РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на осми март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Кирилка Илиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 16211 по описа за 2017 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 226797 от 02.10.2017 г., постановено
по гр. дело № 13662/2014 г. по описа на СРС, 37 състав, е признато за
установено по иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 538, ал. 1
вр. с чл. 481, ал. 1 ТЗ, предявен от „Б.е.Д.К.“ ООД срещу И.А.К., че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата от 1155,00 лв., дължима по запис на заповед
от 11.01.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 07.03.2013 г.
до окончателното ѝ изплащане. Със същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заповедното производство в размер на сумата от 125 лв. и
разноски за производството пред СРС също в размер на 125,00 лв.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника И.А.К., чрез пълномощника му - адв. А. Ж.,
с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че в първоинстанционното производство съдът е отказал да протоколира
действителните искания, обяснения и претенции на ответника, което е довело до
неизясняване на фактите, както и не е спазил процедурата по призоваване на
поискания от ответника свидетел при режим на довеждане. Излага доводи, че в
резултат на това е останало недоказано, че ищецът се е представял под наименование
„Макс кредит“.
Поддържа, че не е получил сумата по
договора за кредит, тъй като същият не е подписан от него, а отделно от това,
като кредитополучател не бил представил банкова сметка, ***. 2 от договора.
Счита, че процесната ценна книга не е достатъчно доказателство за получаването
на заемните средства и тъй като не е установено ответникът да е подписал
договора, то и не е се доказва наличието на договорно правоотношение. Без да
излага конкретни доводи, твърди, че договорът е сключен при условията на чл. 27 ЗЗД – при „проектирана“ измама от страна на ищеца. В хода на устните
състезания, процесуалният представител на ответника поддържа, че съдържанието
на чл. 1, т. 2 от общите условия към договора за кредит не съответства на това,
на записа на заповед, тъй като в ценната книга не били посочени ден, час и
място на плащане на сумата, което обосновавало неоснователност на ищцовата
претенция. Предвид изложеното, въззивникът моли обжалваното решение да бъде
отменено, а предявеният иск – изцяло отхвърлен.
Въззиваемият-ищец „Б.е.Д.К.“ ООД не е
подал отговор в законоустановения срок.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно наведените оплаквания съдът намира следното:
За да уважи изцяло ищцовата претенция,
произтичаща от неплащането на дължима сума по запис на заповед от 11.01.2013
г., издаден от ответника И.К. в полза на ищеца „Б.е.Д.К.“ ООД, за сумата 1155,00
лв., СРС е приел, че ценната книга е редовна от външна страна. Счел е за
неоснователно възражението на ответника, че е налице измама при издаването на
записа на заповед, тъй като този довод е бил неконкретизиран и по делото
липсвали доказателства за подобен извод. Приел е за доказана връзката между
издадената от ответника ценна книга и представения по делото договор за кредит
от 11.01.2013 г., но с оглед погасителния план е преценил като неоснователни
твърденията за липса на настъпила предсрочна изискуемост. Сочените от ответника
клаузи от договора за кредит, имащи отношение към размер на задължението (чл.
3, ал. 5 и ал. 6), първоинстанционният съд е преценил, че не са неравноправни,
съобразявайки обстоятелството, че договорът за заем е подписан преди
изменението на ЗПК от 23.07.2014 г. и въведеното ограничение за размера на
лихвата не е било приложимо към подписания преди това договор. Доколкото съдът
не е констатирал наличието на пороци, рефлектиращи върху валидното пораждане на
облигационно отношение по договора за кредит, сключен между страните по делото
и тъй като ответникът не е доказал връщането на заемната сума, ищцовата претенция
е била уважена в пълния ѝ размер.
В конкретния
случай възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на три
групи материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително
задължение, възникнало по запис на заповед и 2. записът на заповед да е
действителен като формална правна сделка, доколкото според т. 17 от ТР № 4 от
2013 г. на ОСГТК на ВКС производството по установителния иск, предявен по реда
чл.422, ал.1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на
заповед, подлежащ на изпълнение и 3. съществуването на каузално отношение между
страните, чието изпълнение обезпечава процесния запис на заповед, доколкото има
наведени твърдения за такова от страна на ищеца.
За да има
изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в
разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност
обуславя действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като
абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и
доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на ремитента
(поемателя) или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния
ефект. Съгласно ТР № 1/2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. № 1/2004 г., на ОСТК,
за да е редовен записът на заповед от външна страна, е необходимо самият
документ да е назован „Запис на заповед”, както и в самия текст на същия да е
изписан изразът „запис на заповед”, както предписва правната норма,
регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ.
От
представения по делото запис на заповед, издаден на 11.01.2013 г. от ответника И.А.К.
в полза на ищеца „Б.е.Д.К.“ ООД, се установява, че издателят се е задължил на
уговорения падеж – „на предявяване“, да заплати на ищцовото дружество или на негова
заповед сумата от 1155,00 лв.
В
представената ценна книга се съдържа наименованието „запис на заповед”, както в
заглавието на документа, така и в текста на същата. Налице е безусловна клауза
за заплащане на определена парична сума от 1155,00 лв. В менителничния ефект
като място на издаване е определен гр. София, като място на плащане – гр.
София, а като ремитент - „Б.е.Д.К.“ ООД. Процесният запис на заповед е издаден
на 11.01.2013 г. и е положен подпис от неговия издател, като видно от
съдържанието му, записът на заповед е предявен за плащане на И.А.К. на 20.02.2013
г., което е удостоверено и от самия длъжник с подписа му.
Предвид
предявяването на ценната книга, удостоверено с подписа на издателя - ответник
по делото, е осъществена и втората материална предпоставка, обуславяща възникването
на изпълнителната сила на записа на заповед – изискуемостта на
материализираното в документа парично задължение.
Тъй като
записът на заповед като едностранна абстрактна сделка е едновременно доказателство
и основание за поето менителнично задължение, въззивният съд приема, че в процеса
на доказване по несъмнен начин е установено, че между страните е възникнало и
съществува действително менителнично правоотношение, по което ответникът е поел
безусловно едностранно задължение за заплащане на сумата от 1155 лева спрямо
ищеца. Твърдението на въззивника, че е подписал ценната книга поради „проектирана“
измама от страна на ищеца, е неконкретизирано, а и по делото липсват каквито и
да било доказателства, които да са индиция за подобно правно заключение.
Установена
по делото е и третата предпоставка за основателността на предявения установителен
иск, а именно съществуването на каузално отношение между страните, чието
изпълнение обезпечава процесния запис на заповед – договор за кредит от
11.01.2013 г., представен от ответника.
Във въззивната
жалба са изложени неконкретизирани оплаквания, че в първоинстанционното
производство съдът е отказал да протоколира действителните искания, обяснения и
претенции на ответника, което е довело до неизясняване на фактите. В резултат
на това, според ответника, не било установено, че ищецът се е представял под
наименование „Макс кредит“.
Така изложеното
от въззивника, настоящият състав намира за неоснователни, доколкото от
приложеното първоинстанционно дело не се установява съдът да е допуснал нарушението
на съдопроизводствените правила и то от такова естество, което да ограничава правото
на защита на ответника. Последният не е направил и доказателствени искания пред
настоящата инстанция, а обстоятелството дали ищецът се е представял при
подписването на кредита с наименование „Макс кредит“, с оглед въведените от
длъжника възражения, е ирелевантно към предмета на спора. В тази връзка следва
да се отбележи, че по аргумент от чл. 131, ал. 2 ГПК, с отговора на исковата
молба следва да се изчерпят всички възражения срещу иска. С оглед конкретиката
на настоящото дело, съдът констатира, че по повод дадените от СРС указания за
уточняване възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, в о.с.з. от
05.05.2017 г. лично ответникът и процесуалният му представител са заявили, че
ценната книга е подписана от И.К. във връзка с договор за кредит от 11.01.2013
г., но е отречена дължимостта на сумата, тъй като не е настъпила изискуемостта
на вземането по кредита. Оспорено е и обстоятелството, че записът на заповед е
предявен за плащане на посочена в него дата. Така въведените възражения
правилно са приети за неоснователни от СРС, тъй като от погасителния план,
инкорпориран в договора, се установява, че падежът на последната вноска по
кредита е настъпил на 24.07.2013 г. и обезпеченото с ценната книга вземане е
изцяло изискуемо към датата на устните състезания пред първата инстанция, поради
което този факт, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде взет предвид при
постановяване на решението, предвид задължителните за органите на съдебната
власт указания дадени в т. 1 от ТР №8/02.04.2019 г., по тълк. дело №8/2017 г.,
на ОСГТК на ВКС, постановено след постановяване на обжалваното решение. По
делото остава недоказано и възражението на длъжника, а негова е доказателствената
тежест – арг. чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК, че удостовереното с подписа му
обстоятелство, че записът на заповед му е предявен за плащане на 20.02.2013 г.
е невярно и ценната книга е предявена за плащане на различна от посочената
дата.
Други
конкретни възражения, извън горепосочените, ответникът не е релевирал с отговора
на исковата молба и уточнението към него, поради което, въведените за пръв път
пред въззивната инстанция твърдения, че не е подписал договора за кредит и не е
получил заемната сума, които доводи по същността си са възражения за липсата на
възникнало каузално правоотношение, обезпечено с процесната ценна книга, са
преклудирани – арг. чл. 133 ГПК и не следва да се разглеждат в настоящото
производство.
Не
рефлектира върху валидността на менителничния ефект и твърдяното в хода на устните
състезания непосочване в записа на заповед на ден, час и място на плащане на
погасителните вноски, независимо, че в чл. 1, т. 2 от общите условия към
договора за кредит, е предвидено, че кредиторът се задължава да отразява
своевременно и точно изплатените от кредитополучателя вноски в уговорения в
договора за кредит ден, час и място на плащане. Противно на схващането на
въззивника, обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузално
правоотношение, не променя абстрактния характер на ценната книга, поради което
за редовността на менителничния ефект не е необходимо вземането да бъде индивидуализирано
с ден час и място на плащане, каквото изискване не съдържа разпоредбата на чл.
535 ТЗ, касаеща задължителните реквизити на записа на заповед.
С оглед на
обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд достига, съответстват
на правните съждения на първата инстанция, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната
жалба да се остави без уважение.
При този
изход на спора, въззиваемият-ищец има право на съдебни разноски, но доколкото
искане в тази връзка не е направено, то и съдът не следва да присъжда такива.
Предвид
цената на иска и характера на делото като търговско, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В тази
връзка следва да се отбележи, че се касае до търговско дело с цена на иска до 20000,00 лв., тъй като претенцията на
ищеца е във връзка с запис на
заповед - абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, т. 8 ТЗ /Търговски
закон/. Обхватът на понятието "търговско дело" е по-широк от това на
"търговска сделка", но също и от "търговски спор",
дефиниран в чл. 365, т. 1 - 5 ГПК, тъй като търговско е всяко дело,
което има за предмет спорове с участието на търговци, свързани изцяло или
отчасти с регулирани от обективното търговско право отношения. /в този смисъл е
и Определение № 139 от 8.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2665/2014 г., I т. о.,
ТК/.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
226797 от 02.10.2017 г., постановено по гр. дело № 13662/2014 г., по описа на
СРС, 37 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: