-198-1 от 10.06.2024г. на Директор на ТП НОИ – Хасково, с което е била отхвърлена жалба на Й. срещу Разпореждане с номер **********-2140-26-360 от 19.04.2024г. на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ към ТП НОИ – Хасково, постановено по заявление с вх. номер 2113-26-2627 от 22.12.2023г. на ТП – НОИ Хасково.

В жалбата се излага следното: Обжалваното решение е немотивирано, незаконосъобразно и недопустимо. Неправилно административният орган е приложил материалното право, относно незачитането на действителен стаж за периода от 16.03.1977г. до 01.01.1978г. (9 месеца и 15 дни), както и за периода от 01.01.1981г. до 21.07.1981г. (6 месеца и 20 дни). Нормата на пар. 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО няма ретроактивно действие и към определянето на стажа като такъв, следва да се приложи нормативната уредба, действаща към момента на прилагането му. При безспорен действителен стаж от 13 години 7 месеца и 27 дни и зачитане на трудовия стаж на неработеща майка, безспорно се установява положителната предпоставка относно действителния стаж по чл. 68, ал. 3 КСО и при навършена възраст от 68 години 3 месеца и 23 дни – всички основания за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО.

Ответникът изразява становище в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна.

Съдът, като съобрази становищата на страните и преценявайки събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от Разпореждане с номер **********-2140-26-360 от 19.04.2024г. Н. Й. е направила искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Към датата на заявлението за пенсия лицето има навършена възраст от 68 години 3 месеца и 23 дни и осигурителен стаж с прекъсване за периода от 01.01.1972г. до 22.12.2023г. Посочено е, че осигурителният стаж е от 15 години и два дни, а действителният трудов стаж е 13 години 7 месеца и 27 дни. Посочено е, че на Й. не следва да се отпуска пенсия при условията на чл. 68, ал. 1 и 2 от КСО, тъй като дори да има навършени години, няма осигурителен стаж от 36 години и 4 месеца, а има 15 години и два дни. Нещо повече. Не може да се приложи и разпоредбата на чл. 68, ал. 3 КСО, доколкото дори лицето да е навършило [възраст] възраст, няма минимум 15 години действителен осигурителен стаж. Посочено е, че осигурителен стаж като неработеща майка за времето от 16.03.1977г. до 01.01.1978г. с продължителност от 9 месеца и 15 дни, както и за периода от 01.01.1981г. до 21.07.1981г. с продължителност от 6 месеца и 20 дни не е действителен осигурителен стаж по смисъла на пар. 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО.

Разпореждането е било обжалвано от Н. Й. с жалба, подадена пред Директора на ТП НОИ Хасково.

На л. 48 от делото е приложен обжалваният по делото акт, а именно Решение 1012-26-198-1 от 10.06.2024г. на Директор на ТП НОИ – Хасково. В решението е посочено, че разпоредбата на чл. 68, ал. 3 КСО използва две понятия – действителен стаж и осигурителен стаж. Понятието действителен стаж е уредено в пар. 1, ал. 1, т. 12 на ДР КСО. Посочено е още, че по силата на изричния текст под понятието „действителен стаж“ следва да се разбира действително изслуженото календарно време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост, смърт, периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и внесло дължимите осигурителни вноски. Следователно за действителен осигурителен стаж се зачита само времето, през което лицата са упражнявали трудова дейност въз основа на правоотношение – основание за осигуряване и изчерпателно изброените в нормата хипотези, сред които не е периода на ползването на майчинство, като неработеща майка.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира от правна страна следното:

Жалбата е насочена срещу годен за обжалване административен акт и изхожда от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита. Същата е подадена в преклузивния срок за обжалване, видно от датата на издаване на оспореното решение и датата на депозирането й.

Предвид горното, жалбата е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, съгласно нормата на чл.117, ал.3, вр. ал.2, вр. ал.1, т.2 буква „а“ от КСО.

Оспореният акт е издаден в предвидената от закона писмена форма, както и съдържа необходимите по чл.59, ал.2 от АПК, вр. чл. 117, ал. 5 от КСО реквизити.

Не се констатира при издаване на решението да са допуснати съществени процесуални нарушения.

Основният спорен по делото въпрос се свежда до правилното приложение на материалния закон и по-конкретно относно тълкуването на предпоставките за отпускане ЛПОСВ при условията на чл.68, ал.3 от КСО.

Съгласно чл. 68, ал. 3 от КСО в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31 декември 2016г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на [възраст] възраст.

С оглед факта, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на ЛПОСВ жалбоподателката е била на 68 години 3 месеца и 23 дни, безспорно тя изпълнява изискването на цитираната разпоредба за достигане на определена възраст, за да може да се ползва от на претендираното право на пенсия по ред на чл.68, ал.3 от КСО.

На следващо място, от данните по пенсионната преписка се установява безспорно, че по отношение на Н. С. Й. периодите от 16.03.1977г. до 01.01.1978г., както и от 01.01.1981г. до 21.07.1981г., са признати от пенсионния орган за осигурителен стаж, но този период не е приет за „действителен стаж“ по смисъла на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. Не се спори относно факта, че през визирания период Н. Й. е имала качеството „неработеща майка“, респ. през тези периоди същата не е полагала труд по трудово правоотношение или приравнено на такова.

Разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО (доп. ДВ бр. 8 от 2023г.) дефинира понятието „действителен стаж“, определяйки го като действително изслуженото календарно време по трудово или служебно правоотношение време, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, период на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски.

Съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс.

В настоящия случай стажът на жалбоподателката като неработеща майка е придобит с прекъсвания в периода между 16.03.1977г. до 01.01.1978г., както и от 01.01.1981г. до 21.07.1981г., поради което на основание § 9, ал.1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите до 31.12.1999г. разпоредби.

Приложимата материалноправна разпоредба за процесния период е нормата на чл. 80 от Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (отм.) се зачита и времето, прекарано законно в установения платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Към процесния период е действала и Инструкция № 2492 от 29.12.1967г. за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск, също се зачита за трудов стаж по ЗП (отм.). С Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967г. за насърчаване на раждаемостта (обн. ДВ, бр. 2 от 1968г., в сила за спорния период), времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967г. от неработещи жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж.

При сега действащата уредба, съгласно нормата на чл.9, ал.2, т.1 и т.2 от КСО, за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита и времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане. В този смисъл е и разпоредбата на чл.38, ал.3, т.6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), която гласи, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ – изцяло, независимо от продължителността на работното време.

Явно е, че при общественото осигуряване при майчинство и преди, и сега законодателят не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск, включително и в хипотезите на чл. 68, ал.1 - 3 от КСО. Ето защо и в § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО изрично законодателят регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Следователно и при двата пенсионни режима – по отменения ЗП, и по сега действащия КСО, отпускът по майчинство (майчинството) се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране и това не е в зависимост от обстоятелството дали жената-майка е била работеща или неработеща. Това право е признато към процесния период и за „неработещата майка“, поради което липсва правно основание за позоваване от страна на административния орган на нормата на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. Законодателят не е имал за цел отпадане правото на зачитане на отпуска по майчинство за трудов и осигурителен стаж, поради което неправилно и незаконосъобразно пенсионният орган отказва на основание § 1, т.12 от ДР на КСО да признае процесните периоди за действителен осигурителен стаж.

Незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на чл.14 и чл.47 от Конституцията на Република България, регламентиращи закрила на майчинството и равенството на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в Решение № 2 от 4.04.2006г. по конституционно дело № 9/2005г. на Конституционния съд на Република България.

След като времето на майчинство за процесните периоди се зачита за трудов стаж и е положен до 31.12.1999г. при действието на нормата на чл. 80 от ППЗП (отм.), то с оглед разпоредбата на § 9, ал.1 от КСО, същият следва да бъде признат за действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, т.12 от ДР на КСО.

След признаване на периода от 16.03.1977г. до 01.01.1978г., както и от 01.01.1981г. до 21.07.1981г., и добавяне на същия към вече признатия стаж от 13 г., 07 м. и 27 дни, се получава действителен стаж от 15 г., 00 м. и 02 дни.

При това положение, към датата на подаване на заявлението за отпускане на ЛПОСВ по чл.68, ал.3 от КСО жалбоподателката е отговаряла на изискванията за навършена възраст и действителен осигурителен стаж. Ето защо неправилно, в нарушение на материалния закон и е било отказано отпускането на ЛПОСВ по посочения ред.

Изложеното обосновава отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане и връщане на преписката на административния орган при ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателката, при съобразяване с дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

Предвид изхода на делото, основателна се явява претенцията на оспорващата страна за присъждане на разноски. Такива, въпреки своевременно направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и ниската фактическа и правна сложност на делото, приключило в едно съдебно заседание, се следват в размер на реално сторените от 610,00 лв., от които 600 лв. – адвокатско възнаграждение и 10,00 лв. държавна такса. Сумата от 600,00 лв. не надвишава прекомерно уредения в Наредбата минимален размер на адвокатските възнаграждения по подобен тип дела.

 

Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-26-198-1/10.06.2024г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Хасково и потвърденото с него разпореждане [номер]-2140-26-360/19.04.2024г. на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково.

 

ВРЪЩА преписката на Ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по Заявление с вх. № 2113-26-2627/22.12.2023г. по описа на ТП на НОИ – Хасково, при спазване на задължителните указания относно тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА Териториално поделение – Хасково на Национален осигурителен институт да заплати на Н. С. Й., [ЕГН], деловодни разноски в размер на 610 лв. – държавна такса и адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.