Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр. София, 18.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и трети
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Нина Светославова,
като разгледа докладваното от младши съдия Димитринка Костадинова в.гр.дело
№7529 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 154714 от
01.07.2019г., постановено по гр. д. № 43211/2018г. по описа на СРС 56 състав е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът М.Й.Й., ЕГН
********** дължи на „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК********по иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ГПК сумата
от 3903.68 лв., представляваща непогасено задължение по договор запотребителски
кредит № **********/12.10.2015г. и Анекс № 2 към него, включваща 32 бр.
погасени вноски от 9 до 40-та вноска,
заедно със законната лихва, смитано от 26.04.2017г до окончателното плащане,
като отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер от 5 362.23 лв.
С посоченото решение ответникът е осъден да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК********на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 151.29 лв., представляваща разноски по делото,
както и сумата от 114.95 лв., представляваща разноски в заповедното
производство /по ч. гр.д. № 27243/2017г. по описа на СРС 56 състав/.
Срещу
решението в отхвърлителната част в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, с която иска да се признае за
установено, че ответникът дължи сумата
над 3903.68 лв. до пълния претендиран размер от 5362.23 лв.. Твърди, че са
неправилни и противоречащи на материалния закон изводите на съда за нищожност
на клаузите на споразумението за предоставяне на допълнителни услуги. Сочи, че
посоченото споразумение е неразделна част от договора за потребителски кредит,
а възнаграждението по закупен пакет от
допълнителни услуги се начислява
еднократно към датата на сключване на
процесния договор и споразумението,
страните се договарят да се
изплаща разсрочено , като част от всяка погасителна вноска по договора. Освен
това видно от договора и Общите услови сключването на споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги е
опционно, по избор на потребителя и зависи единствено от неговата воля, поради
което не може да бъде де определяно като
неравноправна клауза. Твърди, че всички необходими документи са предоставени на длъжника на предварителния етап и при сключване на договора. Последният се е
запознал с тяхното съдържание и приема
описаните в тях условия, чрез подписването им. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено в обжалванат част, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата М.Й.Й. в съдебно заседание взема становище, в което заявява, че
въззивната жалба е неоснователна.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество е правилно.
Доказано е по
делото, че на 12.10.2015 год. между „П.К.Б.“ ЕООД, от една страна, като
кредитор и ответника М.Й.Й., от друга страна, като кредитополучател, е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит –
Профи Кредит Стандарт по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право
към момента на сключването на договора/. По силата на сключения договор ищецът
се е задължил да предостави на ответника сумата от 2500 лв., а последният се е
задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 121.99
лв. /лихвен процент на ден от 0.11/, или общо 4391.64 лв. и възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1641.96 лв., на 36 месечни
вноски, всяка от които в размер на 167.60 лв. /121.99 лв. + 45.61 лв./ съгласно
погасителен план – първата от които с падеж 11.12.2015 год., а последната – 11.11.2018
год., при общ размер на задължението от 6033.60 лв. и при уговорен годишен
процент на разходите от 41.17 %.
Страните не
спорят, че между тях има валидно възникнало облигационно провоотношение по попод
на посочения договор за кредит и че ответникът е усвоил предоставената му в заем сума от 2500 лв.
/която му е била преведена по банков път по посочената от него банкова сметка ***.10.2015
год./.
По заявление
за промяна на погасителен план по Договор за потребителски кредит № **********
от 04.01.2016г., с което ответникът е поискал отлагане на вноски по
погасителния план страните са сключили Анекс № 2 от 27.04.2016г. , неразделна
част от договора за потребителски кредит. С него са уговорили са отложени
вноски № 5, 6 и 7, които е следвало да се заплатят след края на погасителния
план. Съгласно подписаният анекс договореният годишен лихвен процент се
запазва, а годишния процент на разходите
по кредита се променя на 38.85 %.
Не се спори
също така, че ищецът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявил на ответника предсрочната изискуемост на посочената в
исковата молба дата – 18.10.2016г.год.
Единственото спорно по делото на етапа на въззивното
производство е обстоятелството, дали споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги се явява недействително, поради противоречието му с
императивни правни норми и с добрите нрави, с оглед прогласяването му за
нищожно от първостепенния съд и обявяване с решението за недължимост на
вземането по него.
Следва да се има предвид, че съгласно трайната практика
на ВКС първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие на
неравноправни клаузи в потребителски договор. Възражението на потребителя за
неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на
срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде
наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на
чл.266 ГПК не се прилагат / решение №23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г на
ВКС , I ТО , рeшение №237 от 20.01.2017 г по т.д.№2927/15 г на ВКС , I ТО ,
решение №98 от 25.07.2017 г по т.д.№535/16 г на ВКС , I ТО, Решение №188 от
15.12.2017 г по т.д.№2613/16 г на ВКС , II ТО и др./
СГС приема на
първо място, че автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договор /източник в частност на претендираните от заявителя
вземания/, в т.ч. да уговорят неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските
сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно, в т.ч. при
искане за присъждане на неустойка – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.
В разглеждания
случай ищецът претендира възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
към договор за потребителски кредит /екземпляр от които е бил получен от
ответника/. Сключеният между страните договор за потребителски кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила
от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9.
Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за
противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват последиците при
забава на потребителя – в този случай кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на обезщетението
за забава е лимитиран до законната лихва.
Настоящият
съдебен състав счита, че клаузата за заплащане на възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в уговорения размер от 1641.96 лв. противоречи на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с действия по усвояването и
управлението на кредита, които са част от дейността на кредитора по
предоставянето на кредита. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл.
10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит,
но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. А отделно от това
следва да се посочи, че действията по актуализиране на наличната финансова
информация за потребителя след сключването на договора за потребителски кредит
са свързани с управлението на кредита /управлението на риска/, във връзка с
което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Освен това
горепосоченото възнаграждение представлява печалба на кредитора и с уговарянето
му се заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни на основание
чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия уговорен размер на
процесното възнаграждение и начислената договорна лихва с размера на главницата
по договора за кредит – 2500лв., обуславя извода, че горепосоченото ограничение
е превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
Следователно клаузите в договора за кредит, респ. Общите
условия, на които ищецът основава процесните вземания и с които съответно е
уговорено, че кредитополучателят дължи възнаграждение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, противоречат на горепосочените императивни законови
норми, които ограничават отговорността на потребителя, поради което са нищожни
– чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
При
липсата на други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението
не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора въззивникът – ищец няма право на разноски. Въззиваемият ответник не е направил искане за присъждане на разноски и не е
представил доказателства за направени такива.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 154714 от 01.07.2019г., постановено по гр. д. №
43211/2018г. по описа на СРС 56 състав в
обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/