РЕШЕНИЕ
№ 1558
гр. Пловдив, 29.09.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ХXVІІІ състав в открито заседание на единадесети септември през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря СТЕФКА
КОСТАДИНОВА, като разгледа докладваното от съдия Вълчев административно дело № 1363 по описа за 2017год.,
за да се произнесе, взе в предвид следното:
Производството е образувано по искова молба с правно основание чл.292 АПК
във вр. с чл.285 от АПК от П.С.А., с ЕГН ********** и М.Н.А., с ЕГН ********** ***,
чрез адв.Х.М. с искане да бъде признато, че е погасено по давност правото на
принудително изпълнение на Заповед №ДК-09-01 от 25.01.2008г. на
началника на РДНСК –ЮЦР- П., с която е забранено ползването на неприет по
установения ред обект: „Едноетажна жилищна сграда – основен ремонт и
реконструкция“ в ПИ №22, включени в ****по плана на кв.“К-С“, гр.П., с
административен адрес: бул.“П.ш.“ № 123 Б,
собственост на П.С.А. и с ползвател М.Н.А..
Ищците в молбата, а в последствие и в съдебно заседание чрез процесуалния си
представител поддържат становището си, че заповедта е влязла в сила на
09.12.2009г., като едва на 04.05.2017г. М.А. е получила покана за доброволно
изпълнение на заповедта, т.е. повече от 7 години след влизане в сила на
изпълнителното основание. Сочат, че в случая не е налице друг специален закон,
поради което следва да се приложи нормата на чл.285 ал.1 от АПК и следва да се
приеме, че правото на принудително изпълнение на заповедта е погасено по
давност и същата не подлежи на изпълнение. Затова молят съда да постанови
решение, с което се признае за установено по отношение на ответника, че Заповед
№ДК-09-01 от 25.01.2008г. на началника на РДНСК – П., не подлежи на изпълнение, тъй като правото на
принудително изпълнение на задължението, предмет на заповедта е погасено по
давност. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът- Началник РО „НСК“ при РДНСК -ЮЦР -П., редовно уведомен, чрез
процесуалния си представител юриск.И., оспорва иска. Счита, че не са налице
условията за признаване за изтекла на погасителна давност по чл.285 от АПК и затова
моли претенцията да бъде отхвърлена. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
от ищците.
Съдът , на база събраните в хода на съдебното следствие
доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид
изложените от страните становища, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
За ищците е налице правен интерес да предявят иска по чл.292 АПК, доколкото
същите е адресати на влязлата в сила заповед. По делото са представени
доказателства за връчване на покана за доброволно изпълнение, от което се
налага извода за образувано изпълнително производство. Ето защо, искът по
чл.292 АПК е допустим.
Разгледан по същество, искът е
основателен по следните съображения:
От представените с административната преписка доказателства се установява,
че със Заповед №ДК-09-01 от 25.01.2008г. на началника на РДНСК – ЮЦР– П. /лист
37 – 38 по делото/ е забранено ползването на неприет по установения ред обект:
„Едноетажна жилищна сграда – основен ремонт и реконструкция“ в ПИ №22, включени
в ****по плана на кв.“К-С“, гр.П., с административен адрес: бул.“П.ш.“ № 123
Б, собственост на П.С.А. с ползвател - М.Н.А.. Заповедта е оспорена по съдебен ред, за
което се е образувало и провело съдебно производство по адм. дело № 368/2008г. по опис на
Административен съд – гр.П., приключило със съдебно решение №767/08.06.2009г.,
с което подадената срещу процесната заповед жалба била отхвърлена. С решение
№15085 от 09.12.2009г., постановено по адм. дело № 10300/2009г. по опис на ВАС,
касационният съд е оставил в сила първоинстанционното решение. Така процесната
заповед е влязла в сила на 09.12.2009година. По делото не се спори относно
основният факт, че едва на 04.05.2017г. на ищцата М.Н.А. е връчена покана за
доброволно изпълнение (с изх. №П-1808-00-246/26.04.2017г.) на влязла в сила
Заповед №ДК-09-01 от 25.01.2008г. на началника на РДНСК – П..
При така установените факти, на основата на събраните по делото
доказателства, съдът обоснова следните
правни изводи:
Давността
като институт на правото може да се претендира чрез възражение по чл.282, ал.1,
т.9 АПК
или чрез отрицателен установителен иск по чл.292
АПК.
Искът по чл.292
от АПК
може да предхожда, да съпътства или да следва принудителното изпълнение. За пълнота следва да се отбележи,
че възражение за изтекла давност е основание за прекратяване
на изпълнителното производство /чл.282 ал.1 т.9 АПК/, но от органа по
изпълнението.
Съгласно разпоредбата на чл.292, ал.1 от АПК задължението - предмет на
изпълнение, може да се оспори чрез иск само въз основа на факти, настъпили след
издаването на изпълнителното основание. Така предявения отрицателен
установителен иск по чл.292 от АПК следва да се основава на новоустановени
факти и обстоятелства, които са изменили
или погасили подлежащото на изпълнение задължение. Доколкото в настоящия случай
ищците се позовават на изтекла погасителна давност, предвидена по чл. 285, ал.1
от АПК, то и в тяхна е доказателствената тежест е да установят обективните предпоставки
за правоприлагане на тази норма. Обективно приложимите предпоставки за това, са
на първо място, специален закон да не разпорежда друго относно така течащата
давност, и на второ място, поради изтичане на време от пет години от влизането
му в сила, да не е налице възможност изпълнителното основание да се приведе в
изпълнение. Така изтеклата погасителна давност за изпълнение не е възможно да
бъде приложена служебно, в който изричен смисъл е разпоредбата на чл.285, ал.2
от АПК.
Основното възприето от доктрината и съдебната практика становище е, че
институтът на погасителната давност е материално правен по своята същност. Погасителната
давност, като юридически факт, е период от време, с изтичането на който
настъпват определени правни последици, а именно погасяване на вземане и
преклудиране възможността за изпълнението на задължението по влязъл в сила
индивидуален административен акт, в настоящият случай за забрана ползването на
неприет по установения ред обект. Следователно, за да бъде уважена исковата
претенция на ищците, трябва с доказателствата по делото да бъде установено
изтичането на указания в закона срок от пет години, който започва да тече от
датата на влизане в сила на заповедта, използвана като изпълнително основание
от ответника и той да не прекъсван от административният орган с надлежни
процесуални действия, предприети за неговото изпълнение. Съгласно
чл.116, б.”в” от Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/ давността
се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а съгласно
чл.117, ал.1 ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова
давност. По делото няма спор, че процесната заповед е влязла в сила
на 09.12.2009г., следователно погасителната давност започва да тече от деня,
следващ тази дата. От изяснените по делото факти се установи, че Поканата за
доброволно изпълнение е изпратена, респ. врачена, едва на 04.05.2017г., което е
станало много след
изтичането на установеният в чл. 285
от АПК
5-годишен давностен срок от влизане в сила на изпълнителното основание. Не са
представени от ответната страна доказателства, че са предприети от органа по
изпълнението в рамките на този течащ 5 годишен давностен срок, законосъобразни
действия по принудително изпълнение на влезлия в сила административен акт. Непредприемането на
такива необходими, законосъобразни и правнорегламентирани действия от органа по
изпълнение, води до невъзможност същите да обосноват прилагането им след
изтичането на 5 годишната давност, посочена в разпоредбата на чл.185 ал.1 от АПК, което е станало на дата 09.12.2014 година. В случая поканата за
доброволно изпълнение, която е изпратена едва на 26.04.2017г и е връчена на
04.05.2017година, не е годно законосъобразно основание, което да прекъсне
течащата погасителна давност. Сама по себе си, тя не е в състояние да обоснове
съобщаването на предприемането на действията по принудителното изпълнение, т.е.
тя не е годно основание да породи характерните за нея правни последици. В
конкретният случай възможността за принудително изпълнение на задължението по влязъл в сила
индивидуален административен акт е преклудирана поради изтичането на
погасителната пет годишна давност към 09.12.2014година, следователно влязлата в
сила Заповед №ДК-09-01/25.01.2008г на Началника на РДНСК П. /сега РО НСК П. при
РДНСК ЮЦР-П./ не подлежи на изпълнение. Ето защо при така приетото, съдът
счита, че предявеният установителния иск с правно основание чл.292 от АПК е
основателен и следва да бъде уважен.
От страна на
ответника не се навеждат възражения и не се ангажират доказателства за
прекъсване на давността, а единствено се обосновава тезата, че не са налице
условия за прилагане на погасителна давност, тъй като по отношение на
процесната заповед са налице специални изисквания, заложени в ЗУТ, където според
него не е предвидена подобна давност. Така от ответната страна е налице стремеж
да се обоснове теза, която да обори наличието на първата обективна предпоставка
за прилагане на института на погасителна давност, а именно: в специален закон
да не е предвидено друго основание, различно от предвиденото в разпоредбата на
чл.285 ал. от АПК. Така направеното възражение се явява неоснователно.
Безспорно е, че ЗУТ е специалния закон, регламентиращ процедурата по
принудително изпълнение на влезли в сила административни актове на Началник на
РДНСК –П. /сега РО НСК П. при РДНСК ЮЦР-П./.
Действително в този специален закон не е предвиден изричен институт на
погасителна давност, водещ до невъзможност за принудително изпълнение на влезли
в сила административни актове. Съобразно изискванията за тълкуване на
нормативните актове, залегнали в разпоредбата на чл.46 ал.2 от Закон за
нормативните актове, когато нормативният акт е
непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се
отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Съотношението
между различните нормативни актове- ЗУТ и АПК, е съотношение на по- висок по
степен нормативен акт- кодекс, който съгласно изискванията на чл.4 от Закон за
нормативните актове урежда обществените отношения, предмет на цял клон на
правната система или на обособен негов дял, докато законът
съгласно нормата на чл.3, ал.1 от ЗНА регулира обществени отношения, които се
поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко
института на правото или техни подразделения. Ето защо
даденото в чл.285 ал.1 от АПК разрешение на института на изтекла давност по
отношение привеждане в изпълнение на влезлите в сила изпълнителни основания, /в
частният случай процесния административен акт/, урежда тази материя във всеки
неин аспект. Именно залагането на разрешението му в административно -
процесуалния кодекс води до невъзможност паралелно с него да съществуват и
разрешения в специални закони, които да уреждат този елемент на административният
процес. По тези свой съображения съдът отхвърли направеното от ответника
възражение.
В предвид изхода на спора, при разглеждане на претендираните от страните
разноски, съдът прецени следното:
В полза на ищците следва да бъдат присъдени направените по делото разноски,
които са в общ размер на 620.00 лева/шестстотин и двадесет/ лева,
представляващи по 10.00/десет/ лева заплатена държавна такса за всеки един от
тях съгласно изискванията на чл. 2б б.а от Тарифа № 1 към Закона за
държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата,
следствените служби и Министерството на правосъдието, и 600.00 /шестстотин/ лева адвокатско възнаграждение, по 300.00 лева за
всеки от ищците, което се установява и от постигнатите условия съгласно т.IV от приложения по делото Договор за правна
защита и съдействие от 17.05.2017г.. Така изплатеното адвокатско възнаграждение
е в минимален размер, определен съобразно правилата на чл.7 ал.1 т.4, вр. §1 от
ПЗР на Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В
предвид на това направеното от ответника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява неоснователно възражението
на процесуалния представител на ответника за прекомерност.
Относно възражението на ответника за внесената от ищците държавна такса в
размер до 60.00 лева, настоящия съдебен състав, счита същата за недължимо
платена за размера над 20.00 лева /по 10.00 лева за всеки един от ищците/ и
като такава не следва да осъжда ответника да я заплати на ищците, още повече че
разпоредбата чл. 4б от Закона за държавните такси предвижда, че недължимо
платените държавни такси се връщат по искане на заинтересованата страна.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Началник
РО НСК при РДНСК – ЮЦР – гр.П., че правото на принудително изпълнение
на Заповед №ДК-09-01 от 25.01.2008г. на началника на РДНСК – П. спрямо П.С.А., с ЕГН **********
и М.Н.А., с ЕГН ********** *** е погасено
по давност и не съществува.
ОСЪЖДА Началник РОНСК при
РДНСК ЮЦР –гр. П. да заплати на П.С.А., с ЕГН ********** и М.Н.А., с ЕГН **********
*** направените по делото разноски в общ размер на 620.00/шестстотин и двадесет/
лева, по 310.00 /триста и десет/ лева за всеки един от тях.
Решението може да се обжалва в 14- дневен срок от съобщението за
изготвянето му пред Върховен административен съд на Република
България.
СЪДИЯ :