РЕШЕНИЕ
№ 286
гр. Пловдив , 28.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на
дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20215300501519 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: град *****, чрез юрк. И. П., против
Решение № 337/06.04.2021 г., постановено по гр.д. № 16779/ 2020 г. по описа на РС -
Пловдив, XVI гр. с., в ЧАСТТА, с която се признава за установено в отношенията
между „Профи Кредит България“ ЕООД, от една страна, и Г. А.. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. *****, от друга, че възнаградителната лихва по сключения между страните
договор за потребителски кредит № **** е нищожна.
В останалите части решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение, като моли за неговата отмяна в обжалваната част и
отхвърляне на иска като неоснователен. Счита, че възнаградителната лихва по
процесния договор за кредит не противоречи на добрите нрави и е съобразена с
императивните изисквания на ЗПК. В условията на евентуалност моли клаузата за
възнаградителна лихва да се замени с императивните правила на закона и да се приеме,
че се дължи законна лихва за забава от датата на сключване на договора до
окончателното му изплащане. Претендира разноски за двете инстанции и прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. А.. Д., чрез адв. Я.К., с
който се оспорва жалбата и се моли атакуваното решение да бъде потвърдено.
Въззиваемият излага аргументи за неоснователно на жалбата и такива в подкрепа на
първоинстанционното решение. Претендира разноски и възразява срещу заявения от
1
жалбоподателя размер на юрисконсултско възнаграждение.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в
законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от
обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в
рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК вр. чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания,
настоящата съдебна инстанция приема за правилни изводите на решаващия съд
относно фактическата страна на спора, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към мотивите на Районен съд – Пловдив в тази им част, като по този начин
те стават част от мотивите на настоящия съдебен акт. За отбелязване е също, че по
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения за
неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено се
излагат съображения по същество, касателно действителността на клаузата за
възнаградителна лихва по процесния договор за потребителски кредит.
Въз основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият
въззивен състав достигна до следните правни изводи:
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с иск от Г. А.. Д. срещу „Профи Кредит
България“ ЕООД за признаване за установено, че клаузата за възнаградителна лихва по
сключения между страните договор за потребителски кредит № **** г. е нищожна,
като противоречаща на добрите нрави. За да уважи предявения иск,
първоинстанционният съд е приел, че с оглед размера на уговорената с процесния
договор възнаградителна лихва от 41% на година, същата не изпълва присъщите й цели
и функции и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. По тези съображения
районният съд е приел уговорката относно възнаградителната лихва за противоречаща
на общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което се явявала
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. При своята аргументация
съдът е съобразил и трайната съдебна практика касателно отговарящия на добрите
нрави максимален размер на договорните лихви.
С въззивната жалба се оспорват горните изводи на първостепенния съд. Същите
обаче се намират за правилни и се споделят от въззивната инстанция.
Предвид въведените в жалбата оплаквания, следва да се посочи, че
действително във възникналото между страните заемно правоотношение се прилага
принципът на свобода на договарянето. Не е налице и законоустановен лимит,
съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД, касателно размера на възнаградителните лихви по кредити.
Това обаче не означава, че размерът на лихвите е неограничен. Рестрикции при
тяхното договаряне се извеждат от текста на чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Следователно, при липса на
законова уредба, критерии относно максималния размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е действително, се явяват добрите нрави и
2
принципите за справедливост и добросъвестно упражняване на права. В тази насока
трайно се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата
(възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи
на добрите нрави (вж. Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО,
Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/
09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015
г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО.). Тази съдебна практика се намира за
актуална понастоящем и чрез нея се въвежда критерии за определяне кога една
договорна лихва би противоречала на добрите нрави.
Неоснователно се твърди в жалбата, че от въвеждането с чл. 19, ал. 4 ЗПК през
2014 г. на законоустановен лимит на ГПР можело да се направи положителен извод за
неактуалност на цитираната по-горе практика. Това е така, доколкото
възнаградителната лихва е само една от съставните части на общите разходи по
кредита, към които се включват още и други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора и т.н. В този смисъл идеята на законодателя не е да се предвиди лимит на
възнградителната лихва, т.е. на възнаграждението за кредитора, а да се ограничат по
нормативен ред общите разходи по кредита, респ. крайната сума, която потребителят
дължи. Следователно законодателните промени в ЗПК не отричат посочената по-горе в
настоящите мотиви константна съдебна практика.
В случая уговореният в процесния договор размер на възнаградителна лихва - 41
%, надхвърля съществено трикратния размер на законната лихва, който е около 30 %.
Този уговорен размер се намира да противоречи на добрите нрави, от една страна с
оглед на посочената по-горе съдебна практика, и от друга, защото нарушава
принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и забраната за неоснователно обогатяване. В случая кредиторът е
договорил възнаградителна лихва, която не съответства на вида и характера на
насрещната му престация – предоставяне в заем за срок от 24 месеца на сумата от 3500
лв. срещу възнаграждение /лихва/ от близо 1600 лв., т.е. почти половината от заетата
сума, без за кредитора да се предвиждат съществени разходи или задължения. По
делото няма и данни за наличие на необичайно завишен риск за кредитора от
неудовлетворяване на неговото вземане, в който случай пък нормалното поведение би
било да се откаже предоставянето на кредита. С оглед на изложените съображения
настоящият състав намира за нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
клаузата, въз основа на която е начислена възнаградителна лихва в размер на 1599,39
лв. по процесния договор за кредит.
Следва да се отбележи, че няма императивни норми, които да заместят
липсващото в случая съгласие между страните, касателно размера на
възнаградителната лихва. Аргументи за това се извеждат от чл. 10, ал. 2 ЗЗД и липсата
на определен лимит на лихвите. Размерът на законната лихва се взема предвид при
определяне на обезщетението за забава, съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но тя не може да се
ползва от съда за заместване волята на страните при отсъствие на валидно съглашение
касателно възнаградителната лихва по договора, тъй като липсват императивни
правила в този смисъл.
Предвид гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а
атакуваното решение, като правилно, ще се потвърди в обжалваната част.
3
Относно разноските:
С оглед изхода на спора, в полза на жалбоподателя няма да се присъждат
разноски. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
жалбоподателят следва да заплати в полза на адв. Я.К. сумата от 342 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказано съдействие и процесуално
представителство на въззиваемия Г. А.. Д. по настоящото въззивно дело, предвид
представения договор за правна защита и съдействие и извършените от адвоката
действия по защита интересите на неговия доверител.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 337/06.04.2021 г., постановено по гр.д. № 16779/
2020 г. по описа на Районен съд - Пловдив, XVI гр. с., в ЧАСТТА, с която се признава
за установено в отношенията между „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *****, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от управителите С. Н. и Ц.
С., от една страна, и Г. А.. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****, от друга, че
възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит № ***** е нищожна.
В останалите му части решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес
на управление: гр. *****, представлявано от управителите С. Н. и Ц. С., да заплати на
адв. Я.В. К. от ПАК, със служебен адрес гр. *****, сумата от 342 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказано съдействие и процесуално представителство на
Г. А.. Д. по в.гр.д. № 1519/2021 г. по описа на ОС – Пловдив, VIII гр. с-в, на основание
чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4