Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр.Русе,
22.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесета година,
в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 506
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.46, ал.5 от ЗОС.
Образувано е по жалба на К.М.М., чрез
процесуалния й представител, против заповед № РД-01-2191/17.08.2020 г. на кмета на Община Русе, с която
е прекратено наемното правоотношение с жалбоподателката и пълнолетния й син – К.Б.
Г., за общински жилищен имот с административен адрес гр.Русе, ж.к.“***“, бл.“***“,
вх.*, ет.*, ап.*, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения,
актуван с акт за частна общинска собственост № 1339/36.05.1997 г. В жалбата се излагат съображения за
незаконосъобразност на оспорения административен акт като постановен при
съществено нарушение на административнопроизводствените правила и на
материалния закон. Жалбоподателката сочи, че в допълнителните разпоредби на Наредба № 6 на ОбС Русе за условията и реда за
установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и продажба на жилища -
общинска собственост (Наредба №
6) липсва
легална дефиниция на понятието „доход“, използвано в чл.3, ал.1, т.6 от същата
наредба, поради което не става ясно дали този той следва да е в брутен или
нетен размер. Твърди, че ако за приложим се възприеме нетния му размер, то тя и
пълнолетният й син ще отговарят на посочения критерий, поради което няма да е
налице основанието по чл.31, ал.1, т.6 от Наредба № 6 за прекратяване на
наемното правоотношение. Сочи, че дори и да се приеме, че в цитираната
разпоредба се има предвид брутния размер на дохода, то той не следва да се изчислява
като средноаритметична стойност от доходите на двамата, тъй като за нейния син липсва
правно задължение да я издържа. Счита, че поради това доходите на всеки от
членовете на двучленното й домакинство следва да бъдат преценявани поотделно
като нейните, дори и в брутния си размер, остават под границата по чл.3, ал.1,
т.6 на Наредба № 6 от не повече от една и половина минимална работна заплата
месечно. Поддържа, че в този случай ще е налице не основание за прекратяване на
наемното правоотношение с нея, а евентуално за пренастаняването й в по-малко жилище,
съобразно нормите за жилищно задоволяване на едночленно семейство. Твърди, че в
резултат на разпореденото прекратяване на наемното правоотношение правото на
неприкосновеност на жилището й ще бъде накърнено по най-радикален начин, а при издаването
на оспорената заповед административният орган не е извършил дължимата преценка
за пропорционалност на тази мярка по критериите, визирани в чл.8, § 2 от
ЕКПЧ. Моли
съда да постанови решение, с което обжалваният административен акт да бъде
отменен. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.
Ответникът по жалбата – кметът на Община Русе, чрез
процесуалния си представител, в придружителното писмо, с което преписката е
изпратена в съда и в представената писмена защита, изразява подробно становище
за нейната неоснователност. Поддържа, че срокът на настаняване на домакинството
на жалбоподателката е изтекъл на 17.06.2020 г., а продължаването му е въпрос,
предоставен в оперативната самостоятелност на органа по настаняването. Сочи, че
макар в Наредба № 6 действително да липсва дефиниция на понятието „доход“, то с
оглед преследваната от подзаконовия нормативен акт цел, а именно да се осигури
възможност на лицата, които поради ниските си доходи не биха могли да задоволят
жилищните си нужди чрез закупуване на жилище или чрез наемането на такова на
свободния пазар, да наемат такова от общината, това понятие следва да се
разбира в смисъла, в който то е дефинирано в нормативните актове в сферата на
социалното подпомагане и конкретно § 1, т.9 от ДР на ППЗСП, т.е. доходът следва
да е в брутен размер. Сочи, че при произнасянето си административният орган е
обвързан от изявлението, направено в подаденото заявление – декларация, според
което жалбоподателката заявила продължаването на срока на настаняването на
двучленното й домакинство, включващо нея и пълнолетния й син, чиито доходи също
били общо декларирани. Поддържа, че при издаването на оспорената заповед са
спазени изискванията по чл.8, § 2 от ЕКПЧ за пропорционалност на мярката,
доколкото кръгът от лицата, измежду които ще бъде избран следващият наемател на
освободеното жилище, включва само такива с установени жилищни нужди, повечето
от които семейства с непълнолетни деца, родители, отглеждащи сами едно или
повече деца или домакинство, в което има лице с процент нетрудоспособност. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна.
Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от
него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
Заповедта е издадена от компетентен орган – от кмета на
Община Русе, който разполага с правомощието да прекрати наемното правоотношение
съгласно чл.46, ал.2, изр.първо от ЗОС чл.31, ал.2, изр.първо от Наредба № 6.
Оспореният
акт е издаден в писмена форма и има изискуемото от закона съдържание,
предвидено в чл.46,
ал.2, изр.второ от ЗОС чл.31, ал.2, изр.второ от Наредба № 6 – в него са посочени
основанието за прекратяване на наемното правоотношение и срокът за опразване на
жилището, който е определен на две седмици. Макар в оспорената заповед да не е
посочена сумата на доходите на член от домакинството, която според
административния орган превишава границата по чл.3, ал.1, т.6 от Наредба № 6,
то същата, в размер на 943,81 лева, е изрично отразена в мотивите към решение №
4.4 по т.I-4, прието с протокол № 8/24.07.2020 г. от заседание на Комисията по чл.6 от
Наредба № 6, препис от което е изпратен на жалбоподателката с уведомлението по
чл.26 от АПК. Както се приема и в т.3 от Тълкувателно решение № 16 от
31.III.1975 г., ОСГК, не
съществува пречка мотивите да бъдат изложени и допълнително, в друг писмен акт,
дори и след издаването на административния акт, стига допълнително изложените
мотиви да изхождат от същия административен орган, който го е издал и да
позволяват на страните своевременно да се запознаят със съображенията, по които
е издаден актът, и да организират защитата си срещу него. В този смисъл
мотивите към решението на помощния орган по чл.6 от Наредба № 6 следва да бъдат
разглеждани като мотиви на оспорената заповед и в която изрично се препраща към
посоченото решение.
При
издаването на оспорения административен акт не са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила.
Със
заповед № РД-01-1271/02.06.2015 г. на кмета на Община Русе жалбоподателката и
нейният пълнолетен син К.Б. Г. били настанени в процесното общинско жилище за
срок от пет години. На 03.06.2015 г., въз основа на посочената настанителна
заповед, бил сключен анекс към договор за отдаване под наем на жилищен имот №
3929, според чл.5 от който договорът се сключва за срок от пет години, считано
от датата на влизане в сила на настанителната заповед. Тъй като същата подлежи
на обжалване в 14-дневен срок, тя е в сила от 17.06.2015 г., поради което срокът
на настаняването изтича на 17.06.2020 г. Преди неговото изтичане
жалбоподателката е депозирала заявление с вх. № Н-123/15.06.2020 г. до
директора на ОП „Управление на общински имоти“ като е поискала издаване на настанителна
заповед, с която настаняването на двучленното й домакинство в общинското жилище
да бъде продължено. На 15.06.2020 г. заявлението е резолирано от директора на
общинското предприятие по следния начин:“За продължаване, ако доходите
отговарят на Наредба № 6“. На 24.07.2020 г. било проведено заседание на
комисията по чл.6 от Наредба № 6 на ОбС-Русе, на което били обсъдени представените
със заявлението писмени доказателства, между които и удостоверенията за доходите
на жалбоподателката и нейния син. Видно от протокола от заседанието на
комисията, същата приела, че средният месечен доход на член от семейството за
последните дванадесет месеца възлиза на 943,81 лева и надвишава определения
максимум в чл.3, ал.1, т.6 от Наредба № 6 на ОбС- Русе. По тази причина
комисията взела решение да не се продължава срокът на наемното правоотношение
между Община Русе и домакинството на жалбоподателката, а същото да бъде
прекратено по предвидения ред. До нея е изпратено уведомление по чл.26 от АПК,
с рег. №
94К-46-2/29.07.2020 г., за започналото административно производство по
прекратяване на наемното правоотношение като същата била поканена в срок до
10.08.2020 г. да представи становище и писмени доказателства по започналата
процедура. В уведомлението е посочен и срокът, в който производството следва да
приключи с издаване на заповед на кмета на Община Русе за прекратяване на
наемното правоотношение – 10.08.2020 г. Към писмото, както беше посочено, е
приложен и препис от решението от 24.07.2020 г. на комисията по чл.6 от Наредба
№ 6. Видно от протокол от 29.07.2020 г., тъй като жалбоподателката и синът й не
били открити в наетото общинско жилище, връчването на уведомлението било
извършено чрез залепването му на входната му врата, т.е. по реда на чл.18а,
ал.9 вр.чл.26, ал.2 от АПК. Жалбоподателката се е възползвала от предоставената
й възможност, регламентирана и в закона – чл.34, ал.3 от АПК, като е депозирала
становище с вх. №
237/05.08.2020 г. В него изтъкнала, че в Наредба № 6 липсва определение на
понятието доход, поради което не е ясно дали той, като критерий по чл.3, ал.1,
т.6 от същата наредба, е в нетен или брутен размер. М. посочила, че е извършила
редица подобрения в имота и въпреки, че не живее в лукс, е изряден наемател и
заплаща своевременно наема и сметките си за ползването на апартамента.
Административният орган изпълнил задължението си по чл.35 от АПК като в
мотивите на оспорената заповед обсъдил така депозираното становище на
жалбоподателката.
Заповедта,
като краен резултат, е издадена при правилно приложение на материалния закон –
от гледна точка на визираното в нея основание за прекратяване на наемното
правоотношение по чл.46, ал.1, т.7 от ЗОС, съответно чл.31, ал.1, т.6 вр.чл.3,
ал.1, т.6 от Наредба № 6 на ОбС – Русе.
Следва
да се посочи, че в оспорения акт е посочено и друго прекратително основание –
това по чл.46, ал.1, т.6 от ЗОС, съответно чл.31, ал.1, т.5 от Наредба № 6 на
ОбС – Русе, а именно изтичане на срока за настаняване на 17.06.2020 г. В
придружителното писмо и представената писмена защита административният орган е
обосновал своето разбиране, подкрепено със съдебна практика, според което продължаването
на срока на настаняване в общинския жилищен имот, дори ако наемателят отговаря
на условията за това, е само възможност, а не задължение за органа по
настаняването. Това становище не се споделя от настоящия съдебен състав.
Изразът
„може“ в текста на чл.46, ал.4 от ЗОС не предполага вземане на решение за
прекратяване на наемното правоотношение от органа по настаняването в условията
на оперативна самостоятелност (вж. решение № 633 от 16.01.2018 г. на ВАС по
адм. д. № 10553/2016 г., III о.). Този израз обозначава предвидената в закона
възможност за продължаване на наемното правоотношение, а не дискреционното
право на органа да вземе решение дали да го продължи или не. Смисълът на разпоредбата
е да уреди кога наемното правоотношение следва да бъде продължено, а именно ако
наемателят отговаря на условията за настаняване в общинско жилище.
Следователно, във всички случаи
при изтичане на срока на наемния договор и подадено заявление преди изтичането
му, органът по настаняването трябва да изследва дали са налице условията за
продължаване на наемното правоотношение, която проверка той извършва в
условията на обвързана компетентност – ако наемателят и членовете на неговото
семейство/домакинство продължават да отговарят на условията за настаняване на
общинско жилище и е подадено заявление за това в срок, то органът по
настаняването е длъжен да продължи срока на наемното правоотношение. Следователно,
противно на приетото в оспорения акт и на поддържаното от процесуалния
представител на ответника по жалбата, изтичането на срока на настаняването в
общинското жилище, при подадено заявление от настаненото лице преди изтичането
му, с което е заявено желание за продължаване на този срок, само по себе си
няма правопрекратителен ефект и не е пречка
за продължаване на наемното правоотношение.
Както беше
посочено, второто основание, на което е издадена оспорената заповед, е това по чл.46,
ал.1, т.7 от ЗОС, съответно чл.31, ал.1, т.6 от Наредба № 6 на ОбС – Русе.
Отпадналото условие за настаняване тук се изразява в превишението на средния
месечен доход на членовете на двучленното домакинство на жалбоподателката,
включващо нея и пълнолетния й син, на установената в чл.3, ал.1, т.6 от същата
наредба граница от една и половина минимална работна заплата месечно през
последните дванадесет месеца. Както правилно е прието в оспорената заповед,
преценката дали наемателят отговаря на условията за настаняване се извършва към
момента на изтичане на срока на настаняването. И това следва от текста на
чл.46, ал.4 от ЗОС, който ясно дефинира този момент – „…при изтичане на срока на настаняване“, т.е. към 17.06.2020 г.
Следователно, релевантния период, за който следва да бъдат изследвани доходите
на домакинството на жалбоподателката, е от 17.06.2019 г. до 17.06.2020 г.
С ПМС №
320/20.12.2018 г., считано от 01.01.2019 г. и до 31.12.2019 г., минималната
работна заплата за страната е определена в размер на 560 лева, т.е. за периода
от 17.06.2019 г. до 31.12.2019 г. лимитът по чл.3, ал.1, т.6 от Наредба № 6 е възлизал на 840 лева. С ПМС
№ 350/19.12.2019 г., считано от 01.01.2020 г. и понастоящем, минималната
работна заплата за страната е определена в размер на 610 лева, т.е. за периода
от 01.01.2020 г. до 17.06.2020 г. лимитът по чл.3, ал.1, т.6 от Наредба № 6 е
възлизал на 915 лева. От представените от жалбоподателката писмени
доказателства (удостоверение за брутен доход изх. № 30/11.05.2020 г., издадено
от работодателя „Диагностично консултативен център 2-Русе“ ЕООД за нея и
служебна бележка изх. № ЧР-199/27.05.2020 г., издадена от работодателя
„Монтюпе“ ЕООД за нейния син) е видно, че за периода от месец април 2019 г. до
месец март 2020 г. включително жалбоподателката е реализирала брутен доход в
размер на 8774,16 лева. За периода от месец май 2019 г. до месец април 2020 г.
включително нейният син е получил брутен доход от 13877,30 лева. Тези писмени
доказателства, въз основа на които административният орган е извършвал своите
изчисления, не обхващат месеците април и май 2020 г. за жалбоподателката и месец
май 2020 г. за нейния син, които следва да се включват в посочения по-горе
едногодишен период. Макар и административният орган да не е изпълнил
задължението си по чл.30, ал.2 от АПК като изиска от жалбоподателката актуални
документи за доходите на двамата съгласно чл.3, ал.2, т.2 от Наредба № 6, които
документи да покриват целия едногодишен период преди датата на изтичане на
срока на настаняването, този пропуск е отстранен в съдебната фаза на
производството от самата жалбоподателка, която е представила удостоверение изх.
№ ЧР-328/19.08.2020 г., издадено от работодателя на нейния син – „Монтюпе“ ЕООД
и удостоверение за брутен доход с изх. № 44/19.08.2020 г., издадено от нейния
работодател – „Диагностично консултативен център 2-Русе“ ЕООД. Тези
удостоверения съдържат информация и за дохода, получен от всеки от двамата през
посочените по-горе месеци. Така, след съпоставяне на данните от представените удостоверения
в административното производство и по настоящото дело, съдът изчисли получения
от жалбоподателката брутен трудов доход за процесния период - от 17.06.2019 г.
до 17.06.2020 г. на 8786,36 лева. За същия период нейният син е получил брутен
трудов доход в размер на 13976,14 лева.
Съдът приема
съображенията на ответника по жалбата, според които, при преценката дали този
доход надвишава границата по чл.3, ал.1, т.6 от Наредба № 6, следва да се вземе
предвид неговия брутен размер. Отдаването под наем на общинските жилища безспорно
има социална функция и това е посочено в чл.42, ал.1, т.1 от ЗОС – в тях се
настаняват граждани
с установени жилищни нужди. В същото време в допълнителните разпоредби или пък
в текста на Наредба № 6 няма определение на понятието „доход“, използвано като
критерий в чл.3, ал.1, т.6 от
същата наредба. По изложените съображения и на основание чл.46, ал.2, изр.първо
от ЗНА, уреждаща прилагането на закона по аналогия (в хипотезата на analogia legis), в настоящия казус приложение следва да намерят
разпоредбите, отнасящи се до други подобни случаи, т.е. съдържащи дефиниция на
понятието доход, ако това отговаря на целта на закона. Съдът намира, че
последното условие ще е спазено, ако дефиницията се съдържа в закон, който
урежда сходна материя от областта на социалното подпомагане. Така, според
законовото определение на § 1, ал.1, т.9 от ДР на ППЗСП, доходи за отпускане на
социални помощи по реда на този правилник са всички брутни приходи, произхождащи от изброените в тази разпоредба
дейности. Според § 1, т.19 от ДР на ЗХУ доход са всички брутни доходи на семейството, които са облагаеми по Закона
за данъците върху доходите на физическите лица, както и получаваните пенсии,
обезщетения, помощи и стипендии, с изключение на добавката за чужда помощ по
чл. 103 от Кодекса за социално осигуряване, стипендиите на учащите се до
завършване на средно образование, но не по-късно от навършване на 20-годишна
възраст, както и помощите и средствата, получени по закона и по Закона за
закрила на детето и Закона за социално подпомагане.
На следващо място, вярно е, че съгласно чл.141, ал.1, т.1, пр.първо
вр.чл.139 от СК и чл.124, ал.5 от СК правно задължение за предоставяне на
издръжка и полагане на грижа към жалбоподателката пълнолетният неин син би
имал, само ако последната беше неработоспособна и не можеше да се издържа от
своето имущество, които предпоставки, предвид обстоятелството, че тя работи и
получава трудови доходи, не са налице. В същото време обаче жалбоподателката е заявила
продължаване срока на настаняването в общинското жилище именно за двучленното й
домакинство като цяло, включващо нея и пълнолетния й син, като в приложената
към него декларация, т.3 „Материално положение“, е декларирала общо
получаваното от двамата месечно трудово възнаграждение. Административният орган
е обвързан от направеното искане, което е именно за продължаване настаняването
в жилище на двучленно домакинство при съответните норми за жилищно
задоволяване, а не на жалбоподателката, като едночленно такова, поради което
при произнасянето си правилно не е взел предвид само нейните доходи. Поради
което правилен се явява приложеният от ответника по жалбата подход, при който
са сборувани реализираните и от двамата едногодишни доходи и от тях е изчислена
средномесечна стойност. Така, средномесечният доход на член от домакинството на
жалбоподателката през процесния период, възлиза на 948,44 лева. Очевидно е, че
така получения среден месечен доход на член от домакинството превишава както сумата
от 840 лева – границата по чл.3, т.1, т.6 от Наредба № 6 за периода от 17.06.2019
г. до 31.12.2019 г., така и тази от 915 лева – лимита по цитираната разпоредба
за периода от 01.01.2020 г. до 17.06.2020 г. Превишението е значително и трае
през целия процесен период. Доколкото съдебните актове следва да се основават
на доказателствата по делото, а не на предположения за бъдещи събития, то съдът
не разполага с възможността при решаване на делото да предполага колко време би
продължила пандемията от коронавирус и какво би било въздействието й върху
бъдещата заетост на членовете на домакинството на жалбоподателката.
За пълнота следва да се отбележи, че липсва възможност депозираното
заявление да се разгледа като такова за пренастаняване само на жалбоподателката
в по-малко жилище. Разпоредбата на чл.28, ал.1 от Наредба № 6 предвижда, че
пренастаняване в по-малко жилище се допуска когато поради намаляване
броя на членовете на семейството същото не покрива нормите за настаняване по
чл.22, ал. 1 от същата наредба. При липсата на направено в срок искане за
пренастаняване, кметът на общината издава настанителна заповед служебно.
В случая обаче не е налице намаляване броя
на членовете на семейството, а се касае до отпадане по отношение на тях на
доходния критерий, обуславящ допустимостта на настаняването в общинското
жилище. По-конкретно още при издаване на заповед № РД-01-1271/02.06.2015 г. на
кмета на Община Русе синът на жалбоподателката вече е бил пълнолетен, т.е. още
тогава той и жалбоподателката вече са представлявали „домакинство“ по смисъла
на § 5 от ДР на наредбата, което понятие включва и пълнолетните низходящи, които живеят с наемателя, а не „семейство“ по
смисъла на § 1 от ДР на същата наредба, което понятие включва само съпрузите и
ненавършилите пълнолетие деца. Казано другояче, не се касае до навършено
междувременно пълнолетие от сина на жалбоподателката, поради което спрямо него
да е отпаднало качеството член на нейното семейство и поради това не е
налице „намаляване броя на членовете на
семейството“ по смисъла на чл.28, ал.1 от наредба, като основание за
пренастаняване на жалбоподателката в по-малко жилище.
Неоснователни са и оплакванията за липсата
на пропорционалност на мярката поради нейното несъответствие с критериите по
чл.8, § 2 от ЕКПЧ. Самата наредба в чл.4, ал.3
предвижда, че при настаняване в общинските жилища се дава предимство на групи
лица, които се намират в по-уязвимо положение от жалбоподателката и нейния син,
които са пълнолетни, без данни за заболявания, в трудоспособна възраст и
работещи, за което получават доход над предвидения минимален такъв, а именно на
семейства с две и повече деца, семейства, в които един от членовете е с
призната инвалидност над 70 %, млади семейства, самотни родители на
непълнолетни деца, семейства или лица, които са живели по-дълго време при тежки
жилищни условия.
Оспореният акт е съобразен
и с целта на закона, която може да бъде извлечена и от чл.42, ал.1, т.1 от ЗОС
– в общинските жилища да бъдат настанени именно граждани с установени жилищни
нужди, т.е. такива, които с реализираните от тях доходи не могат да ги
задоволят чрез закупуването на жилище или чрез наемане на такова на свободния
пазар. По изложените съображения жалбата се явява неоснователна и като
такава тя следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода на делото и на основание чл.143, ал.4 от АПК вр. с чл.78, ал.8 от ГПК и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, ответникът по жалбата има право на юрисконсултско възнаграждение, чийто
размер, с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът
определя на 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от
13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се
присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира
представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза
на Община Русе, която разполага със собствена правосубектност като юридическо
лице – чл.136, ал.3 от Конституцията на Република България и чл.14 от ЗМСМА.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата
на К.М.М., с ЕГН **********,***,
против заповед № РД-01-2191/17.08.2020 г. на кмета на Община Русе, с която е
прекратено наемното правоотношение с жалбоподателката и пълнолетния й син – К.Б.
Г., за общински жилищен имот с административен адрес гр.Русе, ж.к.“***“, бл.“***“,
вх.*, ет.*, ап.*, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, актуван с
акт за частна общинска собственост № 1339/36.05.1997 г.
ОСЪЖДА К.М.М., с ЕГН **********,***,
представлявана от кмета П.П.М., сумата от 100
лева - юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е окончателно.
СЪДИЯ: