№ 1589
гр. С., 29.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110136930 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. Г. А., чрез адв. З., срещу „КРЕДИ
ЙЕС“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД,
евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване за
нищожна клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ******** от 12.01.2023 г., сключен
между А. Г. А. и „Креди Йес“ ООД, поради противоречие със, закона, евентуално
заобикаляне на закона, евентуално противоречие с добрите нрави, както и осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Креди Йес“ ООД да върне на
ищеца сумата от 72,90 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на
предявения иск), представляваща платена при начална липса на основание – нищожна
клауза на чл. 8 от договора за заем от 12.01.2023 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба на 03.07.2023 г., до окончателното плащане.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
12.01.2023 г. сключил с „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем № ******** за сума в
размер на 600 лева, платима на 12 седмични вноски. В чл. 6 от договора за заем било
посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: поръчител и банкова гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В
чл. 8 страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 185,62 лв. Твърди, че още със
сключване на договора, на ищеца била начислена неустойка в размер на 185,62 лв., тъй като
не представил в срок поръчители или друг вид обезпечение, посочени в договора.
1
Поддържа, че на 19.01.2023 г. ищецът погасил сумата от 200 лв., а на 20.01.2023 г. сума от
485,62 лв. или общо 685,62 лв., с което кредитът бил изплатен изцяло. На следващо място,
твърди, че процесният договор бил нищожен, за което излага подробни съображения.
Твърди също така, че клаузата на чл. 8 от договора е неравноправна и нищожна. Ето защо
моли съда да уважи предявените искове, като приеме, че клаузата на чл. 8 е нищожна на
посочените основания, както и осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 10 лв.,
предявена като частичен иск от сума в размер на 90 лв., представляваща недължимо платена
сума по нищожна клауза от договор за паричен заем, ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 03.07.2023 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. М., е подал отговор на исковата молба,
с който оспорва предявените искове като неоснователни по подробно изложени
съображения. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 12.01.2023 г. между ищеца А. Г. А., в качеството му на
заемател, и ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен
Договор за паричен заем № ********/12.01.2023 г., по силата на който „КРЕДИ ЙЕС“ ООД
предоставило на А. Г. А. сумата в размер на 600 лева, която ищецът се задължил да върне на
12 седмични вноски, всяка от които в размер на 52,53 лв., заедно с възнаградителна лихва
при месечен лихвен процент в размер 3,340% и годишен процент на разходите от 49,066%.
В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на Заемателя:
1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия;
2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите
условия;
3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;
4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя.
Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно
и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от
договора в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 185,62 лв., с начин на разсрочено
плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.
В погасителния план към договора са посочени падежните дати за заплащане на
погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че в сумата от 68
лв., представляваща общият размер на една седмична вноска, е формирана като сбор от
2
сумата за погасяване на задължението без неустойка – 52,53 лв., и разсрочена неустойка по
чл. 8 от договора – 15,47 лв.
По делото са представени Общите условия, относими към процесния договор за заем.
С разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Общите условия са посочени условията, на които
следва да отговарят обезпеченията, като е установено, че за гарант следва да бъдат
осигурени две физически лица, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да има
нетен размер на осигурителния доход над 1 000 лв., съгласно справочните данни на НОИ, да
работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по договор за заем сключен със
заемодателя, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма кредити
към банки или финансови институции с класификация, различна от "Редовен", както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.
Установено е, че залогът следва да е върху движима вещ – на стойност два пъти по-висока
от общата стойност на плащанията по договора за заем, включващи главница и лихва, а
ипотека – да е първа по ред.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за заем е в размер на 685,62
лв., платена на две дати – 19.01.2023г. и 20.01.2023г.; вземайки предвид размера на
отпуснатия кредит – 600 лв. за срок от 12 седмици и общо изплатената от А. Г. А. сума по
кредита – 685,62 лв., годишният процент на разходите в този случай е в размер на 61,16%, а
с включената сума за неустойка ГПР е в размер на 154,28%; дължимата възнаградителна
лихва на ден средно за целия срок на кредита е в размер на 0,36 лв. с окръгление.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 8 от процесния договор за
паричен заем е нищожна на заявените правни основания.
Сключеният между ищеца и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143
3
– 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В случая от ответника по делото не са
ангажирани, нито са релевирани доказателствени искания в тази насока, откъдето да се
направи извод, че оспорената клауза от договора е била индивидуално договорена. Поради
което съдът намира, че оспорената клауза не е индивидуално уговорена - изготвена е
предварително, представянето й на заемателя от страна на заемодателя е формално, който
като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.
В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от
договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните
неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл
съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е
прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено
е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
4
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3.
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора във
вр. с чл. 10 от Общите условия. Следователно задължението за заплащане на неустойка е
уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за
осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне
предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен
характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, представлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е
установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
5
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,066%, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 185,62 лв.,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски и която следва да се
включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка"
е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
185,62 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В
частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 8 от договора клауза се
цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място
следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на
което е уговорена неустойката. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
6
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката
представлява около 30 % от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на
разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С
оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 не е свързано с неизпълнението на договора, а
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото
чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на
заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 8, те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.
№ 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 8 от договора е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявени в
условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил твърдяната
сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Както се изясни, несъмнено се установява по делото, че ищецът е заплатил в полза на
ответника сумата в общ размер на 685,62 лв. От заключението на вещото лице се установи,
че с общо погасените суми по пера са, както следва: 600 лв. – главница; 12,72 лв. –
договорна лихва и 72,90 лв. – неустойка.
Следователно и предвид нищожността на клаузата на чл. 8 от договора, ищецът се
легитимира като кредитор на вземане в размер на 72,90 лв., представляващо платено при
начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба на 03.07.2023 г., до окончателното плащане, поради което искът при квалификацията
на чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД е основателен до пълния предявен размер.
По разноските:
7
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв., за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 500 лв., като претендира и адвокатско възнаграждение в
общ размер на 1000 лв., от които 500 лв. по установителния иск и 500 лв. по осъдителния.
Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е
основателно. На първо място следва да се отбележи, че когато с една искова молба са
предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е
Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК. В
конкретния случай сборът от цената на всички искове е в размер под 1000 лв., поради което
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г., възлиза в размер на 400 лв.
Същевременно в решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024
г. по дело C‑438/22 е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на
предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната
правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният
съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на
правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право
по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без
приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи
на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да
изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг
конституционен ред. Освен това следва да се припомни, че член 101, параграф 1 ДФЕС има
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните
субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Също така, ако национален съд
установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на
преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава
задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи
спорната национална разпоредба.
С оглед на изложените съображения в цитираното решение на СЕС (втори състав) от
25.01.2024 г. по дело C‑438/22 е прието, че:
1) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
8
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение;
2) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики;
3) член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се отбележи също така, че в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се приема, че „Запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското
възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна
сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на
противната страна, направени за защита по делото.
Предвид гореизложеното и при съобразяване на обстоятелствата, че: 1/ делото не е
сложно от фактическа и правна страна; 2/ ищецът претендира адвокатско възнаграждение в
общ размер на 1000 лв., от които 500 лв. по иск с цена от 185,62 лв. и 500 лв. по иск с цена
от 72,90 лв., а в Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч.гр.д. № 560/2021 г. по описа на
ВКС, III г.о., е прието, че претенция за присъждане на разноски в размер на 600 лв. по иск с
цена 119,34 лв. представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и
основните принципи на гражданския процес, като съдът не е длъжен да съдейства, а е
длъжен да осуети такава злоупотреба; 3/ от служебна справка в деловодната система на съда
се установява, че ищецът А. Г. А. е предявил над 40 (четиридесет) на брой идентични
9
претенции с идентични по съдържание искови молби – напр. по гр.д. № 2332/2023 г. по
описа на СРС, ГО, 171 състав, по гр.д. № 71001/2022 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, по
гр.д. № 1481/2023 г. по описа на СРС, ГО, 155 състав, по гр.д. № 4547/2023 г. по описа на
СРС, ГО, 49 състав, по гр.д. № 70990/2022 г. по описа на СРС, ГО, 174 състав, по гр.д. №
4564/2023 г. по описа на СРС, ГО, 166 състав, по гр.д. № 2374/2023 г. по описа на СРС, ГО,
36 състав, по гр.д. № 2326/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав, и др., по всяко от които
предвид цената на исковете би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковите суми, настоящият съдебен
състав приема, че на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер
на 100 лв., т.е. общият размер на разноските възлиза на сумата от 700 лв., от които: 100 лв.
за държавна такса, 500 лв. за съдебно-счетоводна експертиза и 100 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем №
******** от 12.01.2023 г., сключен между А. Г. А. и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, по предявения от
А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „С.С.“ 40, ет. 4, срещу „КРЕДИ ЙЕС“ ООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ № 12, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. Х., ул. „Л.“ № 12, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „С.С.“ 40,
ет. 4, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 72,90 лв., представляваща
платена при начална липса на основание – нищожна клауза на чл. 8 от Договор за паричен
заем № ******** от 12.01.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба на 03.07.2023 г., до окончателното плащане на вземането.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. Х., ул. „Л.“ № 12, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „С.С.“ 40,
ет. 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 700 лв. – разноски в
производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10