Р Е
Ш Е Н
И Е
***, 23. 11. 2016 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският
районен съд, I граждански състав, в публичното заседание на осемнадесети
ноември през двехиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО ТОМОВ
при
секретаря Р.К. като разгледа докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 4330 по
описа за 2016 година, и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание
чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова
молба от „Топлофикация- Плевен” ЕАД ***, в която се твърди, че
ищцовото дружество е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК срещу ответницата И.С.М. *** за сумата от 1 901, 04 лв., от които 1 154, 63 лв. главница, представляваща стойността
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 10. 2005 год. до 29. 02. 2016 год.
и сумата 746, 41
лв., представляваща лихва за забава за периода от 02. 12. 2005 год.
до 25. 03. 2016 год.,
ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на
задължението, както и направените по делото разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение. Твърди се, че с определение, постановено по
ч. гр. д. № 2196/ 2016 год.
по описа на Плевенския районен съд е било уважено
искането на ищеца и е била издадена заповед за изпълнение срещу ответницата. Твърди се, че в срока по чл. 414
от ГПК същата е депозирала
възражение срещу така издадената заповед. Твърди се, че в законоустановения
срок по чл. 415 ал. 1
от ГПК ищецът е предявил иск за установяването на съществуване на вземането му
за консумирана и незаплатена топлинна енергия срещу ответницата за нейн топлоснабден имот-
апартамент, находящ се в ***, ***, с аб. № 844. Твърди
се, че основанията, обстоятелствата и фактите, от които произтича вземането на
ищеца са следните: като собственик
/ползвател/ на топлоснабден имот, находящ се в ***,
ответницата е клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 153 ал. 1 /изм.
ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17. 07. 2012 год./. Твърди се, че всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда- етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Твърди се, че за ответницата
важат разпоредбите на действащото за посочения период законодателство в областта
на енергетиката. Твърди се, че съгласно чл. 150
ал. 1 /изм. ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17. 07. 2012 год./
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР към Министерски съвет. Твърди се, че съгласно ал. 2
същите влизат в сила 30 дни след първото им публикуване в един централен и един
местен ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното предприятие и
потребителите на топлинна енергия без да е необходимо изрично писмено приемане
на клиентите. Твърди се, че Общите условия от 2007 год.
са публикувани във вестник „Нощен труд” от дата 13- 14. 12. 2007 год. и във вестник
„Посоки” бр. 239/ 13. 12. 2007 год.
Твърди
се, че с тях се регламентират търговските взаимоотношения между клиентите на
топлинна енергия и дружеството, правата и задълженията на двете
страни, редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната
енергия, отговорностите при неизпълнение на задълженията и др. Твърди се, че в раздел
VІІ от Общите условия от 2007 год.- „Заплащане
на топлинна енергия”, е определен реда и срока, по който
купувачите на топлинна енергия /в т. ч. и
ответницата/, са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия,
а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Твърди се, че задължението на ответницата
за заплащане на дължимите от нея суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най- късно до края на текущия месец, следващ
месеца на доставката на топлинна енергия. Твърди се, че с изтичането на
последния ден от месеца, ответницата е изпаднала
в забава за тази сума, като на основание чл. 31
ал. 6 от ОУ ежедневно е начислявана законна
лихва върху дължимата сума. Твърди се, че ответницата е
ползвала доставяната от ищцовото дружество топлинна
енергия през периода от 01. 10. 2005
год. до 29. 02. 2016 год.
и не е погасила
задължението си. Твърди се, че сградата, етажна собственост на адрес ***, ***, в която се намира абонатната станция, от
която се доставя топлинна енергия до имота на ответницата,
е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма „НЕЛБО” ЕАД. В заключение ищецът моли съда да признае за установено по отношение на
ответницата вземането за сумата от 259, 77 лв., от които 225, 06 лв. главница, представляваща стойността
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01. 02. 2013
год. до 29. 02. 2016 год.
и сумата 34, 71
лв., представляваща лихва за забава за периода от 02. 04. 2013
год. до 25. 03. 2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Ответницата
И.С.М. *** ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Третото
лице „Нелбо” ЕАД гр. София не е взело становище.
Съдът,
като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази
доводите на страните, намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между
страните относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед
за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 2196/ 2016 год. по описа на Плевенския
районен съд. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи, когато
заповедта за изпълнение е издадена въз основа на предвиден в закона несъдебен
акт /несъдебно изпълнително основание/ и е постъпило възражение от длъжника в
установения двуседмичен срок, заявителят /кредиторът/ разполага с възможността
да реализира правата си, предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК. Разгледана по същество,
исковата молба е частично основателна.
Разпоредбата
на чл. 150 ал. 1 от ЗЕ предвижда възникването на договорни
отношения по продажба на топлинна енергия по силата на публикувани общи
условия, без да е необходимо изрично писмено съгласие на потребителите /така
опр. № 1200- 2013- ІІІ г. о/. В случая е безспорно, че общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация- Плевен” ЕАД на
потребители в *** са публикувани в броя на вестник „Нощен
труд” от 13- 14. 12. 2007 год. и същите обвързват ответницата като собственик
на процесния топлоснабден имот, находящ се в ***, *** № **, с аб. № 844. Ето
защо възражението на ответницата в обратна насока не може да бъде споделено. Съгласно
разпоредбата на чл. 31 ал. 1 от Общите условия месечните дължими суми за
топлинна енергия следва да се заплащат в 30- дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, като при неизпълнение на това задължение
купувачът заплаща на продавача обезщетение в размер на законната лихва от деня
на забавата до момента на заплащането на топлинната енергия /ал. 6 на същия
член/. За установяване на задълженията на ответницата към ищцовото дружество по
делото са представени документи за главен отчет на уредите за дялово
разпределение и справка за разпределение на топлинна енергия за процесния период,
издадени от „Нелбо” ЕАД гр. София. Видно от заключението на назначената съдебно-
техническа експертиза, че действителният размер на доставената на ответницата
топлинна енергия отговаря на индивидуалните сметки за процесния период, като
при изготвянето на същите са спазени изискванията на Методиката за
разпределение на топлинна енергия към чл. 61 ал. 1 от Наредба за
топлоснабдяване № 16- 334/ 06. 04. 2007 год. В хода на съдебното дирене е изготвено
и заключение от съдебно- счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните
и съдът кредитира като обективно и компетентно. От същото е видно, че ответницата
дължи на „Топлофикация- Плевен” ЕАД *** сумата от 225, 06 лв. за неплатена
топлинна енергия за периода от 01. 02. 2013 год. до 29. 02. 2016 год., като
лихвата за забава върху тази сума възлиза на 34, 71 лв. При определянето на задължението
на ответницата обаче следва да се съобрази направеното от същата с отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Това възражение
съответствува на основните положения, дадени в тълкувателно решение № 3 от 18.
05. 2012 год. по т. д. № 3/ 2011 год., ОСГТК, според което вземанията на
топлофикационните дружества представляват периодични плащания по смисъла на чл.
111 б. „в” от ЗЗД и за тях важи кратката тригодишна давност. Оттук следва
изводът, че за периода преди 31.
03. 2013 год. вземанията на ищцовото дружество към ответницата за главница и
мораторна лихва са били погасени по давност и същите не могат да бъдат
присъждани. Остават да се дължат сумите за ползвана топлинна енергия и лихви за
забава за периода три години назад преди датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК /31. 03. 2016 год./. Общият размер на
задължението за този период е 240, 30 лв., от които 210, 12 лв. главница и 30, 18
лв. лихва за забава. Тук е мястото да се обсъди следващото възражение на
ответницата срещу предявения иск: че реално не е потребявала топлинна енергия през
процесния период, поради което не дължала заплащането на услугата. Действително
от заключението на назначената съдебно- техническа експертиза се установява, че
всички отоплителни тела в жилището на ответницата са демонтирани. Това обаче само по себе си не
е достатъчно, за да се приеме, че ответницата няма качеството на потребител на
топлинна енергия. Съдът счита, че с оглед на обстоятелството, че се касае за сграда- етажна
собственост и обща сградна инсталация следва да намери приложение разпоредбата
на чл. 153 ал. 6 от Закона за енергетиката, според която клиентите, които
прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти
на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела
в общите части на сградата. Заплащането на отдадената от сградната инсталация
топлинна енергия не е резултат от реалното ползване на топлинна енергия от
ползвателите в сградата, а следва от факта, че инсталацията е обща част по
предназначение и всеки отделен ползвател трябва да поеме съобразно дела си
частта от разходите, свързани с експлоатацията на тази обща част. Наистина
фактическото положение понастоящем е такова, че част от собствениците не желаят
и не ползват топлинна енергия за отопляване на индивидуалните си имоти, с което
нарушават правилното функциониране на инсталацията за топлинна енергия в
сградата, защото тя е проектирана по начин за ползване на топлинна енергия от
всички съсобственици. Това право не може да бъде развито до степен да се счита,
че не следва да заплащат за топлинна енергия, защото освен собственици и
титуляри на вещни права на конкретни имоти те са съсобственици на сградната
инсталация и на общите части в сградата и следва да поемат припадащата им се
част от разходите за топлинна енергия, свързани с тях. В тази хипотеза
гражданите имат правото да преустановят подаването на топлинна енергия към
имотите си, но те остават потребители на топлинна енергия за общите части на
сградата- етажна собственост, и на отдадената от сградната инсталация, която
също е обща част. В тази насока са подробните и аргументирани разяснения,
дадени в решение № 5 от 22. 04. 2010 год. на Конституционния съд на Република
България по к. д. № 15/ 2009 год., с което е отхвърлено искането на омбудсмана
за обявяване противоконституционността на чл. 153 ал. 1 и 6 от Закона за
енергетиката.
В
заключение може да се обобщи, че предявеният от „Топлофикация- Плевен” ЕАД
против И.С.М. положителен установителен иск се явява основателен в размер на сумата
от 240, 30 лв., като за разликата до претендираните 259, 77 лв. същият следва
да се отхвърли.
При
този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответницата следва да
бъде осъдена да заплати на ищеца направените в
заповедното производство деловодни разноски в размер на 27, 56 лв.
съобразно признатата част от вземането. Отделно от това ответницата следва да
бъде осъдена да заплати на ищеца направените в хода на исковото производство
деловодни разноски. Предвид разпоредбата на
чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09. 07. 2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и с оглед направеното от ответницата
възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на пълномощника
на ищеца съдът приема, че са налице условията на чл. 78 ал. 5 от ГПК и размерът
на това възнаграждение следва да бъде намален от 360 лв. на 300 лв.
Следователно общият размер на разноските в исковото производство, които следва
да се присъдят на ищцовото дружество при съобразяване на уважената част от иска
е 457, 89 лв.
По изложените съображения Плевенският районен съд
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата И.С.М. ***, ЕГН **********,
че същата дължи на ищеца „ТОПЛОФИКАЦИЯ-
ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Източна
индустриална зона № 1**, представлявано от Й. **,
сумата от 240, 30 лв., от които 210, 12
лв. представляващи стойността на незаплатена топлинна енергия за
периода от 31. 03.
2013 год. до 29. 02. 2016
год. и 30, 18 лв. представляващи лихва за забава за периода от 07.
05. 2013 год. до 25. 03. 2016
год., ведно със законната лихва върху главницата от 210, 12 лв., считано от 31. 03.
2016 год. до изплащане на вземането, като за разликата до 259,
77 лв. ОТХВЪРЛЯ предявения иск като
неоснователен.
ОСЪЖДА И.С.М. ***, ЕГН **********, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ-
ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Източна
индустриална зона № 1**, представлявано от Й. **, сумата от 27, 56 лв., представляваща направени деловодни
разноски в заповедното производство съобразно уважената част от вземането.
НАМАЛЯВА- на основание чл. 78 ал. 5 от ГПК-
възнаграждението на пълномощника на ищеца юрисконсулт ** от 360 лв. на 300 лв.
ОСЪЖДА И.С.М. ***, ЕГН **********, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ-
ПЛЕВЕН” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Източна
индустриална зона № 1**, представлявано от Й. **, сумата от 457, 89 лв., представляваща деловодни разноски в
исковото производство съобразно уважената част от иска.
Настоящото решение е
постановено при участието като трето лице на „НЕЛБО” ЕАД гр. София.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14- дневен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: