Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 314
гр.Русе, 01.12.2023
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието
на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 387 по описа за 2023 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118, ал.3 от КСО.
Образувано е
по жалба от С.Л.В.
***, чрез процесуалния й представител, против решение № 1040-17-54/05.06.2023
г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата й
по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-00-688-3/12.01.2023 г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С
потвърденото разпореждане, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11,
§ 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и
на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална
сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по
чл.54а от КСО по депозираното от жалбоподателката заявление с вх.№
171-00-688/16.03.2022 г. В жалбата и в представените писмени бележки се
развиват подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и
потвърденото с него разпореждане като издадени при допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с
материалноправни разпоредби от съюзното законодателство и в несъответствие с
целта на закона. Жалбоподателката сочи, че административните органи не са
изпълнили в пълнота своите задължения по чл.9, ал.2, чл.36, ал.1 от АПК и чл.35
от АПК във връзка със служебното събиране на доказателства в административното
производство и изясняване на спора от фактическа страна. Твърди, че те не е
следвало да се задоволяват само с изпращането, на основание чл.11 и чл.20 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009
година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004, на
искане за информация за пребиваване – структуриран електронен документ (СЕД) H005 (Structured
Electronic Document, SED) до компетентните швейцарски власти, както и на искания за предоставяне на информация до ТД
на НАП Варна, офис Русе и ОД на МВР – Русе, а е следвало да й укажат
необходимостта от събирането и на допълнителни доказателства във връзка с
установяване на мястото й на обичайно пребиваване през процесния период на осигурена
заетост в Швейцария – от 01.01.2017 г. до 31.01.2022 г. с цел точното прилагане
на критериите, визирани в чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Сочи, че тези
критерии невинаги имат еднаква тежест и значимост, както и че между тях няма
установена определена йерархия. Поддържа, че въз основа на данните,
предоставени със СЕД H006 „Отговор на искането за информация
за пребиваване“, не е възможно да се установи нито мястото на нейното
пребиваване през този период, нито обстоятелството дали по този въпрос е налице
спор между компетентните власти в двете държави. Подчертава, че в своето
решение от 21.06.2022 г., представено от нея още в административното
производство, компетентният осигурителен орган в Швейцария – Каса за
осигуряване срещу безработица „Уния“, изрично я е квалифицирал като работещо
лице с местожителство (местопребиваване) в чужбина – в Република България,
което не пътува постоянно до местоживеенето си, който извод относно мястото на
пребиваването й през периода на заетост, е противоположен на направения в обжалваното решение от директора
на ТП на НОИ – Русе. Поради това счита, че липсва постигнато съгласие по този
въпрос между компетентните институции на двете държави, в резултат на което,
напред с останалите критерии по чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, решаващо
значение има, съгласно § 2 на същата разпоредба, нейното намерение, поради
което тя се е установила в Швейцария, както и причините за преместването й в
тази държава. Твърди, че причините, за установяването й там са изцяло
продиктувани от естеството на трудовите й задължения като домашен помощник/социален
асистент, полагащ грижи за възрастни хора, което обстоятелство по необходимост
налага нейното неотлъчно физическо присъствие при обгрижваните лица. Заявява,
че намерението й винаги е било от реализирания в чужбина трудов доход да спести
средства, с които да подпомогне дъщеря си при закупуването на апартамент в
гр.София, а не да се установява да живее и работи за постоянно в Швейцария. Възразява,
че в резултат на допуснатите процесуални нарушения във връзка със събиране на
доказателствата и изясняването на спора от фактическа страна административният
орган постановил своя акт при неправилно приложение на материалния закон – на
легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ по смисъла чл.1, б.“й“ от Регламент
(ЕО) № 883/2004, а оттам неправилно отказал да приложи чл.65, § 5 вр. § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 като и предостави заявеното обезщетение за безработица. Твърди
също, че оспореният акт е постановен в несъответствие с целта на закона, която
може да бъде извлечена от съображение първо на преамбюла на същия регламент,
което гласи, че правилата за координация на националните системи за социална
сигурност се вписват в рамките на свободното движение на лица и следва да
допринасят за подобряване на жизнения им стандарт и условията за заетост. Моли
съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне
преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от нея
заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и
прилагането на закона. Адвокатът, предоставил безплатна правна помощ на
жалбоподателката – адв.М.Б. ***, претендира, на основание чл.38, ал.2 от ЗА,
присъждането на възнаграждение за така предоставената правна помощ.
Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе,
чрез процесуалния си представител, е депозирал писмени бележки, в които
изразява подробно становище за нейната неоснователност. След анализ на
приложимата нормативна уредба административният орган сочи, че жалбоподателката
е живяла в Швейцария за дълъг период от време, през който е осъществявала
трудова дейност. Позовава се на константната практика на Съда на ЕС, според
която наличието на стабилна/дългосрочна заетост се явява главният критерий при
определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост на лицето за
целите на преценка на правото на обезщетение за безработица. Сочи, че когато
работникът има стабилна/дългосрочна заетост в определена държава-членка, то е
налице презумпция, че той пребивава именно в тази държава-членка, дори и когато
е оставил семейството си в друга държава-членка, включително в тази по
произход. Акцентира на обстоятелството, че на 27.01.2022 г. жалбоподателката се
регистрирала като безработна в компетентната институция на Швейцария – RAV (Regionales Arbeitsvermittlungszentrum – Регионален център по заетостта, Цюрих), с което свое
действие тя удостоверила факта на принадлежността си към схема за социална
сигурност на държавата по последна заетост, т.е. на Швейцария. Подчертава също,
че с решение от 14.03.2022 г. на Службата по икономически въпроси и заетост на
кантон Цюрих е отказано издаването на преносим документ (ПД) U2 (Portable
Document U2), имащ
значение за запазване на правото на обезщетение за безработица при износа му в
Република България, без обаче на жалбоподателката да е било отказвано самото
право на парично обезщетение за безработица от компетентната институция в
Швейцария. Ответникът по жалбата сочи, че е положил необходимите усилия и е
изпълнил задължението си за събиране на доказателства за мястото на пребиваване
през периода на последна заетост на жалбоподателката, въз основа на които е
стигнал до извод, че последната не попада в обхвата на чл.65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004, тъй като този текст изисква напълно безработното лице да е
пребивавало в държава – членка, различна от компетентната държава-членка по
последна заетост, чието право се явява приложимо по правилото на чл.11, § 3,
б.“а“ от същия регламент. Счита, че в случая държавата по пребиваване и
компетентната държава, определена според заетостта на жалбоподателката през
съответния период съвпадат, като това е все Швейцария. Ответникът по жалбата
счита, че при липсата на завършени осигурителни периоди в България след приключване
на тази заетост и установеното местопребиваване през същия период в тази
държава за жалбоподателката не се е породило право да претендира изплащането на
обезщетение за безработица от ТП на НОИ – Русе нито на основание чл.61, § 1 вр.
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 вр. чл.54а, ал.1 от КСО, нито по силата на чл.65,
§ 5, б.“а“ вр. § 2 от същия регламент. Моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността
на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата, инициирала настоящото
производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на
издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни
интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения
срок – решение № 1040-17-54/05.06.2023 г., издадено от директора на ТП на НОИ –
Русе, е връчено на жалбоподателката, чрез процесуалния й представител, на 12.06.2023
г. (известие за доставяне на л.5 от преписката), а жалбата до съда е депозирана
чрез
административния орган с вх.№ 1040-17-54#1/26.06.2023 г., т.е. в 14-дневния
преклузивен срок по чл.118, ал.1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е допустима. Разгледана по същество, жалбата се
явява основателна.
Обжалваното решение № 1040-17-54/05.06.2023 г. на директора
на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане №
171-00-688-3/12.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП
на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална,
степенна и териториална компетентност на тези органи – чл.117, ал.3 вр. ал.1,
т.2, б.“б“ от КСО, съответно чл.54ж, ал.1 от КСО. Посочените разпоредби, в
приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се
произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията
за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им,
респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на
длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за
безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.
Спазени са изискванията за писмена форма на
разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на
НОИ – Русе е мотивирано, в съответствие с изискването на чл.117, ал.3,
изр.първо от КСО и чл.59, ал.2, т.4 от АПК, като в него са изложени фактическите
основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за
безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според
административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и
правните основания, мотивирали го да постанови решението си – конкретни
разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.
Съдът не констатира в хода на проведеното
административно производство да са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила.
Оспореното решение е издадено на 05.06.2023 г., т.е. в
едномесечния срок по чл.117, ал.3, изр.първо от КСО, считано от получаването на
жалбата, регистрирана с вх.№ 1012-17-126/05.05.2023 г.
Жалбоподателката С.Л.В. е подала заявление с вх.№
171-00-688/16.03.2022 г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в
качеството й на безработно лице, да й бъде отпуснато обезщетение за безработица
по КСО. В същото заявление е декларирала, че е упражнявала трудова дейност в
друга държава – в Швейцария, за периода от 01.01.2017 г. до 31.01.2022 г. последователно
при работодателите Lorenz Reinhart и Dorit Conle. Със заявлението жалбоподателката
представила документи на немски език, доказващи трудовата й дейност в
Швейцария, а именно решение от 14.03.2022 г. на Службата по икономически
въпроси и заетост на кантон Цюрих, с което е отказано издаването на преносим
документ ПД U2 за износ на обезщетението в България по подадено от
жалбоподателката заявление от 04.03.2022 г., потвърждение на регистрацията за
намиране на работа от 27.01.2022 г., издадено от Регионален център по заетостта
(RAV), Цюрих, трудов
договор от 01.10.2017 г. с работодателя Дорит Конле, обобщени фишове за заплата
за годините 2020 г., 2021 г. и 2022 г. до датата на прекратяване на трудовото
правоотношение. Същата приложила и декларация относно определяне на пребиваването
й във връзка с прилагане на чл.65, § 2
от Регламент (ЕО) № 883/2004 и заявление за удостоверяване на осигурителни
периоди от друга държава – членка на ЕС със СЕД U002. В последното заявление тя отново посочила
периодите на заетост при всеки от двамата работодатели в Швейцария – от
01.01.2017 г. до 30.09.2017 г. при работодателя Lorenz
Reinhart, а от
01.10.2017 г. до 31.01.2022 г. при Dorit Conle. Посочила и осигурителния си номер в
тази държава, както и причината за прекратяване на последното трудово
правоотношение – уволнение поради съкращаване на щата по причина, че
обгрижваното от нея лице постъпило в старчески дом. Посочените документи били
приети в ТП на НОИ - Русе със справка за приети, върнати и липсващи документи с
вх.№ 171-00-688-1/17.03.2023 г. Заявлението е подадено в съответствие с
образеца, представляващ Приложение № 1 към чл.1, ал.1 от Наредбата за отпускане
и изплащане на паричните обезщетения за безработица. На 18.03.2023 г., очевидно
във връзка с констатирани нередовности в първоначалното заявление по отношение
на неточно посочен в него телефонен номер на жалбоподателката, тя подала
допълнително заявление, в което посочила коректен телефонен номер като същото
било прието със справка с вх.№ 171-00-688-2/18.03.2022 г. С оглед посочените в
заявлението периоди на заетост в Швейцария и данните в декларацията относно
определяне на пребиваване във връзка с чл.65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, с искане за информация за пребиваване
СЕД H005 (л.45 – л.46
от преписката) административният орган инициирал обмен на информация с
компетентните швейцарски власти относно критериите за определяне на
местопребиваването на жалбоподателката през процесния период. Според чл.8, ал.3
от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица,
когато лицето декларира осигурителен стаж, придобит в държава, с която се
прилага международен договор, по който Република България е страна, или
европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, но
не представя необходимите документи, се
извършва проверка и този стаж се удостоверява по установения ред. Следва да
се отбележи, че посочената служебна проверка очевидно е дължима не само относно
стажа в чужбина, но и по отношение на въпроса за пребиваването на лицето по
време на периода на осигурена заетост. Задължението за сътрудничество между
органите на държавите-членки при изясняването на този въпрос произтича от чл.76
от Регламент (ЕО) № 883/2004, респ. чл.20 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
В т.3 от формуляра на СЕД H005 искането, на английски
език, е формулирано от административния орган по следния начин: “За да преценим правото на обезщетение за
безработица съгласно чл.65 (2) от Регламент 883/2004, бихме искали да бъдем
информирани със СЕД H006 дали г-жа В. е имала пребиваване в Швейцария за
периода от 01.01.2007 г. до 31.01.2022 г.“. Отговорът, със СЕД H006 (л.26 –
л.27 от преписката), от компетентната швейцарска институция - Familienausgleichskass
e Zürcher Arbeitgeber, на който искането по случай № 2969399, било
препратено със СЕД X007, е, в най-добрия случай, лаконичен. Единствената предоставена
информация във връзка с пребиваването на жалбоподателката за периода на заетост
в Швейцария се изчерпва с посочването на нейния адрес: Цюрих, ул. „Hofstrasse“ 81, ПК 8044. Като
допълнителна информация е посочено следното: „Die Person
ist seit 10.01.2017 ausgereist”, т.е. „Лицето е напуснало страната, считано от
10.01.2017 г.“. Това обаче очевидно не е вярно, тъй като жалбоподателката не е
напуснала Швейцария на последната дата, а напротив - на същата е сключила нов
трудов договор с работодателя, при който последно е работила – с Дорит Конле (Dorit Conle).
Въпреки това директорът на ТП на НПО - Русе не може да
бъде упрекнат, че е проявил необоснована пасивност. От представените в съдебно
заседание доказателства (л.64 – л.70) е видно, че с искане U001 от
30.01.2023 г. той е поискал от швейцарските власти да му бъде предоставено
цялото осигурително досие на жалбоподателката за периода от 01.01.2017 г. до
31.01.2022 г., по което искане е открит друг случай с № 2979426, различен от
случай № 2969399, по който е постъпил отговор във връзка с пребиваването със
СЕД H006. По искането за предоставяне на осигурителното досие е постъпил СЕД
Х012 от 06.04.2013 г., т.е. искане за изясняване на неговото съдържание във
връзка с посочване на имената/наименованията на осигурителите. Със СЕД Х013 от
10.04.2023 г. административният орган е посочил имената на осигурителите – Dorit Conle и Lorenz Reinhart, както и
техните адреси. Въпреки направеното уточнение липсват данни осигурителното
досие на жалбоподателката да е било изпращано от страна на швейцарските власти
на ТП на НОИ – Русе. На 22.06.2023 г. е изпратено напомняне със СЕД Х009, но
въпреки това по отправеното искане за предоставяне на осигурителното досие за
периода на заетост на жалбоподателката в Швейцария отговор не е постъпил,
включително до приключване на съдебното дирене в съдебно заседание от 14.11.2023
г.
С разпореждане № 171-00-688-1/25.03.2022 г., на
основание чл.54г, ал.4, т.1 от КСО, производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица по заявлението на жалбоподателката било спряно до
получаване на СЕД Н006. След получаването му, със справка вх.№
171-00-688-3/11.01.2023 г., той бил приет по досието по чл.2 от Наредбата за
отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица. С разпореждане 171-00-688-2/12.01.2023
г., на основание чл.55 от АПК, производството по заявлението било възобновено. С
разпореждане № 171-00-688-3 от същата дата ръководителят на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Русе отказал, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във
връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, да
отпусне парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на жалбоподателката.
В мотивите към разпореждането е налице позоваване на получения СЕД Н006, за
който е посочено, че установява пребиваването й в Швейцария за периода на
последна осигурена заетост. Разпореждането е съобщено на жалбоподателката едва
на 24.04.2023 г. (известие за доставяне на л.24 от преписката). Същата го
обжалвала по административен ред в 14-дневния срок по чл.117, ал.2, т.2 вр. ал.1,
т.2, б.“б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе, жалбата до който орган е
регистрирана с вх.№ 1012-17-126/05.05.2023 г. по описа на ТП на НОИ – Русе.
Междувременно, още преди подаване на жалбата по
административен ред и въпреки постановения отказ с разпореждането от 12.01.2023
г. на ръководителя на осигуряването за безработица, горестоящият орган, в
лицето на директора на ТП на НОИ – Русе, започнал събирането на допълнителни
доказателства за преценката на правото на претендираното обезщетение за
безработица. С писмо изх.№ 9101-17-56/13.01.2023 г. поискал от директора на
офис Русе на ТД на НАП Варна да му предостави информация плащала ли е
жалбоподателката данъци върху доходите си от заетост в Швейцария след януари
2017 г. С писмо изх.№ 9101-17-56#1/13.01.2023 г. до директора на ОД на
МВР – Русе ръководителят на ТП на НОИ – Русе е поискал предоставянето на
справка за датите на влизане и излизане на жалбоподателката на територията на
страната през ГКПП за периода от 2017 г. до 2022 г. С писмо изх.№
1018-17-1/18.03.2022 г. от дирекция „Обществени комуникации“ при ЦУ на НОИ е
изискано извършването на цялостен превод на български език на документите,
представени със заявлението на немски език. Тук е мястото да се отбележи, че
съгласно чл.76, § 7 от Регламент (ЕО) № 883/2004 властите, институциите и
съдилищата на една държава-членка не могат да отхвърлят заявления или други
предоставени им документи на основание, че те са написани на официален език на
друга държава-членка, признат за официален език на институциите на Общността в
съответствие с член 290 от Договора. Със справка вх.№ 171-00-688-4/23.01.2023
г. към досието на жалбоподателката било приложено писмо с вх.№ 9101-17-56#2/20.01.2023
г. от ТД на НАП Варна, офис Русе, а със справка вх.№ 171-00-688-5/30.01.2023 г.
– писмо с вх.№ 9101-17-56#3/27.01.2023 г. от ОД на МВР – Русе. По досието е
приложен и служебно изготвения превод на български език на документите на
немски език, представени със заявлението.
Възможността горестоящият административен орган да
събира доказателства в производството по административно обжалване е вън от съмнение.
За това обаче е необходимо този орган да е бил сезиран с жалба по
административен ред, тъй като доказателствата се събират само за целите на
конкретното производство по административно обжалване. В случая директорът на
ТП на НПО – Русе е изискал и събрал доказателствата без все още да е бил
сезиран с такава жалба. Това процесуално нарушение обаче не се явява
съществено, тъй като събирането на такива доказателства, така или иначе, е било
дължимо с цел служебното изясняване, на основание чл.35 от АПК, на въпроса къде
е пребивавала жалбоподателката през периода на последната си заетост в
Швейцария. Неговото изясняване в производството пред горестоящия орган би
спестило време и от гледна точка на вида на произнасянето по чл.117, ал.3,
изр.второ от КСО – ако спорните обстоятелства бъдат изяснени в хода на
производството по административно обжалване ръководителят на ТП на НОИ ще може
да реши въпроса с решение по същество вместо да отменя обжалваното разпореждане
и да връща преписката за ново разглеждане на компетентния административен орган
след изясняване на обстоятелствата, отнасящи се до издаването на
административния акт. Освен това очевидна е и преследваната от ответника по
жалбата цел чрез предварителното (преди постъпване на жалба по административен
ред) събиране на доказателствата, което събиране безспорно би отнело време, да
се обезпечи съобразяването на доказателствата и произнасянето на горестоящия
орган в едномесечния срок по чл.117, ал.3, изр.първо от КСО. Тук следва да се
отбележи, че според изричния текст на чл.54г, ал.4, т.1 и т.2 от КСО правомощието
за спиране на производството поради събиране на доказателства за осигурителен
стаж, придобит при прилагане на разпоредбите на европейските регламенти за координация
на системите за социална сигурност, както и за времето на извършване на
проверка от контролен или друг компетентен орган относно обстоятелства от
значение за правото на обезщетение (в случая чрез отправеното от директора на
ТП на НОИ – Русе искане U001 до швейцарските власти за предоставяне на
осигурителното досие на жалбоподателката и исканията за справки от ТД на НАП
Варна, офис Русе и ОД на МВР – Русе), е запазено за „длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1“ от същия кодекс, т.е. за
ръководителя на осигуряването за безработица. По тези съображения и с оглед
липсата на същественост на нарушението събраните от горестоящия орган
доказателства следва да се приемат за редовно събрани, поради което те имат
сила и пред съда – арг. от чл.171, ал.1, изр. първо от АПК.
На следващо място, както беше отбелязано и по-горе,
горестоящият административен орган не може да бъде упрекнат в процесуална
пасивност при събиране на доказателствата, които са се намирали във фактическата
власт на жалбоподателката и които тя представя едва в съдебното производство с
молба с вх.№ 4586/03.11.2023 г. (на л.49 – л.63 от делото) и в съдебно
заседание от 14.11.2023 г. (на л.71 – л.74 от делото). Както изрично сочи
чл.36, ал.2, изр.първо и второ от АПК, страните оказват съдействие на органа при
събирането на доказателства и са длъжни
да представят доказателства, които се намират при тях и не се намират при
административния орган, т.е. тези доказателства е следвало да бъдат
представени в административното производство или в производството по
административно обжалване. За ответника по жалбата няма и процесуално
задължение да указва на жалбоподателката да ги представя, тъй като няма как този
орган да знае с какви доказателства разполага тя.
Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане
обаче са издадени в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби от
съюзното законодателство – отменително основание по чл.146, т.4 от АПК.
От доказателствата по делото се установява, че през
последния период на заетост – от 01.01.2017 г. до 31.01.2022 г.
жалбоподателката е работила в Швейцарската конфедерация по трудово
правоотношение на длъжността „домашен помощник/социален асистент“ последователно
при работодателите – физически лица Lorenz Reinhart и Dorit Conle.
Текстът на чл.8 „Съгласуване на системите за социална
сигурност“, б.“а“ – б.“д“ от Споразумението между Европейската общност и
нейните държави-членки, от една страна, и Швейцарската конфедерация, от друга
страна, относно свободното движение на хора, гласи следното: „Договарящите се
страни предоставят условия в съответствие с приложение II за съгласуване на
системите за социална сигурност с конкретната цел да: се осигури
равнопоставеност; се определи приложимото законодателство; се натрупват, за
целите на придобиване и запазване на правото на помощи, и изчисляване на такива
помощи, на всички периоди, взимани предвид от националното законодателство на
съответните страни; се изплащат помощи на лица, пребиваващи на територията на
договарящите се страни; се насърчава взаимната административна помощ и
сътрудничество между органите и институциите“. Разпоредбата на чл.1, § 1 и § 2
от Приложение II „Координиране на схеми за социална сигурност“ предвижда: „Договарящите
се страни се споразумяха, по отношение на координацията на схемите за социална
сигурност, да прилагат помежду си актовете на Общността, на които се прави
позоваване, които са в сила към датата на сключване на споразумението и така
както е променено с раздел А от настоящото приложение, или правила, равносилни
на тези актове; терминът „държава-членка (държави-членки)“, съдържащ се в
актовете, посочени в раздел А от настоящото приложение, трябва да се разбира
като включващ Швейцария в допълнение на страните, обхванати от съответните актове
на Общността“. В раздел A от Приложение II са посочени Регламент № 1408/71,
изменен и актуализиран с Регламент № 118/97 и Регламент (ЕИО) № 574/72 на
Съвета от 21 март 1972 година относно определяне на реда за прилагане на
Регламент № 1408/71. Приложение II към Споразумението между ЕО и Швейцарската
конфедерация е заменено с Решение № 1/2012 на Съвместния комитет, създаден
съгласно споразумението между ЕО и нейните държави-членки, от една страна, и
Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора,
от 31.03.2012 г., в сила от 01.04.2012 г., за замяна на приложение II към
посоченото споразумение относно координацията на схемите за социална сигурност.
В така актуализираното приложение вече изрично се посочват Регламент (ЕО) №
883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Поради това същите се явяват приложимо
право освен по отношение на държавите-членки на ЕС, но и спрямо Конфедерация
Швейцария, която също се счита, за целите на двата регламента, за такава
държава - членка.
Разпоредбата на чл.2, § 1 от така актуализираното
Приложение II предвижда, че за целите на прилагането на разпоредбите на
настоящото приложение, договарящите страни вземат надлежно предвид правните
актове на Европейския съюз, посочени в раздел Б от настоящото приложение. В
раздел Б, т.20 е посочено и Решение на Административната комисия за координация
на системите на социална сигурност № U2 от 12 юни 2009 г. относно обхвата на
член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 по отношение на правата на
обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични
работници и които по време на последната си дейност като наети или
самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка,
различна от компетентната държава-членка. В съображения второ, осмо и девето от
преамбюла на това решение се сочи съответно следното: „Предпоставка за
прилагането на член 65 от посочения регламент в неговата цялост е фактът, че по
време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица въпросните
лица са пребивавали в държава-членка, различна от тази, на чието
законодателство са подчинени, като тази държава не е задължително държавата, в
която те са осъществявали дейност като заети или самостоятелно заети лица; По
силата на чл.65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 отговорността за изплащането
на обезщетенията се прехвърля от компетентната държава към държавата на
пребиваване, на чиито служби по заетостта засегнатото лице се поставя на
разположение; Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници
и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с
държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко
тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват
определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица
в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на
произход“. В т.3 от диспозитива на решението е указано, че за целите на
прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в
съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) №
883/2004 в случая не е спорен – съгласно чл.2, § 1, респ. чл.3, § 1, б.“з“ от
същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка,
каквато, като гражданин на Република България, е и жалбоподателката, и по
отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална
сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.
Спорът между страните се концентрира по въпроса дали
по отношение на жалбоподателката е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б.“а“, изр. второ от същата
разпоредба отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се
прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата
по пребиваване.
Текстът на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи
следното: „Напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка
по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може,
като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта
в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено“.
Следователно, както обосновава и административния
орган в писмената си защита, предпоставка за прилагане на чл.65 от посочения
регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно
заето лице въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от тази,
на чието законодателство е подчинено.
Разпоредбата на чл.11, § 1, изр.първо от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са
подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл.11, §
3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като
наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага
законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от
неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността,
да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна
държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на
националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от
това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица,
заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като
приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където
заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно
заето лице“.
Според легалната дефиниция на чл.1, б.“т“ от Регламент
(ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която
се намира компетентната институция, която, според б.“р“, т.“i“ на същия член, е
институцията, в която заинтересованото
лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.
През периода на последна трудова заетост
жалбоподателката е осъществявала дейност като заето лице на територията на
Швейцария, поради което и съгласно чл.11, § 3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно
правилно е приел и административният орган, последната е подчинена на
законодателството на тази държава.
Видно от представените със заявлението обобщени
(годишни) фишове за получаваното от нея през този период трудово
възнаграждение, по – конкретно за годините 2020 г., 2021 г. и месец януари 2022 г., от възнаграждението й
са извършвани удръжки за осигурителни вноски за безработица – Arbeitslosenversicherung
(ALV) Beitrag, т.е. към датата на депозиране на заявлението жалбоподателката е била осигурена за социалния
риск безработица именно в Швейцария, която поради това се явява и компетентната
държава – членка.
Обстоятелството, че спрямо жалбоподателката се явява
приложимо швейцарското законодателство и Конфедерация Швейцария се явява компетентната
държава-членка обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че тя е
пребивавала в тази държава през процесния период на осигурена заетост.
Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.“й“ от Регламент
(ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.“к“ на същия регламент,
понятието „престой“ означава временно
пребиваване.
Критерий за определяне на пребиваването на лицето е
обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която
преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната
информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11
от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за
определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази
връзка вж. критериите, изброени в т.29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999
г. по дело C-90/97, Swaddling).
Според чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 те може
да включват:
а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки;
б) положението на лицето, включително:
i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост;
ii) семейното положение и роднинските връзки на
лицето;
iii) упражняването на неплатена дейност;
iv) когато става въпрос за студенти, източникът на
техните доходи;
v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко
е постоянен характерът му;
vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето
пребивава за целите на данъчното облагане.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези
критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата
с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по
делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.
Ø Продължителност и непрекъснатост на
пребиваването на територията на съответните държави-членки.
В случая, видно от изготвената от ОД на МВР – Русе
справка, за процесния период са регистрирани две влизания на жалбоподателката в
страната - на 13.07.2017 г. и на 31.01.2021 г., и едно излизане – на 20.02.2021
г. Последното й регистрирано влизане е извън процесния период – на 06.03.2022
г. В решението от 21.06.2022 г. на швейцарската Каса за осигуряване срещу
безработица „Уния“ е посочено, че жалбоподателката е декларирала, че през
последните 12 месеца е пътувала веднъж до България през ваканцията си. Следва
да се отбележи обаче, че, сама по себе си, продължителността на пребиваването
не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за
пребиваване (в този смисъл т.30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради
това обстоятелството, че жалбоподателката е пребивавала в Швейцария през периода на последната
си трудова заетост - от 01.01.2017 г. до 31.01.2022 г., т.е. за период от пет
години и един месец, не може да служи, сам по себе си, за критерий, който да
установява или да оборва извод за обичайното й пребиваване в тази страна. На
следващо място, не е удовлетворено и условието за непрекъснатост на това
пребиваване, тъй като през този период тя е пътувала до България два пъти, по
думите на св.В. (неин съпруг), с цел медицински изследвания и среща с близки и
роднини.
Ø Естество и специфични характеристики
на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява
тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки
договор за заетост.
Принципно правилно се явява виждането на административния
орган, според което, с оглед стабилната/дългосрочна заетост на жалбоподателката
в Швейцария, е налице презумпция, че същата пребивава в тази държава, дори и
семейството й да е останало да живее в България. В този смисъл е и практиката
на Съда на ЕС (вж. т.22 от решение на Съда на ЕС от 08.07.1992 г. по дело C-102/91,
Knoch). В същата точка обаче се приема, че е
важно да бъде взето предвид не само семейното положение на работника, но също
така и причините, които са го накарали да се премести, както и естеството на
работата.
Видно както от съдържанието на трудовия договор
(представен на немски език), така и от показанията на св.В., трудовата функция
на жалбоподателката по време на заетостта й в Швейцария е налагала нейното
постоянно и неотлъчно (денонощно) присъствие до обгрижваните лица. Тя се занимавала
с приготвянето на храна, с пазаруването, прането, контрол над прием на
лекарства и т.н. в дома на възрастен мъж с деменция, т.е. касае се до
трудовоправно задължение intuitu personae, уговорено и изпълнявано с оглед на
личността на работника. Това налага извод, че присъствието на жалбоподателката
в Швейцария през процесния период на осигурена заетост е било наложено от
естеството на нейната работа и не е резултат на направен личен и отделен избор
относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно
заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което обаче разполага
с възможността да работи от разстояние.
Ø Семейното положение и роднинските
връзки на лицето.
От показанията на св.В., за който, както беше отбелязано,
е съпруг на жалбоподателката, се установява, че той и дъщеря им живеят в
България, където са живели и през процесния период. Установява се, че връзката
между съпрузите по никакъв начин не е прекъсната предвид продължителната работа
на жалбоподателката в чужбина. Напротив, при възможност св.В. я посещавал в
Швейцария, тъй като тя била постоянно ангажирана с грижите за посочения
възрастен мъж. Дъщерята на жалбоподателката също живее в Република България
като, видно от декларацията относно определяне на пребиваването по чл.65, § 2
от Регламент (ЕО) № 883/2004, тя е пребивавала около 4 месеца в чужбина, където
е била на обучение и практика.
Ø Упражняването на неплатена дейност –
по делото липсват данни за такава;
Ø Жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му;
По делото се установява, че жилището, в което е живяла
жалбоподателката по време на трудовата си заетост в Швейцария, било осигурено
от нейния работодател и се намирало на същия адрес, където било и жилището на
възрастния мъж, за когото полагала грижи тя. За ползването му под наем и
заплащане на консумативите за него (Kost & Logis) работодателят й удрържал
месечна сума в размер на 900 швейцарски франка, което е отбелязано и във фишовете за
работна заплата.
От друга страна от показанията на св.В. се установява,
че заедно със жалбоподателката имат семейно жилище в гр.Русе. Двамата съпрузи
закупили по време на брака и жилище в гр.Варна, чиято цена била платена със
средствата, спестени от жалбоподателката в резултат на работата й в Швейцария и
Испания. Освен това, пак от спестяванията си от трудовото си възнаграждение,
жалбоподателката платила цената на закупеното от тяхната дъщеря жилище –
апартамент в гр.София, ж.к. “Люлин“. По делото са представени писмени
доказателства – три броя платежни нареждания (л.57 – л.59) в полза на продавача
М.Г.Д., от който бил закупен апартамента. С тези платежни нареждания сумите
били преведени от банковата сметка на жалбоподателката в „Първа инвестиционна
банка“ АД по банковата сметка на продавача като в тях, като основание, е вписан
съответно текст „вноска за ап. 50 ж.к.Люлин“, „вноска за ап. И СМР – ж.к.Люлин“
и „капаро за апартамент № 50 гр.София, бл.“Панчо Владигеров“ № 74, от името на М.В.
В.“.
Ø Държавата-членка, в която се счита,
че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.
Ответникът по жалбата е изискал информация от ТД на
НАП Варна, офис Русе, за това заплащала ли е жалбоподателката данъци върху
доходите си от заетост във Швейцария след месец януари 2017 г. В писмо с вх.№ 9101-17-56 #2/20.01.2023
г. директорът на офис Русе на ТД на НАП Варна е отговорил, че за периода след
месец януари 2017 г. жалбоподателката няма подавани декларации по чл.50 от ЗДДФЛ за доходите си от източници в България и чужбина. В оспореното решение
това обстоятелство е интерпретирано като установяващо трайна връзка през
процесния период с Швейцария, където жалбоподателката заплащала данъци върху
доходите от извършваната трудова дейност.
Направеният от административния орган извод се намира
в противоречие с чл.4, § 1, изр.последно и чл.15, § 1 от Спогодбата между
Република България и Конфедерация Швейцария за избягване на двойното данъчно
облагане на доходите и имуществото, ратифицирана със закон, приет от 41-ото НС на
26.02.2013 г., ДВ, бр.23 от 8.03.2013 г., в сила от 18.10.2013 г. Според чл.4,
§ 1 от посочената СИДДО, за целите на тази Спогодба терминът "местно лице на едната договаряща държава"
означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи
на данъчно облагане в нея поради своето местожителство, местопребиваване, място
на управление или всеки друг критерий от подобно естество, като също включва
тази държава, нейно политическо подразделение или орган на местна власт. Този термин обаче не включва лице, което
подлежи на данъчно облагане в тази държава само по отношение на доходи от
източници в тази държава или имущество, разположено в нея. В чл.15 „Доходи
от трудово правоотношение“, § 1 на същата СИДДО гласи, че заплати, надници и
други подобни възнаграждения, получени от местно лице на едната договаряща
държава въз основа на трудово правоотношение, се облагат с данък само в тази
държава, освен ако трудът се полага в
другата договаряща държава. Ако трудът се полага по този начин, така получените
възнаграждения могат да се облагат с данък в тази друга държава.
На следващо място, видно от показанията на св.В. и
представените писмени доказателства – разписки за заплатени суми чрез системата
EasyPay, през процесния имот жалбоподателката
и нейният съпруг заплащали местни данъци и такси – данък върху недвижимите
имоти и такса битови отпадъци в полза на Община Варна във връзка със закупения
от тях апартамент в гр.Варна, т.е. данъчната връзка между жалбоподателката и
Република България не е била прекъсната.
Ø Намерението на лицето и причините за
неговото преместване;
Този допълнителен критерий е посочен в чл.11, § 2 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. Според този текст, когато съобразяването на
различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1,
не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на
лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице. В мотивите на оспореното
решение този критерий е приет за неприложим като съответната част от текста им
дори е повдигната с курсив. Органът е приел, че ако държавата по последна
заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и
другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за
установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя
пребиваването.
Вярно е, че с решение от 14.03.2022 г. на Службата по
икономически въпроси и заетост е отхвърлено заявлението на жалбоподателката от
04.03.2022 г. за търсене на работа с износ на обезщетение в чужбина, т.е.
отказано е издаването на ПД U2. Вярно е също, че със същото решение не е
отречено самото право на обезщетение за безработица в Швейцария, а е отхвърлено
само искането за неговия износ в Република България, тъй като жалбоподателката не
е останала на разположение на швейцарските власти за период от най-малко 60 дни
контролирана безработица.
Тук следва обаче ясно да се подчертае, че признаването
на правото на обезщетение за безработица от страна на швейцарските власти не произтича
от обстоятелството, че през процесния период на заетост Швейцария е била
държавата по пребиваване на жалбоподателката. Видно от мотивите на решението от
14.03.2022 г., правото на обезщетение е признато в полза на жалбоподателката на
основание чл.64 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Според чл.64, § 1, б.“а“ от
същия, напълно безработно лице, което
отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка
за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да
търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници: преди своето заминаване безработното
лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на
службите по заетостта на компетентната държава
в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно.
Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за
заминаването му преди да е изтекъл такъв срок.
Както беше посочено по-горе, компетентната държава в
случая се явява именно Швейцария като приложимо се явява швейцарското
осигурително законодателство. Именно по тази причина в мотивите на решението от
21.06.2022 г. на Касата за осигуряване срещу безработица „Уния“ е налице
позоваване на приложимия швейцарски закон като е отбелязано, че стриктните
изисквания за живеене в Швейцария на чл.8, ал.1, б.“с“ от швейцарския Закон за
осигуряване срещу безработица, отпадат, когато безработните лица имат
местожителство (т.е. пребиваване) в чужбина и не пътуват постоянно до
местоживеенето си. Посочено е, че тези лица трябва да изпълняват изискванията
за проверки в Швейцария. Компетентната служба решава за всеки индивидуален
случай дали това налага продължаването на престоя в Швейцария. В резултат на
направената преценка компетентният орган в тази страна е класифицирал жалбоподателката
като „работещо лице с местожителство в
чужбина, което не пътува постоянно до местоживеенето си“, т.е. лице, което
попада в хипотезата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Както беше
отбелязано, продължителността на контролираната безработица по чл.64, § 1,
б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 от четири седмици е един минимум като няма
пречка националните власти да изискат от безработното лице тя да продължи и
по-продължителен период от време, в случая 60 дни.
С оглед на така изразеното в решението
от 21.06.2022 г. становище по въпроса за пребиваването на жалбоподателката през
процесния период на заетост, очевидно е налице липса на съгласие на
компетентните органи в Швейцария и България по този въпрос. Поради това
приложим, и при това решаващ, се явява посоченият в чл.11, § 2 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 г. критерий, а именно какво е било намерението на
жалбоподателката и какви са били причините за преместването й в Швейцария.
От показанията на св.В. се установява, че намерението,
с което съпругата му заминала да работи в тази държава, както и това, с което
тя е работила в предходни периоди в Испания, е да спести средства, за да могат
да закупят жилище на тяхната дъщеря, което и сторили. В тази връзка свидетелят
е категоричен: „Обсъждахме със съпругата
ми, че Швейцария не е нашето място …. Просто решихме да си бъдем тук и нямаме
работа в чужда държава“. До същия извод впрочем са стигнали и компетентните
швейцарски осигурителни власти. В т.7 от мотивите към посоченото решение на
швейцарската Каса за осигуряване срещу безработица „Уния“ от 21.06.2022 г.,
след анализ на обстоятелствата, имащи значение за определяне на пребиваването
на жалбоподателката, е направено следното заключение:“Съгласно описаното може да се приеме, че Вие не сте възнамерявали да
живеете в Швейцария“.
Въз основа на цялостната оценка на горепосочените
обстоятелства в тяхната взаимна връзка съдът намира, че през процесния период
на последна осигурена заетост на жалбоподателката в Конфедерация Швейцария,
нейният център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България,
където тя продължила да пребивава по смисъла на чл.1, б.“й“ от Регламент (ЕО) №
883/2004. Поради това спрямо нея се явяват приложими нормите на чл.65, § 2 и §
5 от същия регламент.
Обратен извод не следва и от приетото в определение на
Съда на ЕС от 24.03.2023 г. по дело C‑30/22, постановено по преюдициално
запитване от Административен съд – Велико Търново. Съдът на ЕС
е приел, че отговорът на
поставените преюдициални въпроси следва недвусмислено от вече формираната
съдебна практика и не оставя място за разумно съмнение, поради което е
отговорил на същите, на основание чл.99 от Процедурния правилник на Съда на ЕС,
с мотивирано определение. Този текст гласи, че когато преюдициалният въпрос е
идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът на този
въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя
място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с
мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на
генералния адвокат.
Фактите по това дело са резюмирани в т.17 – т.18 от
определението – жалбоподателката в националното производство е българска
гражданка, която от 1 декември 2014 г. до 29 март 2021 г. упражнявала дейност в
Обединеното кралство в областта на социалните и здравните услуги като наето
лице при различни работодатели. На 2 април 2021 г. тя подала заявление в
качеството си на безработно лице да ѝ бъде отпуснато парично обезщетение
за безработица на основание КСО. Към заявлението си тя приложила някои
документи, сред които декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагането на член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 като освен това е
иницииран електронен обмен на информация между Република България и Обединеното
кралство, касаещ нейното положение.
В т.29 и т.30 от определението е изрично посочено, че
Съдът на ЕС е изпратил до Административен съд – Велико Търново (запитващата
юрисдикция) искане за информация коя е държавата по пребиваване на жалбоподателката
по смисъла на член 1, буква й) и член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 през
периода на упражняване на дейност като заето лице в Обединеното кралство между
1 декември 2014 г. и 29 март 2021 г.
За разлика от настоящия казус обаче, Административен
съд – Велико Търново a priori приел, без при това да е формулирал преюдициален
въпрос във връзка с начина на определяне на пребиваването, че през целия този
период, видно от данните, получени при електронния обмен на информация между Обединеното
кралство и Република България и от декларацията, подадена относно определянето
на пребиваването по член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, държавата по
пребиваване на жалбоподателката била Обединеното кралство.
Поради това, както е посочил в т.44 от своето определение,
с оглед дадения отговор от запитващата институция, която единствена има компетентността
да прецени обстоятелствата по образуваното пред нея дело, Съдът на ЕС също е
приел, че през целия период на упражняване на дейност от жалбоподателката като
заето лице на територията на Обединеното кралство тя е пребивавала по смисъла
на член 1, буква й) и на 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 в тази държава,
която е компетентната държава по смисъла на последната разпоредба през този
период като едва след като тази дейност като заето лице била преустановена, жалбоподателката
DV се върнала в България, за да поиска от компетентния орган на тази държава
членка да ѝ отпусне обезщетения за безработица. Именно с оглед приетото
за безспорно обстоятелство, че пребиваването на последната през посочения
период на заетост е бил в Обединеното кралство, с диспозитива на своето
определение Съдът на ЕС е приел, че член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва
да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице
подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния
орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост
или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен
период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в
която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.
С оглед различното решаване на въпроса за
пребиваването на жалбоподателката по настоящото дело и в случая, по който е
постановено посоченото определение на Съда на ЕС, даденото с него задължително
(при това очевидно) тълкуване на съюзното законодателство в конкретния казус се
явява неприложимо.
По тези съображения оспореното решение
и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за
безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а
от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон,
поради което следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл.173, ал.2 от АПК, следва
да бъде изпратена на компетентния административен орган – на ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе, за ново разглеждане и
произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение
задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.
При новото разглеждане на депозираното
от жалбоподателката заявление ръководителят на осигуряването за безработица
следва да съобрази, че съгласно чл.65, § 5, б.“а“ вр. § 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004, дължимото на жалбоподателката обезщетение следва да бъде определено в
съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, т.е. в
съответствие с българското законодателство, както ако спрямо нея то се е
прилагало и по време на последната й дейност през процесния период като заето
лице в Швейцария. Така определеното обезщетение следва да бъде предоставено от
институцията по пребиваване - от
българския Национален осигурителен институт.
При произнасянето си ръководителят на осигуряване по
безработица в ТП на НОИ – Русе следва да съобрази също и изричната норма на
чл.65, § 5, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, чиято цел е да се предотврати
неоснователното кумулиране (съвпадане) на обезщетения за безработица, дължими
от компетентните органи на съответните държави за един и същ период. Според
цитираната разпоредба работник, без да е пограничен работник, на когото са били
отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен (т.е. в случая за
сметка на швейцарските власти) при завръщането си в държавата-членка по
пребиваване (т.е. в Република България) първо
получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения
в съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава
обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
За да установи дали на жалбоподателката са изплащани
или предстои да бъдат изплащани обезщетения за безработица според швейцарското
законодателство, което се явява приложимото за периода на последна осигурена
заетост, ръководителят на осигуряването за безработица следва да направи
съответното запитване до швейцарските власти чрез иницииране на електронен
обмен на информация. Според чл.56, § 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., за целите на прилагането на чл.65, § 5, б.“б“
от основния регламент, институцията на държавата-членка, чието законодателство
последно се е прилагало спрямо работника, информира институцията по мястото на
пребиваване, по поискване от последната, дали работникът има право на
обезщетения по член 64 от основния регламент.
На следващо място по делото (на л.20), на немски език,
е представено доказателство за образувано съдебно производство пред Съда за
социално осигуряване на кантон Цюрих (Sozialversicherungsgericht des Kantons
Zürich). Видно от представения документ, по жалбата на жалбоподателката
срещу решението на Каса за осигуряване срещу безработица „Уния“ е образувано
дело № AL.2022.00288 [1]. Следователно, в отправеното
запитване до швейцарските власти, ръководителят на осигуряването за безработица
следва да поиска информация и относно точния предмет на това дело пред
швейцарския съд и неговия ход, ако същото все още не е приключило, респ. какво
е решението по същото, ако тези власти разполагат с посочената информация. Това
би било необходимо, тъй като е възможно в резултат на уважаване на жалбата на
жалбоподателката от страна на швейцарския съд същата да придобие право на износ
в България на признатото в Швейцария, при условията на чл.64 от Регламент (ЕО) № 883/2004, право на
обезщетение за безработица. Ако същото бъде признато в полза на
жалбоподателката, то административният орган следва да действа, както беше
посочено, в съответствие с чл.65, § 5, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. В
противен случай – ако правото на обезщетение за безработица на жалбоподателката
по чл.64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 бъде отречено от швейцарските власти, то
органът следва да изясни какви са причините за това и по – конкретно дали изгубването
на това право се дължи на виновното поведение на жалбоподателката. Ако такова
виновно поведение, довело до загубване на правото, не е налице, то, в
съответствие с чл.65, § 5, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, жалбоподателката
следва да получи обезщетение за безработица от институцията по пребиваване – от
НОИ, за целия период, за който това би било допустимо съгласно българското
законодателство.
До изясняване на въпроса за това дали
жалбоподателката има право на обезщетение по чл.64 от Регламент (ЕО) № 883/2004
от швейцарските власти и за какъв период от време, респ. до приключването на
преюдициалното за този въпрос съдебно производство пред компетентния швейцарски
съд, ръководителят на осигуряването за безработица, след като инициира надлежен
обмен на информация с швейцарските власти и укаже на жалбоподателката при
необходимост да представи доказателства за хода на делото, респ. решението на
швейцарския съд и датата на влизането му в сила, може да спре административното
производство пред себе си на основание на вече коментираните разпоредби – чл.65,
§ 5, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 вр. чл.56, § 3 от Регламент (ЕО) №
987/2009 г., чл.54г, ал.4, т.1 от КСО и чл.54, ал.1, т.5 от АПК.
Видно от договор за правна помощ и съдействие № 022285/20.06.2023 г.,
адвокатската помощ, под формата на процесуално представителство по делото, е
предоставена безплатно на жалбоподателката на основание чл.38, ал.1, т.2 и т.3
от ЗА, поради което, с оглед изхода на делото и на основание чл.38, ал.2 от ЗА,
в полза на предоставилият правната помощ адвокат – адв.М.Б.Б. ***, следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в минималния размер от 500 лева
съгласно чл.8, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението, на основание § 1, т.6 от ДР на
АПК, следва да бъдат възложено в тежест на Националния осигурителен институт,
който има качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2,
ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.
Настоящото решение е поставено по жалба срещу решение на директора на ТП на
НОИ - Русе по повод разпореждане за отказ за отпускане на обезщетение за
безработица, т.е. по повод акт по чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, поради което
попада сред изключенията по чл.119 от КСО и не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на С.Л.В.,
с ЕГН **********,***, решение № 1040-17-54/05.06.2023 г., издадено от директора
на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане №
171-00-688-3/12.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Русе, с което, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11,
§ 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и
на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална
сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по
чл.54а от КСО по депозираното от жалбоподателката заявление с вх.№
171-00-688/16.03.2022 г.
ИЗПРАЩА преписката
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново разглеждане
и произнасяне по заявление с вх.№ 171-00-688/16.03.2022 г., подадено от С.Л.В.,
с ЕГН **********, при спазване на задължителните указания по тълкуването и
прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА Националния
осигурителен институт, да заплати на адв. М.Б.Б. *** и адрес на упражняване на дейността
гр.Русе, ул.“Александровска“ № 26, ет.4, офис № 9, сумата от 500 лева – възнаграждение за безплатно
оказаната на жалбоподателката адвокатска помощ.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ:
[1] Съдът извърши
служебна справка на интернет страницата на Sozialversicherungsgericht
des Kantons Zürich по номера на делото, но информация за същото не
беше открита. На разположение на: https://findex.webgate.cloud/.