№ 2465
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Райна Мартинова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Въззивно
гражданско дело № 20211100510337 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20070685 от 18.03.2021 г., постановено по гр. д. № 28690/2020 г. по описа на
СРС, 157 състав, са уважени предявените от А.Г.М. в условията на солидарност срещу М. Р.
К. и Т. Г. К. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за сумата от 2000
лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в
болки, страдания, силна уплаха, стрес и негативни преживявания от това, че на 31.08.2015 г.,
около 13.30 часа в гр. София, на бул. „*******, в непосредствена близост до хотел
„Хилтън“, ответникът К. хвърлил бутилка с минерална вода от 500 мл. и нанесъл удари с
юмруци в областта на лицето, а ответницата К. й нанесла удари с юмруци в областта на
главата и тялото, както и ритници в областта на тялото, с което й причинили болезнен оток
и червеникаво синкаво кръвонасядане по лявата скула на лицето, кръвонасядане по долния
клепач на лявото око, кръвонасядане на лявата предмишница в горната й трета, линейно
охлузване (драскотина) по горната повърхност на лявата длан, линейно охлузване
(драскотина) по горната повърхност на лявата предмишница в долната й трета, ведно със
законната лихва от 03.07.2017 г., до окончателното погасяване. В тежест на ответниците
съдът е възложил сторените от ищцата разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 1000 лева.
С определение № 20110683/05.05.2021 г. е оставено без уважение искането на ответниците
по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез тяхното
1
намаляване.
Подадена е въззивна жалба от М. Р. К. и Т. Г. К. /ответници по делото/, с която се излагат
оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Жалбоподателите поддържат,
че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на
дължащото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, което считат, че следва да
възлиза на сумата от около 800 лева. Присъдената сума в размер на 2000 лева намират за
прекомерна и несправедлива. Обръщат внимание, че съдът се е фокусирал върху
възражение, което ответниците не са направили в производството – такова за
съпричиняване. Твърдят обаче, че съдът не е обсъдил възражението им, че ищцата не следва
да черпи права от неправомерното си поведение, а именно допуснато от нея нарушение на
правилата за движението – спиране на забранено място, блокирайки автомобилите зад
нейния. Пътните знаци били поставени, за да се спазват. Следователно поведението на
ищцата, с което тя ги нарушавала, било укоримо и предпоставяло присъждане на по-нисък
размер на обезщетението с оглед принципа на справедливостта. В тази връзка считат, че
съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е следвало да
съобрази неправомерното поведение на ищцата и да й присъди по-нисък размер от
претендирания.
На следващо място с жалбата се поддържа, че ищцата не е установила вредите и наличието
на причинно-следствена връзка между тях и поведението на ответниците, за което не
оспорват, че е налице влязла в сила присъда. Поддържат, че свидетелските показания
преувеличавали обема на провокираните от инцидента у ищцата неимуществени вреди.
Ищцата не била ползвала отпуск поради временна неработоспособност, не потърсила
медицинска помощ, в това число и помощ от психолог. Травмите й били незабележими и
незначителни, възстановила се е за кратко време, получавала доход от престиране на труд,
дори нарушавала правилата на ЗДвП като водач на МПС.
Заявеното с жалбата искане е решението в частта, с която исковете са уважени за сумата над
800 лева да бъде отменено, а исковете в тази част – отхвърлени.
Въззивната жалба е оспорена с отговор, подаден от ищцата А.Г.М., с който са развити
подробни съображения за неоснователност на оплакванията за неправилност и
необоснованост на обжалваното съдебно решение. Ответникът по жалбата поддържа, че
нарушенията на правилата за движение по пътищата не могат да съставляват основание за
нарушаване на телесния интегритет, за саморазправа и нанасяне на телесни повреди на
нарушителя. С отговора са изложени доводи, че в хода на производството претенциите са
били доказани по несъмнен начин, а първоинстанционният съд въз основа на точен и
всеобхватен анализ е постановил правилно и обосновано решение.
Срещу определението, с което искането на ответниците по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение
на решението в частта за присъдените в полза на ищцата разноски е оставено без уважение,
е подадена частна жалба. Със същата ответниците оспорват правилността на изводите на
първоинстанционния съд, че са били предявени няколко иска, като считат, че искът е само
един. Отделно от това не са били представени повече от един договор за правна защита и
2
съдействие, а фактите били общи. Липсвала правна и фактическа сложност, обуславяща
такъв висок размер на адвокатското възнаграждение. Искането е разноските, присъдени в
полза на ищцата, да бъдат намалени до сумата от 370 лева.
Частната жалба е оспорена с аргументи, че разноските за адвокатско възнаграждение са
обосновани с оглед фактическата и правна сложност на делото, продължителността на
производството, качеството на вложения от процесуалния представител на страната труд и
т.н. Искането е за потвърждаване на решението в частта за разноските.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Софийски районен съд е сезиран с предявени от ищцата в условията на кумулативно
субективно /пасивно/ съединяване осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумата от 2000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея в резултат на причинени от
ответниците телесни увреждания, както и допълнителни негативни изживявания в резултат
от нанесения ѝ от тях на 31.08.2015 г. в гр. София побой.
Като писмено доказателство в производството е приета Присъда от 02.07.2019 г. по описа на
СРС, НО, 98 състав, и мотиви към нея. Със същата всеки един от ответниците /подсъдими в
наказателното производство/ е признат за виновен в това, че на 31.08.2015г., около 13.30
часа в гр. София, бул. *******, в непосредствена близост до хотел „Хилтън“, като
извършител в съучастие с другия ответник, като съизвършител, по хулигански подбуди – на
публично място при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение към установените
правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност, честта и
достойнството и при липса на личен мотив във взаимоотношенията между него и ищцата,
като К. хвърлил бутилка с минерална вода от 500мл. и ударил по лицето ищцата, след което
й нанесъл удари с юмруци в областта на лицето, а К. нанесла удари в областта на главата
и тялото, както и ритници в областта на тялото, в резултат на което причинили лека
телесна повреда, изразяваща се в болезнен оток и червеникаво синкаво кръвонасядане по
лявата скула на лицето, кръвонасядане по долния клепач на лявото око, кръвонасядане на
лявата предмишница в горната й трета, линейно охлузване /драскотина/ по горната
повърхност на лявата длан, линейно охлузване /драскотина/ по горната повърхност на
лявата предмишница в долната й трета, които са причинили на ищцата болки и страдания
– престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, а
именно лека телесна повреда по хулигански подбуди в условията на съизвършителство. Не е
спорно, че присъдата е потвърдена с неподлежащо на обжалване решение на въззивната
инстанция, с оглед което е влязла в сила.
Прието е съдебномедицинско удостоверение № С-258/31.08.2015 г., от съдържанието на
което се установява, че в деня на инцидента, няколко часа по-късно, ищцата се е явила за
медицински преглед, като специалист по съдебна медицина е констатирал следните телесни
3
увреждания: болезнен оток и червеносинкаво кръвонасядане по лявата скула,
кръвпонасядания по долен ляв клепач, лява предмишница, горна трета, драскотина по лява
длан, както и по лява предмишница, долна трета, горна повърхност.
По делото е представена справка от фирменото досие на „Б. – 21“ ЕООД, от която се
установява, че ищцата е едноличен собственик на капитала и управител на дружеството,
като по делото не е спорно /доколкото от страна на ищцата не са били ангажирани такива
твърдения/, че за периода след инцидента не е ползвала отпуск поради временна
неработоспособност.
В хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства,
чрез разпит на свидетелите Д.К. и Л.Т..
От показанията на свидетеля К., съпруг на племенница на ищцата, въззивният съд приема за
установено, че в деня на инцидента е била видимо стресирана и уплашена. След инцидента
спряла да кара с автомобил децата до училище и се наложило да ангажира друг човек, който
да прави това вместо нея. Чувствала се притеснена да шофира, както и да не й се случи пак
подобно нещо. Преди инцидента била жизнерадостна и контакувала с много хора. Синините
се задържали около 2-3 седмици след инцидента.
От показанията на свидетеля Т., приятел на ищцата, се установява, че в деня на инцидента
му се обадила по телефона много разстроена и споделила, че е бита пред хотел „Хилтън“ от
две лица – мъж и жена. Видели се на следващия ден и свидетелят забелязал синините по
лицето . Все още била разстроена от посегателството и плачела. Притеснявала се да се
покаже в този вид пред децата си. Около месец имала оток. Притеснявала се да шофира
известно време /около година/. Затворила се в себе си след инцидента.
Следва да се посочи, че в производството са представени и други писмени доказателства,
които въззивният съд намира за неотносими към предмета на спора, с който е сезиран, с
оглед което и не следва да обсъжда същите.
При така установената фактическа установка съдът достига до следните правни изводи.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо. Разгледано по същество същото е правилно и следва да бъде потвърдено, като
съображенията за това са следните.
Основните спорни между страните въпроси във въззивното производство са свързани с
настъпването на твърдените неимуществени вреди и справедливия размер на обезщетението
за същите.
Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму, т. е. елементите на фактическия състав на деликтната
отговорност са: 1. противоправно поведение, 2. настъпването на вреди, 3. причинна връзка
4
между тях и 4. вина у причинителя, която се предполага до доказване на противното. Докато
наличието на последния от четирите се предполага по силата на оборимата презумпция на
ал. 2 от цитираната разпоредба /вината/, то останалите три подлежат на доказване чрез
предвидените в ГПК способи.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Следователно, в настоящото производство съдът е обвързан от изводите на
наказателния съд в посочената част и е длъжен да приеме за доказано между страните, че
ответникът виновно е извършил описаното в исковата молба деяние, което е противоправно.
Задължителната сила на крайния съдебен акт в наказателното производство обхваща и
съставомерния резултат /в този смисъл - ППВС № 7/1959 г./.
Като взе предвид влязлата в сила присъда, с която ответниците са признати за виновни в
извършването на престъпление, и събраните по делото доказателства настоящата инстанция
намира, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Причинените на ищцата вреди са установени от представените по делото писмени
доказателства, както и от събраните гласни доказателства.
Тук е мястото да се посочи, че при съобразяване на задължителната сила на присъдата,
гражданският съд е обвързан и следва да приеме за установени в производството всички
съставомерни признаци на извършеното деяние, като при леката телесна повреда това са и
причинените на пострадалия травматични увреди, техния вид, брой и обективни
характеристики. Ето защо и неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че не са били
установени всички елементи от фактически състав на непозволеното увреждане. С влязлата
в сила присъда са установени нанесените на ищцата от ответниците телесни увреждания, а
именнно: болезнен оток и червеникаво синкаво кръвонасядане по лявата скула на лицето,
кръвонасядане по долния клепач на лявото око, кръвонасядане на лявата предмишница в
горната й трета, линейно охлузване /драскотина/ по горната повърхност на лявата длан,
линейно охлузване /драскотина/ по горната повърхност на лявата предмишница в долната
й трета, които са причинили на ищцата болки и страдания. Следва да се обърне внимание
също, че съставомерен признак на телесните повреди, дори и на леките такива, е
причиняването на болка и страдание на пострадалия /виж чл. 130, ал. 2 НК/. В случая не
следва подробно да се обсъжда и причинната връзка между действията на ответниците,
извършени по хулигански подбуди, довели до травматичните увреди на ищцата, доколкото
тази връзка е елемент от престъплението, установено с влязлата в сила присъда.
Ето защо и въззивният съд приема, че следва да се съсредоточи върху доводите на
жалбоподателите за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне
на справедливия размер на обезщетението.
При анализа на формираната в хода на съдебното дирене доказателствена съвкупност съдът
намира исковете /доколкото ответниците отговарят в условията на солидарност и срещу
всеки от тях ищцата е предявила самостоятелен иск/ за присъждане на обезщетение за
5
претърпени неимуществени вреди от ищцата, вследствие на осъщественото от ответниците
в условията на съизвършителство деяние, за изцяло основателни. По делото е установено, че
ответниците са причинили на ищцата лека телесна повреда по хулигански подбуди, като
извършените от тях действия, престъпният резултат и причнната връзка между двете не
подлежат на обсъждане от гражданския съд, с оглед разпоредбата на чл. 300 ГПК и
обстоятелството, че се касае за резултатно престъпление, т.е. задължителната сила на
присъдата обхваща всички съставомерни елементи от престъпния състав.
В допълнение на горното съдът намира за необходимо да посочи, че останалите
неимуществени вреди, извън съставомерните, подлежат на установяване в хода на
гражданското производство и тежестта за това се носи от ищеца. В конкретния случай от
ангажираните в хода на производството гласни доказателствени средства /показанията на
свидетелите К.И Т./ е установено, че в резултат от инидента ищцата освен телесни болки и
страдания е преживяла уплаха, стрес, притеснение да шофира в период от около година след
инцидента. Чувствала се е унизена от внезапното и неправомерно посегателство върху
телесната неприкосновеност, изпитвала е неудобство и срам да се покаже пред децата си
във вида, в който се е намирала след побоя. От свидетелските показания съдът приема за
установено, че травмите са отшумяли от само себе си без специфично лечение за период от
около 2-3 седмици, като за период от около година ищцата не е шофирала, което е
обусловило необходимост от наемане на човек, който да кара децата до училище. По
делото в действителност не са налице данни ищцата да е потърсила медицинска помощ и да
ползвала отпуск поради временна неработоспособност, като в тази връзка следва да се
подчертае, че се касае за леки телесни повреди от вида без разстройство на здравето, които
по житейска презумпция не предполагат настаняване за лечение в болнично заведение, не
изискват специфична медицинска грижа или наблюдение, не налагат ограничаване на
работоспособността до необходимост от ползване на отпуск поради временна
неработоспособност.
По отношение на обезщетението за неимуществените вреди съдът приема следното:
Неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални
блага. Последните не биха могли да бъдат възстановени, поради което и предвиденото в
закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно
Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС понятието "справедливост" по смисъла на чл.
52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
Съдът след цялостен анализ на обстоятелствата по делото, включително и при преценка на
гласните доказателствени средства, приобщени чрез показанията на свидетелите К. и Т.,
намира, че от процесното престъпно деяние, за което ответниците са признати за виновни от
наказателния съд, на ищцата са причинени неимуществени вреди, изразяващи се във
физически болки и страдания, в нарушен емоционален комфорт, загуба на спокойствие,
6
стрес, притеснение, срам, безпокойство, страх да шофира за период от около година, както и
неимуществени вреди, свързани с преживяното чувство на унижение, засягане на вътрешния
мир и усещането за защитеност на телесния интегритет, с оглед конституционно
закрепеното право на телесна неприкосновеност на всеки човек.
Така описаните фактически основания на главните предявени искове, съдържащи се в
исковата молба, с която съдът е сезиран, са установени по делото.
Както се посочи от обективните и субективните предели на влязлата в сила присъда, с която
подсъдимите в наказателното производство и ответници в настоящото, са признати за
виновни, става ясно, че в резултат от осъщественото от ответниците нападение на ищцата са
били нанесени шест на брой телесни увреди, генерирали за нея неприятните усещания от
физическо и психоемоционално естество, описани и по-горе в настоящото решение. Не е
налице основание съдът да не се довери на показанията на разпитаните по делото свидетели.
От същите се установяват правнорелевантни за спора факти, изнесеното от свидетелите е въз
основа на личните им впечатления при общуването с ищцата във времето непосредствено
след инцидента. Показанията кореспондират със събраните в производството писмени
доказателства и не на последно място, не се опровергават от представените от ответниците
доказателства. Както се посочи и по-горе, дали ищцата е ползвала отпуск поради временна
неработоспособност във връзка с нанесените леки телесни повреди, съдът цени при
определяне на справедливия размер на обезщетението, при отчитане на факта, че ищцата не
е поддържала твърдения да се е наложило да ползва такъв. Що се отнася до доводите на
жалбоподателите, че за периода след инцидента ищцата е получавала доход, тъй като е
работила, то същите са напълно неотносими към предмета на спора. Същото следва да се
посочи и по отношение на установеното в производството, но неотносимо обстоятелство, че
години след инцидента ищцата е била наказана за нарушения на ЗДвП по административен
ред.
Следва да се даде отговор на въпроса за справедливия размер на обезщетението за
доказаните в хода на производството неимуществени вреди, причинени в резултат от
извършеното от ответниците деяние.
При определяне на размера на заместващото обезщетение съдът взе предвид освен
изложеното дотук в мотивите на решението си и обстоятелството, че нападението върху
ищцата е извършено от две лица по неочакван за нея начин. Установено е, че ищцата е
нападната на публично място, докато се е намирала в автомобила си и е продължимо след
като е слязла от същия, като съдът не споделя доводите на въззивниците, че ищцата е могла
да потегли и да напусне създалия се конфликт. Дали за М. е била налице такава възможност
или не, по делото е без правно значение, доколкото от една страна за ищцата не е налице
правно задължение да предприеме такова поведение, а от друга страна предмет на спора и
основание за ангажиране на отговорността на ответниците е тяхното неправомерно
поведение, а не това на ищцата.
Тук е мястото да се посочи, че един от основните принципи на правото е този за кумулиране
на различните видове отговорност, с оглед правните последици от деянието и интересите,
7
които всеки вид отговорност цели да защити и възмезди. Гражданската отговорност цели да
удовлетвори частния интерес на пострадалия и да репарира причинените нему вреди.
Гражданският съд, разглеждащ последиците от деянието, определя по иск на пострадалия
заместващо обезщетение за накърнените лични права по справедливост и по правилата на
гражданския закон. Съгласно нормата на чл. 51 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а ал. 2 предвижда, че ако
увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали от
съда.
В случая с въззивната жалба ответниците поддържат, че не са релевирали възражение за
съпричиняване на възникналия вредоносен /от гледище на гражданското право, т.е. за
неимуществените вреди, причинени на ищцата/ резултат от страна на пострадалата.
Последното въззивният съд приема, че е именно така, доколкото не се твърди поведение от
страна на ищцата, което да бъде разгледано на плоскостта на гражданскоправните
последици от деянието – ищцата да е допринесла със собствените си действия или
бездействия за вредите, причинени ѝ от ответниците.
Твърдяното от ответниците /въззивници/ поведение, че ищцата в нарушение на
административно правило, не е изпълнила вмененото от този ЗДвП задължение да не
спира управлявания от нея автомобил при наличието на пътен знак, забраняващ това, може
да съставлява административно нарушение, което да е основание за реализиране на
административната отговорност на ищцата. Това поведение на ищцата не се обхваща от
предмета на настоящия правен спор. Същото не дава основание на гражданския съд да
намали обезщетението за неимуществени вреди, причинени от гражданския деликт,
доколкото последното може да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка
и за пълнота на изложението, въззивният съд препраща към мотивите на задължителното за
съобразяване Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 02.08.2022 г. ОСГТК, ВКС, съгласно
които пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи
извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение
(чл.12 ГПК) определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер
прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, ако са налице основания за това, в това число ако
делинквентът е релевирал възражение за това в производството. Принципът на
справедливост при обезщетяването на неимуществените вреди по мнение на въззивния
състав на съда цели да репарира пострадалия за всички причинени му вреди и този именно
този размер следва да е справедлив. Последното не включва правомощие размерът да бъде
намаляван извън хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по възражение на ответника, и по-
конкретно с оглед поведение, изразяващо се в нарушаване на административно задължение
за съобразяване с пътен знак.
Както се посочи и по-горе, съгласно нормата принцип на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Основана на даденото в ППВС
№ 4/1968 г. задължително тълкуване, практиката по приложението на посочената
8
разпоредба е трайна и непротиворечива. Когато непозволеното увреждане се изразява в
засягане на телесната неприкосновеност съдът съобразява характер и степен на
увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и
социално положение и т.н. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52
ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се
отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди,
които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от
гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото
обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви /по вид или в количествено измерение/
при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В горепосочения смисъл е и застъпеното в множество съдебни актове на ВКС, постановени
по реда на чл. 290 ГПК / решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о.,
решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о., решение №
104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 223 от 27.12.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д.
№ 3834/2016 г., IV г. о. и др. /.
Съставът на въззивния съд също приема, че размерът на обезщетението е въпрос на
фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на
увредения. Освен въздействието на незаконния акт върху здравето на ищеца, значение имат
и субективните му негативни преживявания, отражението на деликта върху личната му
правна сфера, свободата на общуване, извършване на ежедневните дейности, както и други
подобни обстоятелства.
Предвид изложеното и като съобрази всички изброени по-горе фактори, с оглед на така
приетите за установени правнорелевантни факти, съдът приема, че справедливият размер на
заместващото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищцата, възлиза на
сумата от 2000 лева, за който размер исковете са предявени. Ето защо правилно СРС ги е
уважил в цялост и при условията на солидарност по арг. от чл. 53 ЗЗД. Следователно
въззивната жалба се явява изцяло неоснователна, а обжалваното решение следва да се
потвърди.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение
искането на ответниците за изменение на решението в частта относно присъдените на
ищцата разнoски за адвокатско възнаграждение:
Частната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от
легитимирана страна, с оглед което е допустима.
Разгледана по същество, същата е частичино основателна, като съображенията за това са
следните.
9
В хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът взема предвид множество обстоятелства, като
преценява фактическата и правна сложност на делото, продължителността на
производството, броя на откритите съдебни заседания, проведени по делото, конкретно
извършената работа от адвоката.
Настоящият случай не се отличава с фактическа и правна сложност – налице е влязла в сила
присъда, която гражданският съд е длъжен да съобрази по реда на чл. 300 ГПК. Макар да са
предявени два иска срещу ответниците, доколкото отговорността им е солидарна,
правопораждащите вземането на ищцата факти са едни и същи и в производството те са
установени с влязлата в сила присъда. На доказване е подлежал само обемът на
несъставомерните неимуществени вреди, както и размерът на обезщетението.
При определяне на размера на разноските, които следва да се възложат в тежест на
ответниците, съдът отчита, че на ищцата е предоставена квалифицирана правна услуга, по
делото са били проведени четири открити съдебни заседания, в които са приемани писмени
доказателства и са разпитани двама свидетели. Макар да са предявени два иска /по един
срещу всеки ответник/ е налице искане за солидарното им осъждане да заплатят една и съща
парична сума. В този случай съгласно разрешението, възприето с Определение № 77 от
24.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о., ТК, адвокатското възнаграждение е
едно, а не се определя за всеки от ответниците поотделно. Касае се до общи задължения на
другарите с един и същи обект, поради което минималният размер на адвокатското
възнаграждение се определя спрямо общата претенция, а не спрямо всеки от ответниците.
Ето защо и като съобрази разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 9 НМРАВ, както и
материалния интерес на ищцата, принципите, че адвокатският труд следва да бъде
справедливо заплатен, но и че възложените в тежест на загубилата делото страна разноски
не следва да са прекомерно обременителни за нея, съдът приема, че разноските за адвокатско
възнаграждение, които следва да се възложат в тежест на ответниците следва да бъдат
намалени до сумата от 600 лева. Ето защо и обжалваното определение следва да се отмени в
частта, с която е оставено без уважение искането на ответниците за изменение на решението
в частта за разноските за разликата от 1000 лева до сумата от 600 лева, а в останалата част
/за разликата от 600 до 370 лева/ следва да се потвърди.
По разноските за въззивното производство:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, право на разноски за въззивното
производство възниква само за въззиваемата. Процесуалният представител на страната е
заявил изрично, че разноски за тази фаза на производството не се претендират, с оглед което
и такива не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20070685 от 18.03.2021 г., постановено по гр. д. №
10
28690/2020 г. по описа на СРС, 157 състав.
ОТМЕНЯ определение № 20110683/05.05.2021 г., постановено по гр.д. № 28690/2020 г. по
описа на СРС, 157 състав, в частта, с която е уставено без уважението искането на М. Р. К. и
Т. Г. К. за изменение на решението в частта за разноските за адвокатско възнаграждение,
присъдени в полза на А.Г.М. за сумата в размер на 1000 лева до сумата в размер на 600 лева,
като вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 20070685 от 18.03.2021 г., постановено по гр. д. № 28690/2020 г. по
описа на СРС, 157 състав, в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на А.Г.М., като НАМАЛЯВА същите от сумата в
размер на 1000 лева до сумата в размер на 600 лева.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20110683/05.05.2021 г., постановено по гр.д. №
28690/2020 г. по описа на СРС, 157 състав, в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11