Р Е Ш Е Н И
Е № 632
гр. Русе, 15.04.2019 год.
В
И М Е Т О Н А Н А РО Д А
Русенският районен
съд,II-ри граждански състав в публично заседание на 09-ти април, две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря ТЕОДОРА ПЕТРОВА, като разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 7305 по описа за 2018 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Предявен е положителен установителен иск по чл.422 ГПК.
Ищцовото дружество „ПрофиКредит
България“ ЕООД-гр.София твърди, че на 31.03.2017 г. сключило с ответника Д.Б.Б.
договор за потребителски кредит № ********** от с.д., по силата на който му
предоставил в заем сумата от 800,00 лв. срещу уговорена възнаградителна лихва
от 41,17 % годишно и годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,90 %. От своя
страна кредитополучателят поел задължението да върне предоставената в заем
сума, ведно с възнаградителната лихва, на 36 равни месечни погасителни вноски,
всяка от по 39,04 лв., или общо 1405,44 лв. Сочи, че на същата дата ответникът
подписал и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по
силата на което се задължил да заплати възнаграждение на ищеца в размер на общо
623,16 лв., разсрочено на месечни вноски от по 17,31 лв., включени в
погасителните вноски по договора за кредит. Ищецът поддържа, че ответникът заплатил само сумата от 228,02 лв., с която
погасил част от номинала по заема в размер на 169,87 лв., лихва за забава в
размер на 8,15 лв. и такси по тарифа в размер на 50,00 лв. Твърди, че за общия
размер на останалата неплатена сума по договора от 1858,73 лв., включващ
главница, възнаградителна лихва и възнаграждение по споразумението за
предоставяне на пакета от допълнителни услуги, се снабдил със заповед № 2334/11.06.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 4096/2018
г. по описа на РРС, срещу която ответникът възразил в срок. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника,
че му дължи горепосочената сума, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът Д.Б. *** редовно
призован, не е представил в срок отговор на исковата молба и не се явява в първото заседание по делото.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на
страните, намира за установено следното:
Константна е практиката на
Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-членки са длъжни да следят
служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В
този смисъл е и чл.24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит препраща към чл.143 - 148 ЗЗП.
Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат
на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват
нищожни – чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 ЗЗД.
Разпоредбите на чл.10а, ал.1
и ал.2 ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на
договора за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в
споразумението, се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Въпросът, който се поставя, е дали посочените
„допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и управление на
кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да събира отделна
такса извън сумата по общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по
т.1, § 1 от ДР на ЗПК/, или пък тези услуги действително не са свързани с
усвояването и управлението му и тяхното заплащане не съставлява задължително
условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва да
се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора без
съдът да кредитира безрезервно декларираното в договора за потребителски
кредит, което гласи: “Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за
разглеждане и усвояване на кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от
допълнителни услуги не е задължително условие за отпускане на потребителски
кредит или за получаването му при предлаганите условия“.
Анализът на съдържанието на
описаните в споразумението и т.15 от общите условия „услуги“ налага
категоричния извод, че те касаят именно усвояването /по отношение на
приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по кредита и улеснената
процедура за получаване на допълнителни парични средства/ и управлението /по
отношение на възможността за отлагане или намаляване на определен брой
погасителни вноски и смяната на падежната дата/ на кредита. Извеждането на тези
„услуги“ в самостоятелно споразумение, обективирано в отделен от договора за
потребителски кредит писмен акт, не променя тяхното естество и не поражда право
за кредитора да претендира отделно възнаграждение за тях, а съставлява
единствено заобикаляне на закона – чл.10а, ал.2 ЗПК, което следва да бъде
санкционирано с нищожност на споразумението – чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД.
На следващо място
потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от ищеца задължения,
чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само
за предоставени му „възможности“, които така или иначе той има по силата на
самия закон. На „възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от
посочените в споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно
задължение на кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на
търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи
единствено от неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл.143,
т.3 и чл.146, ал.1 ЗЗП. По изложените съображения съдът намира, че
претендираната сума от 623,16 лв., представляваща възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги, не се дължи от ответника и искът за нея се явява
неоснователен.
Останалите искове – за
главницата по договора за потребителски кредит и за уговорената възнаградителна
лихва, в общ размер на 1405,44лв. са доказани по основание. С исковата молба
ищецът е представил преводно нареждане за кредитен превод от 25.11.2016 г./л.27/,
с което по банковата сметка на ответника е преведена главницата по договора за
кредит от 800,00 лв. Уговореният годишен процент на разходите от 49,90 % е в
установените в чл.19, ал.4 ЗПК граници. Ищецът обаче в ИМ признава, че
ответника е заплатил сумата от 169,87 лв., с която погасил част от номинала по
заема.
Предвид горното от дължимата се
сума по договора за кредит в общ размер на 1405,44 лв., следва да се приспадне
платената сума, т.е. искът следва да се уважи до размер на сумата от 1235,57
лв., а над него да се отхвърли, като неоснователен. Доказателствената тежест за
установяване на факта на изпълнението по договора относно посочената сума е на
ответника, а такива доказателства по делото не са представени.
Следва да се отбележи и че ответникът
Б. не е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, но в депозираното в
заповедното производство възражение е релевирал възражения, че не е бил
уведомен за прехвърляне на задълженията му на „Агенция за контрол назадължения“.
Това възражение подлежи на разглеждане в настоящото производство, в
съответствие с приетото в т.11.а от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е допустимо да се разгледат обоснованите във възражението на длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК оспорвания за вземането на кредитора, дори ответникът да не е подал
отговор на исковата молба или да не е направил подобни възражения в срока за
отговор. В настоящият случай обаче не е налице договор за цесия, заявител по
заповедното производство и ищец по настоящето е кредитодателя, поради което и
направените с възражението оспорвания не обосновават извод за недължимост на
сумата от 1235,57 лв.
С оглед изхода от спора и предвид
разпоредбата на чл.78,ал.1 ГПК
разноските са в тежест на ответника. Същият дължи направените от ищеца разноски
за заповедното производство в размер на 75,00 лв., за които съгласно
задължителните указания, дадени в т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС
по т.д.№ 4/2013 г., съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив. В
полза на ищеца следва да се присъдят и разноските за настоящото производство в
размер на 125,00лв.- заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.Б.Б., ЕГН **********
***, че дължи на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********,със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България“
№ 49, бл. 53Е, вх. В, представляван от С. Н. Н. и И. Х. Г.1235,57 лв. – неплатени суми по
договор за потребителски кредит № **********/31.03.2017 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 08.06.2018 г. до окончателното й изплащане, предмет
на заповед за изпълнение на парично задължение № 2334/11.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 4096/2018
г. по описа на РРС и ОТХВЪРЛЯ иска за
установяванедължимост на сумата над 1235,57 лв. до пълния предявен размер от1858,73 лв., катоНЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Д.Б.Б., ЕГН ********** ***
да заплатина „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********,със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, представляван от С. Н. Н. и И.
Х. Г. сумата в размер на 75,00 лв. – разноски по ч.гр.д. № 4096/2018 г. по
описа на РРС, както и сумата в размер на 125,00 лв. -
разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: