Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 08.07.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен
състав, в публичното съдебно заседание
на девети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Е.Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3111
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.11.2018 год., постановено
по гр.дело №86082/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, са отхвърлени като
неоснователни предявените от М.З.З. срещу „А.П.А.“ ООД иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване да незаконно и отмяна на уволнението,
извършено със Заповед №1 от 06.10.2017 год. на управителя на ответното
дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и искове с правно основание чл.
221, ал. 1 КТ и с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 840 лв.,
представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника или служителя без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в
размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието и за
сумата от 3 360 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения по
трудов договор за изпълнение на длъжността „техник компютърни системи“ за
периода от 01.06.2017 год. до 30.09.2017 год.; „А.П.А.“ ООД е осъдено да
заплати на М.З.З. по иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 2 901.68 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по трудов договор за
изпълнение на длъжността „техник компютърни системи“ в размер на 76 дни,
дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение за периода от 01.01.2014
год. до 02.10.2017 год., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 2 901.81 лв.; исковата молба е върната в частта й по предявения
от М.З.З. срещу „А.П.А.“ ООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за
допускане на поправка на основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение в трудовата книжка /в тази част съдебният акт има характер на
разпореждане/; ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК направените разноски по делото в размер на 520.01 лв., а ответникът е
осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от
116.07 лв., представляваща държавна такса съобразно уважената част от исковете.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ищеца М.З.З.. Жалбоподателят поддържа,
че неправилно СРС бил приел, че работник, който се намира във висящо
дисциплинарно производство, няма право да прекратява трудовото правоотношение
поради незаплащане на дължимото му трудово възнаграждение за предходни периоди.
Безспорно било, че изявлението му за прекратяване на трудовия договор било
достигнало до работодателя на 03.10.2017 год., а процесната заповед за
уволнение му била връчена на 30.10.2017 год. /а била издадена на 05.10.2017
год./. Т.е., към датата на уволнението не било налице валидно съществуващо
трудово правоотношение. Ответникът не бил направил възражения, че ищецът не бил
полагал труд в периода, предхождащ уволнението – напротив той твърдял, че е
заплатил всички трудови възнаграждения, предмет на претенциите по чл. 128, т. 2 КТ. Същевременно по делото не били ангажирани доказателства, че задълженията за
заплащане на трудови възнаграждения са погасени чрез плащане. Следователно в
началото на дисциплинарното производство ответникът бил в неизпълнение на
задълженията си по трудовия договор, което неизпълнение попадало в приложното
поле на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, поради което и именно на това основание ищецът
бил прекратил трудовото правоотношение. Освен това бил оспорил представените от
ответника нотариално заверено пълномощно и заповед, с които на ищеца се
предоставяла възможност да заплаща трудови възнаграждения, тъй като същите не
били доведени до знанието му. Неправилно първоинстанционният съд не бил
кредитирал показанията на свидетеля на ищеца, а бил кредитирал показанията на
свидетеля на ответника. Обстоятелството какви са трудовите задължения на
страните по договора се установявали от трудовия договор и съответната
длъжностна характеристика и нищо повече не можело да бъде вменено на работника
като задължение, освен ако не било налице съответно изменение на трудовото
правоотношение и съдържанието на длъжностната характеристика по съответния ред.
Неправилно СРС бил приел, че през процесния период ищецът не бил престирал
работна сила. Видно било от процесуалното поведение на ответника, че той бил
признал факта, че ищецът бил полагал труд, тъй като твърдял, че му бил заплатил
дължимите трудови възнаграждения. На следващо място сочи, че му се дължало и
обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ, тъй като трудовото правоотношение било прекратено
на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „А.П.А.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че уволнението било законно –
потестативното право на работодателя било упражнено при условията и реда,
предвидени в закона. Не било осъществено основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Извършените от ищеца дисциплинарни
нарушения били системни – три последователни дни /посочени в процесната
заповед/ той не се бил явявал на работа. Били му поискани обяснения по реда на
чл. 193, ал. 1 КТ на 18.09.2017 год., като след получаване на искането за тях,
същият изплатил уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение,
получено на 03.10.2017 год. Според съдебната практика, при започнато
дисциплинарно производство не можело работникът едностранно да прекратява
трудовото правоотношение, за да избегне отговорност. Трудовото правоотношение
не се прекратявало ако работникът бил злоупотребил с правото си по чл. 327 КТ,
за да избегне налагането на дисциплинарно наказание. По делото били представени
доказателства, от които било видно, че на ищеца било вменено задължението да
изплаща трудовите възнаграждения на работниците и служителите в дружеството. Ищецът
сам се бил разпореждал с откритите на дружеството банкови сметки, като изплащал
дължимите трудови възнаграждения, включително и сам на себе си и на съпругата
си. По време на действието на процесното трудово правоотношение ищецът полагал
труд на работното си място – в офиса на дружеството. Нямало писмено или устно
разпореждане на работодателя, с което на ищеца да е било възложено извършването
на работа от разстояние. А и самият ищец бил признал, че не бил изпълнявал
трудовите си задължения в офиса на дружеството, а дистанционно – от дома си.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „А.П.А.“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че погасяването на правото на ползване на платения
годишен отпуск било уредено в чл. 176а КТ. При прекратяване на трудовото правоотношение
работникът или служителят имал право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск, правото за който не било погасено по давност. Първоинстанционният
съд не бил изследвал дали правото на ищеца на платен отпуск не е погасено по
правилата на КТ, а именно за периода от 01.01.2014 год. до 31.12.2015 год. Освен
това считано от 10.01.2013 год. страните били уговорили с допълнително
споразумение промяна на работното време на ищеца – 4 часа /непълно работно
време/, поради което ищецът не можел да ползва отпуск в първоначално уговорения
размер. Полагащият му се отпуск следвало да е наполовина, т.е. 38 дни, а с
оглед погасяването на това негово право по давност, неползваният отпуск
следвало да бъде признат до размер на 18 дни. Размерът на обезщетението
следвало да бъде определен по правилото на чл. 177 КТ, но СРС го бил определил
неправилно. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът
по жалбата М.З.З. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част. Поддържа, че вземанията му по чл. 224, ал. 1 КТ
не били погасени по давност, нито било налице волеизявление за изтекла
погасителна давност от страна на ответника. Следователно възражението за
давност било преклудирано. Със споразумението от 10.01.2013 год. страните били
приели, че всички останали клаузи от трудовия договор остават непроменени. Посоченият
в КТ размер на платения годишен отпуск бил минимално определен, но страните
можела да уговорят и по-голям размер. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от М.З.З., с която срещу „А.П.А.“ ООД са били
предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението
на ищеца, извършено със Заповед №1 от 06.10.2017 год. на управителя на
ответното дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, с правно основание чл.
221, ал. 1 КТ за сумата от 840 лв., представляваща обезщетение при прекратяване
на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение
за срока на предизвестието, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 3 360
лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения по трудов договор за
изпълнение на длъжността „техник компютърни системи“ за периода от 01.06.2017
год. до 30.09.2017 год. и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 2 901.81
лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по трудов
договор за изпълнение на длъжността „техник компютърни системи“ в размер на 76
дни, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение за периода от
01.01.2014 год. до 02.10.2017 год., като искът е отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 2 901.81 лв. В исковата
молба се твърди, че дисциплинарното уволнение било незаконно, тъй като трудовото правоотношение било прекратено
преди това на друго основание – чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, че заповедта за
уволнение не е мотивирана, не е спазена процедурата по чл. 193 КТ и не е налице
твърдяното от работодателя нарушение на трудовата дисциплина.
Не се спори между страните, а това е видно и от
представения трудов договор №2 от
31.10.2008 год., че считано от 01.11.2008 год. между
тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „техник компютърни
системи“, при
пълно работно време, основно трудово възнаграждение от 800 лв. и допълнително възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит от 0.6 % за всяка година трудов стаж при
настоящия работодател и право на платен годишен отпуск от 20 работни дни съгласно
чл. 155 КТ. Срокът на предизвестието за прекратяване на трудовия договор бил 30
дни.
С допълнително споразумение от 10.01.2013
год. страните постигнали съгласие за промяна на длъжността на: техник,
компютърни системи, в отдел на ответното дружество, на работното време – на 4
часа и на размера на месечното трудово възнаграждение – 230 лв., а с
допълнително споразумение от 05.01.2015 год. – за промяна на основното месечно
трудово възнаграждение – 240 лв.
С допълнително споразумение от
01.11.2015 год. страните постигнали съгласие за промяна на размера на месечното
трудово възнаграждение – на 800 лв.
С известие от 29.09.2017 год.,
получено от ответника на 03.10.2017 год. /обстоятелство, което не е спорно/,
ищецът го уведомил, че прекратява трудовия договор, поради това, че е забавил
изплащането на трудовото й възнаграждение за периода от м.май 2017 год. до
м.юли 2017 год.
Със Заповед №1 от 06.10.2017 год. на
управителя на ответното дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ищеца
било наложено дисциплинарно наказание “уволнение” за неявяване на работа в течение на повече от два
последователни работни дни /чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ/, а именно на 11.09.2017
год., 11, 12 и 13 септември 2017 год. Заповедта била връчена на ищеца на 30.10.2017
год. /с нотариална покана, представена на нотариус С.З., с рег.№150 на НК – на
л. 64 от първоинстанционното дело/.
С докладна записка, постъпила в
деловодството на ответника на 08.09.2017 год., работодателят бил уведомен от
служител на длъжност „технически сътрудник“, че ищецът редовно отсъства от
офиса в работно време, като в някои случаи – в периода от 04.09.2017 год. до
08.09.2017 год., въобще не се явявал на работа, което възпрепятствало работния
процес.
От съвкупната преценка на писмените
доказателства – Заповед №1 от 08.09.2017 год. на управителя на ответното
дружество, 3 бр. протоколи от 11.09.2017 год., 12.09.2017 год. и 13.09.2017
год., и гласните доказателства чрез разпита на свидетелката А.М.Д., които
следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, житейски логични и
кореспондиращи с останалите данни по делото, се установява, че работодателят
назначил комисия от трима служители, която да провери спазването на работното
време и изпълнение на служебните задължения от страна на ищеца, която
установила, че на посочените дати същият не се намира на работното си място.
С писмо-искане от 18.09.2017 год.
работодателят поискал от ищеца обяснения в срок от три работни дни за неявяването
му на работа през периода от 11.09.2017 год. до 15.09.2017 год., което му било
връчено на 01.10.2017 год. /с нотариална покана, представена на нотариус С.З.,
с рег.№150 на НК – на л. 58 от първоинстанционното дело/.
Установено е също така, че със
Заповед №1 от 12.07.2013 год. на работодателя, на ищеца било възложено да
изплаща заплатите на служителите в дружеството и да следи и отчита касовата
наличност, като редовно предоставя съответните първични счетоводни документи на
главния счетоводител на дружеството. С пълномощно с нотариална заверка на
подписите с рег.№12131 от 12.07.2013 год. управителят на ответното дружество
упълномощил ищеца безсрочно да представлява „А.П.А.“ ООД пред всички банки на
теритарията на страната, като открива и извършва всякакви действия по
разпореждане с откритите на името на дружеството банкови сметки, вкл. да внася
и тегли суми без ограничение, да нарежда банкови преводи и др. банкови
операции, да закрива сметките, за открива на името на дружеството нови сметки и
да извършва с тях гореописаните действия; да получава банкова кореспонденция,
извлечения от банковите сметки, както и други документи, свързани с
упражняването на тези права.
Показанията на свидетеля А.И.С.-З./съпруга
на ищеца и водеща дела с ответното дружество/ не следва да бъдат кредитирани по
съображения, които ще бъдат изложени при формиране на правните изводи.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не
е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
Твърденията в исковата молба за незаконност на
уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е
ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в
гражданския процес, са свързани с това, че трудовото правоотношение е било прекратено преди това на друго основание –
чл. 327, ал.1, т. 2 КТ, че заповедта за уволнение не е мотивирана, не е спазена
процедурата по чл. 193 КТ и не е налице твърдяното от работодателя нарушение.
Във въззивната си жалба ищецът поддържа, че обективно е налице посоченото в
писменото му изявление до работодателя основание за прекратяване на трудовото
правоотношение.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, изключение от забраната за служебна проверка на
правилността на решението на първостепенния съд е допустимо единствено при
нарушение на императивна материалноправна норма – порок, който може да бъде
констатиран от въззивната инстанция и без да е бил изрично заявен като
основание за предприетото обжалване. В случая, въззивният съд, като инстанция
по същество, следва да обсъди спазването на императивните норми на чл. 193 КТ и
чл. 195 КТ /относно формата и съдържанието на заповедта на уволнение/, както и
на чл. 194, ал. 1 КТ при налагане на дисциплинарното наказание.
На първо място, видно е от
разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, че законът поставя
акцент на задължението на субекта на дисциплинарна власт за реално предварително изслушване или приемане на писмени обяснения от работника или служителя. Достатъчно е по
разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията, без да е необходимо да са посочени обективните и
субективни елементи на изпълнителното деяние или правната му квалификация. Целта на предварителното изслушване или приемане на писмени
обяснения е работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта
на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни
нарушения и ако това реално е станало, то правото му на защита е било надлежно
упражнено. За да изпълни това свое задължение работодателят следва да покани служителя да даде такива обяснения за конкретно посочено нарушение, като поканата
следва да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл.
193, ал. 1 КТ.
В частност е несъмнено установено, че обяснения са
били поискани от ищеца преди издаване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание –
уволнение. Ищецът
не се е възползвал от правото си на защита и в рамките на определения му срок и
не е депозирал писмени обяснения – работникът или служителят е свободен да даде
обяснения, но не е длъжен да го прави.
Необходимо съдържание на писмената
заповед за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ,
са фактическите признаци на нарушението – кога и от кого е извършено то и в
какво се изразява. Задължението по посочения законов текст за мотивиране на
заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за
еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и
възможността на наказания работник или служител за ефективна защита в хода на
съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Следователно
достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем
за работника или служителя начин, включително и чрез позоваване на известни му
обстоятелства и документи /без да е нужно удостоверяване на връчването на
документите/ – същественото е работникът или служителят да узнае за
фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да
защити правата си, включително и по съдебен ред /като не е необходимо в
заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно
всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито
пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им
смисъл; достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или
служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя и да е
посочена датата или периода на извършването им/. Когато изложените мотиви са
достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение №
128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339
от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 213
от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/.
Въззивният съд намира, че процесната
заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание, отговаря на изискванията
за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. Видно от съдържанието на заповедта,
отразените в нея нарушения са индивидуализирани достатъчно ясно и подробно –
посочени са денят и начина на извършването им. Съобразно чл. 195, ал. 1 КТ
работодателят е посочил и законовите текстове, под който счита, че се подвеждат
описаните нарушения /чл. 187, т. 1 КТ/, но по принцип евентуалното
несъответствие между описаните нарушения и правната им квалификация само по
себе си не води до незаконност на уволнението, а е от значение дали визираното
поведение принципно представлява нарушение на трудовата дисциплина.
Несъмнено е също така по делото, че е
спазен двумесечния преклузивен срок по чл. 194, ал. 1 КТ.
На следващо място СГС приема, че нормата
на чл. 327 КТ установява материалното субективно преобразуващо право на работника
или служителя да прекрати трудовия договор с работодателя, без предизвестие.
Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор се осъществява с
едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно, недвусмислено, безусловно
и в писмено форма. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не поставя други
условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне на изплащането на
трудовото възнаграждение или обезщетение. Посочената норма не поставя изискване
за срок на забавата, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното
трудово възнаграждение или обезщетение, респ. месецът за който се отнася
възнаграждението или вида на обезщетението. Ето защо достатъчно е обективно
работодателят да е забавил изплащането на уговореното между страните трудовото
възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, за да може работникът или
служителят да се възползва от правото си по чл. 327, т. 2 КТ /виж решение № 495
от 03.06.2010 год. по гр.дело № 527/2009 год. на ВКС, ІV г. о., ГК/.
Според разпоредбата на чл. 335, ал. 2,
т. 3 КТ, трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се
счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за
прекратяване на договора. Законът не прави разлика между прекратяването на
трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов
договор без предизвестие от работника. И за двата случая нормата сочи, че
трудовото правоотношение се счита за прекратено от датата на получаване на
писменото изявление /на работодателя или на работника/. Т.е., законът не
поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това дали
фактически е налице основанието, посоченото от работодателя или от работника за
прекратяване на договора. Поради това както връчването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично
води до прекратяване на договора, независимо дали са били налице посочените в
нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за
прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основания по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо от това
дали е налице соченото от работника основание. При незаконно /без основание/
прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ, работодателят
разполага само с възможност да претендира от работника или служителя
обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на
трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното
трудово правоотношение /в този смисъл Решение № 144 от 23.02.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 3101/2008 г., І г. о., ГК и Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по
гр.д. №832/2010 г., ІІІ г. о., ГК/.
При наличие на конкуренция между
насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение
конститутивно действие има това, чиито фактически състав е настъпил по-рано. В
случай, че писменото волеизявление на работника или служителя за прекратяване
на трудовия договор по чл. 327, ал. 1 КТ е получено от работодателя и е
настъпило действието на прекратяването, връчена впоследствие заповед за
дисциплинарно уволнение би била безпредметна /виж Решение № 203 от 30.05.2011
г. на ВКС по гр.д. № 832/2010 г., ІІІ г. о., ГК/.
Когато работникът или служителят
упражни добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото
правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото
правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В
този случай е без правно значение дали работникът е притежавал това
потестативно право или не го е притежавал, защото не са налице съответните
предпоставки на чл. 327 КТ – трудовият договор е прекратен. Трудовото
правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът или служителят
злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ – например, за да избегне налагането на
дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на
едностранното изявление /в този смисъл Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по
гр. д. №1289/2014 г., ІV г. о., ГК/.
В настоящия случай работодателят е
оспорил предявения иск с твърденията, че ищецът е злоупотребил с правото си да
прекрати договора, защото срещу него е било висящо дисциплинарно производство
поради неявяването му на работа в продължение на три последователни работни дни
– 11, 12 и 13 септември 2017 год., за който период не му е било разрешено да
ползва отпуск. Неявяването на работа през горепосочения период е обстоятелство,
което е установено въз основа на ценените гласни доказателства по делото. При
това положение въззивният съд приема, че ищецът е злоупотребил с правото си да
прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, с цел
да избегне дисциплинарно наказание за неявяването си на работа на 11, 12 и 13 септември
2017 год., поради което трудовият договор не е бил прекратен към момента на
дисциплинарното уволнение, извършено с процесната мотивирана заповед на
работодателя.
Доказано е и извършването на
дисциплинарните нарушения, за което е наложено наказанието, които са тежки –
чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. От една страна, неизпълнените задължения са значими,
тъй като накърняват основната функция на трудовото правоотношение по престиране
на работна сила. От друга страна ищецът въобще не се е опитал да изпълни точно
трудовите си задължения и причините за извършване на нарушенията сочат на
занижено чувство за отговорност. Следователно наложеното наказание – уволнение,
е съобразено с тежестта на извършените нарушения и с другите критерии за
индивидуализация на наказанието, предвидени в чл. 189, ал. 1 КТ.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя-ищец,
че е полагал труд при режим на работа от разстояние – чл. 107з и сл. КТ, поради
липсата на доказателства подобна уговорка /в т.ч. и за начина отчитане на
действително отработеното време – чл. 107л КТ/ да е съществувала в сключения
индивидуален трудов договор или в колективен трудов договор. Разпоредбата на
чл. 66, ал. 3 КТ определя мястото на работа по седалището на предприятието,
доколкото друго не е уговорено. В случая съгласно процесния трудов договор и
длъжностната характеристика работното място на ищеца е в помещение в офиса на
ответното дружество. Поради това и не може да бъде формиран извод за изпълнение
от страна на ищеца на задълженията му по трудовия договор.
Ето защо процесното уволнение се явява законосъобразно, а искът по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ следва да се отхвърли като неоснователен, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
По отношение на иска по чл. 221, ал. 1 КТ:
Вземането за
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за срока на предизвестието /в хипотеза на безсрочно трудово правоотношение/, е
обусловено от прекратяване на трудовото правоотношение от работника или
служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ.
С оглед изложеното вече по-горе, настоящият съдебен състав приема, че правоотношението между страните не е било прекратено на соченото от ищеца основание, поради което същият не се легитимира като кредитор на претендираното обезщетение и релевираната претенция подлежи на отхвърляне, както е приел и СРС.
По отношение на исковете с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ:
Според разпоредбата на чл. 128 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника или служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
Тъй като по делото липсват данни, че през процесния период ищецът е полагал труд на уговорената с работодателя длъжност, то при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл. 154, ал. 1 ГПК/, първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции се явяват неоснователни.
По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ /изм. – ДВ, бр. 100 от 1992 год., изм. – ДВ, 58 от 2010 год., обявена за противоконституционна от КС на РБ, бр. 91 от 2010 год., в частта „за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176“/, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176 КТ, правото за който не е погасено по давност. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение – от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни /чл. 224, ал. 2 вр. с чл. 177, ал. 1 КТ/.
Следователно основателността на предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.
Според чл. 155 КТ размерът на основния платен годишен отпуск е не по-малко от 20 работни дни, а разпоредбата на чл. 156а КТ урежда правната възможност страните по трудовото правоотношение да уговарят по-големи размери на отпуските, над законоустановения в чл. 155 КТ минимум.
В случая ищецът претендира обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 76 дни за периода от 01.01.2014 год. до 02.10.2017 год.
По делото е установено, че съгласно допълнително споразумение към трудовия договор на ищеца от 10.01.2013 год. продължителността на работното му време е била 4 часа, считано от 10.01.2013 год., при нормална дневна продължителност от 8 часа – чл. 136, ал. 3 КТ. Съгласно чл. 355, ал. 2 КТ, за един ден трудов стаж се признава времето, през което работникът или служителят е работил на-малко половината от законоустановеното за него работно време за деня по едно или няколко трудови правоотношения. Аналогично нормата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж гласи, че за един ден трудов стаж се зачита времето, през което работниците или служителите са изработили най-малко половината от максимално установената с КТ нормална дневна продължителност на работното време или установеното за тях с решение на Министерския съвет намалено работно време. Следователно трудовият стаж на ищеца съответства на работните дни в рамките на периода от време, през който е продължило трудовото му правоотношение. За този период, съгласно закона и уговореното в трудовия договор между страните, той има право на 20 дни платен годишен отпуск /а не на 10 дни, както счита жалбоподателят-ответник/.
Среднодневното брутно трудово възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ се установява, като начисленото при същия работодател брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска /прекратяването на трудовото правоотношение/, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 дни, се разделя на броя на отработените дни през този месец /чл. 18, ал. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата/. Въз основа на посочената база, процесното обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 76 дни за периода 01.01.2014 год. до 02.10.2017 год. възлиза на 2 901.68 лв., както е приел и СРС /840 лв. – брутно трудово възнаграждение, разделено на 22 работни дни, умножено по 76/, до който и размер релевираната претенция се явява основателна.
В срока за отговор на исковата молба ответникът не е направил правопогасяващо спорното право възражение за давност, а това, направено за първи път във въззивната жалба, основано на нормата на чл. 176а КТ /нов – ДВ, бр. 18 от 2011 год., в сила от 01.03.2011 год./, се явява преклудирано и не следва да бъде обсъждано /чл. 133 ГПК/.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.11.2018 год., постановено по гр.дело №86082/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 156 с-в, в обжалваните му части.
Решението в частта му по иска по чл. 344, ал. 1 КТ, подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните. В останалата част
решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/