Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 210 30.07.2020 година град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,………втори граждански състав,
на 14
юли………………..…………………………….…2020 година,
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА ЧЛЕНОВЕ:
БОРЯНА
ХРИСТОВА
Секретар ………Катерина Маджова…..………………………………
Прокурор……………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от………………………съдията В.
МИШОВА
въззивно гражданско дело номер…1321…….по описа за 2020……...……...година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена
от Ж.Г.С. против решение № 124 от 05.03.2020 г., постановено по гр.д. №
2671/2019 г. на Казанлъшкия районен съд.
Въззивницата твърди, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като неправилно
първоинстанционният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено. Твърди, че изводът на съда, че заповедта за прекратяване на
трудовия договор е последващ акт, имащ констатиращо действие, и невръчването й
не опорочава процедурата, бил незаконосъобразен и неправилен, защото
законодателят е приел, че момента на прекратяването на трудовото правоотношение
е получаването на заповедта за прекратяване. Счита, че е недопустимо да се
събират гласни доказателства за доказване на факти, подлежащи на доказване с
писмени документи. Твърди, че въззиваемият признава дължимостта на
претендираните суми по основание и размер, но възразява с аргумента, че срещу
ищцата имало дисциплинарно производство и тя предприела от страх прекратяване
по взаимно съгласие. Следвало свидетелските показания да бъдат ценени като
заинтересовани, още повече че не били неотносими към случай. Неправилно бил
отхвърлен и иска по чл.224 КТ, тъй като ответното дружество признавало
претенцията. Не били представени доказателства за заплащане на обезщетението. Моли съдът да
постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и да постанови друго,
с което да уважи исковата претенция изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба.
Въззиваемият „Детелина – Драгита“ ЕООД оспорва въззивната жалба и излага
съображения в подкрепа на становището си. Моли съдът да потвърди обжалваното
решение.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество - основателна.
Пред районния съд са били предявени искове за
присъждане на възнаграждение за положен труд по чл.128, т.2 КТ,
както и присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по
чл.224 КТ.
Ищцата
е твърдяла, че с ответното дружество е била в трудово правоотношение до
17.06.2019 г. по силата на трудов договор. Поради забавяне на изплащането на
трудовото възнаграждение, трудовото правоотношение било прекратено. Твърдяла е,
че не е получавала трудово възнаграждение за м. март 2019 г. и за 15 отработени
дни за м. април 2019 г., както и че при прекратяване на трудовото
праовотношение не й бил платен неизползван платен годишен отпуск. Претендирала
е 400 лв. за трудово възнаграждение за м. март 2019 г., заедно с 17,22 лв.
лихва за забава от 01.05.2019 г.; 300 лв. за трудово възнаграждение за м. април
2019 г., заедно с 10,33 лв. лихва за забава от 01.06.2019 г.; 255 лв. за 10 дни неизползван платен годишен
отпуск за 2018 г., както и 120 лв. за 5 дни неизползван платен годишен отпуск
за 2019 г.
Ответникът
е оспорил исковете. Признал е, че между страните е съществувало трудово
правоотношение по силата на сключен трудов договор от 31.08.2017 г. Оспорил е
твърдението, че това трудово правоотношение е било прекратено от ищцата поради
неизплащане на трудовото възнаграждение. Твърдял е, че трудовото правоотношение
е прекратено по взаимно съгласие, считано от 15.04.2019 г., след която дата
ищцата не е полагала какъвто и да е труд при ответника. Твърдял е, че при
извършени проверки на ищцата през м. април 2019 г. били установени нарушения на
трудовите й задължения, изразяващи се в неиздаване на билети на пътници срещу
заплатената от тях сума, както и издаване на дубликати на билети, които вече
били заплатени от пътници. Получените средства от пътниците не били отчитани.
Твърди, че на 12.04.2019 г. между ищцата и управителя на предприятието било
постигнато съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие от 15.04.2019 г., а дължимите на ищцата суми за нетно трудово
възнаграждение за м. март 2019 г.; за 10 работни дни за м. април 2019 г., за 10
дни неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. и 5 дни за 2019 г. да послужат
за обезщетение на работодателя за неправомерно отклонените от ищцата финансови
средства. От своя страна работодателят се отказал от възможността да ангажира
имуществената и наказателната отговорност на ищцата.
Първоинстанционният
съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е работила по трудов
договор при ответника, като е заемала длъжност „кондуктор”. Приел е за
установено от показанията на свидетелите И.П.и П.К., че срещу нея е имало
сигнали и при извършените проверки било констатирано, че има пътници без
билети, но им били взети парите. Имало случаи и на издаване на дубликати на
билети. На 12-ти, след като ищцата
довършила смяната, я извикали, показали й три дублирани билета и се разбрали
вместо да водят дисциплинарни производства, парите, които има да взема, да
останат. Ищцата се съгласила по взаимно съгласие да й бъде прекратено трудовото
й правоотношение. Първоинстанционният съд е приел също така, че ищцата е подала
молба, с която
иска прекратяване на трудовото й правоотношение с ответното дружество по
взаимно съгласие, считано от 15.04.2019 г., която не се оспорва от страните.
Приел е, че със заповед № 450 от 15.04.2019 г. на
управителя на ответното дружество, считано от 15.04.2019 г. на основание чл.
325, ал. 1, т. 1 КТ, трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено по
взаимно съгласие. Приел е, че ищцата е издала 4 бр. билети-дубликати. Било
инициирано дисциплинарно производство, като от ищцата били искани обяснения за
констатираните нарушения, което производство било прекратено с подаването на
молбата за прекратяване на трудовото правоотношение.
От
правна страна първоинстанционният съд е приел, че за да бъдат уважени
предявените от ищцата искове с правно основание чл.128, т.2 КТ за осъждане на
ответника - работодател да заплати дължимо трудово възнаграждение за периодите
м. март 2019г. и м. април 2019 г. за престиран от работника труд, следвало
работникът да установи при условията на пълно и главно доказване, че е бил в
трудово правоотношение с ответника за посочения период от време; че е полагал
труд, както и че размерът на дължимото трудово възнаграждение е в претендирания
размер. Съответно, за да бъдат уважени предявените от ищеца искове с правно
основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника - работодател да заплати
дължимо обезщетение за неползван платен годишен отпуск следвало при условията на
пълно и главно доказване да бъдат установени кумулативно двете предпоставките
на фактическия състав - прекратено
трудовото правоотношение и наличие на
неизползван платен годишен отпуск. Приел е, че за периодите м. март 2019 г. и
1-15 април 2019 г. страните са били в
трудово правоотношение, по което ищецът е полагал труд, което не се оспорва,
както и размера на претендираните суми. Приел е за основателно и доказано
направеното от ответното дружество правоизключващо възражение, а именно – че в
случая са налице други обстоятелства, изключващи основателността на предявените
от ищцата искови претенции, поради тяхната недължимост, а именно, че трудовото
правоотношение било прекратено по взаимно съгласие, а не както се твърди в
исковата молба. Приел е, че в
представената заповед
липсвало удостоверяване, че е била връчена на ищцата, но е налице
достоверна дата, че това искане е било удовлетворено, а посочената заповед
имала единствено констатиращо действие и невръчването й не опорочава
извършената процедура още повече, че за да се извърши такова връчване безспорно
е необходимо дължимо поведение и на двете страни.
Ищцата сама се е отказала от финансови претенции към работодателя, при
условие, че трудовото и правоотношение бъде прекратено възможно най-скоро за да
не й бъде ангажирана имуществена отговорност, както и наказателна такава.
Трудовото правоотношение било
прекратено, считано от 15.04.2019 г. без ангажиране на имуществената й
отговорност, което постигнато между страните споразумение по своята същност
представлявало обстоятелство, изключващо основателността на предявените искови
претенции.
Решението
на първоинстанционния съд е неправилно – постановено в нарушение на материалния
закон и на процесуалните правила.
По
делото не е спорно, че ищцата Ж.Г.С. е
работила като кондуктор по трудов договор с ответника „Детелина – Дрита“
ЕООД от 01.09.2017 г. Трудовото правоотношение е прекратено по взаимно
съгласие, считано от 15.04.2019 г. Не е спорно, че за м. март 2019
г. и за м. април 2019 г. (до датата на прекратяването на трудовото
правоотношение) на ищцата не е заплатено трудово възнаграждение. Не е спорно,
че не е платено и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. и
2019 г.
Неоснователно
ищцата (сега въззивница) претендира във въззивната си жалба, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че трудовото правоотношение е прекратено. Сама
ищцата твърди в исковата си молба, че трудовото правоотношение е прекратено, но
на друго основание. Всъщност по делото няма значение на какво основание е
прекратено трудовото правоотношение, доколкото ищцата претендира трудово
възнаграждение само за месеците март и за 15 отработени дни за април 2019 г.,
очевидно съобразявайки факта, че трудовото й правоотношение е прекратено на
15.04.2019 г. За пълнота на изложението
по този въпрос въззивният съд ще посочи
и това, че в
чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е уредена възможността за
прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, с писмено
изразено съгласие на страните по договора.
Предложението за
прекратяване на договора се счита за прието, когато страната, към която е
отправено, е изразила съгласието си в 7-дневен срок от получаването му, за
което е уведомила насрещната страна. Ако това не бъде направено се смята, че
предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без
отделно уведомяване на работника или служителя, ако в 7-дневен срок е издал
заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на 7-дневния срок за
отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може
да се установява с всички допустими по ГПК доказателства. След като обективира
своето волеизявление за прекратяване за трудово-правната връзка по взаимно
съгласие, работодателят следва да предприеме
съответни на обстоятелствата действия, които да позволяват на другата
страна да е в известност относно трудово-правния си статут, когато
предложението е прието. При положение, че предложението е отправено от
работника с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя
писмено съгласие, но служителят е престанал да се явява на работа, извод за
незаконосъобразно прекратяване не може да бъде направен.
В случая ищцата е подала на 12.04.2019 г. молба за
освобождаването й от заеманата длъжност по взаимно съгласие, считано от
15.04.2019 г. Работодателят е приел предложението й веднага и със заповед от
15.04.2019 г. трудовото правоотношение е прекратено, считано от същата дата.
Вярно е, че заповедта не е връчена на работничката, но от обстоятелството, че
ищцата е престанала на ходи на работа, може да се приеме, че това обстоятелство
й е станало известно. Текстът на чл.335, ал.2, т.3 КТ, на който въззивницата се
позовава във въззивната си жалба, е неприложим в случая, тъй като той се отнася
до случаите на прекратяване на трудовия договор без предизвестие, която
хипотеза е различна от прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие.
Работодателят не
може да извърши извънсъдебно прихващане на суми, които дължи за трудово
възнаграждение, с негови насрещни неликвидни вземания, освен в случаите по чл. 272 КТ. Съгласно този текст, без съгласието на
работника или служителя не могат да се правят удръжки от трудовото му
възнаграждение, освен в предвидените случаи. Съгласието следва да бъде изрично
и писмено. Свидетелски показания за установяване на дадено от работника
съгласие са недопустими, тъй като твърдението на работодателя по правната си
същност съставлява твърдение за извършено прихващане, а прихващането е способ
за погасяване на задължение, което в случая е парично и е установено с писмен
акт – ведомост за работните заплати. Съгласно чл.128, ал.1, т.1 КТ
работодателят начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на
работниците и служителите за положения от тях труд. В случая не е налице нито
една от предвидените в чл.272 ГПК хипотези.
Съгласно чл.128, т.2 КТ работодателят е
длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа и
според общото правило, установено в чл.154, ал.1 ГПК, в негова тежест е да
докаже, че е платил дължимото от него трудово възнаграждение. В случая
работодателят не оспорва, че не е платил трудовото възнаграждение за процесните
месеци. Видно от трудовия договор, уговореното месечно трудово възнаграждение е
460 лв., което се дължи на ищцата изцяло за м. март 2019 г., но с оглед на
диспозитивното начало, установено в гражданския процес, съдът следва да присъди
само сумата от 400 лв. За м. април 2019 г., предвид на това, че трудовото
правоотношение е прекратено считано от 15.04.2019 г. и че м. април 2019 г. има
21 работни дни, среднодневното трудово възнаграждение е в размер на 21,90 лв.,
при което работодателят дължи възнаграждение за 10 работни дни (1-12 април) или
219 лв. Съгласно чл.245, ал.2 КТ за неизплатеното в уговорените срокове трудово
възнаграждение работодателят дължи на работника обезщетение в размер на законната
лихва, считано от датата на падежа съобразно уговореното в договора.
Забраната,
установена в чл.272 КТ, е за трудовото възнаграждение и не се отнася до другите
плащания. Обезщетението по чл.224 КТ за неизползван платен годишен отпуск не е
трудово възнаграждение. Въпреки това, в случая работодателят дължи на ищцата
това обезщетение, тъй като по делото не е доказан размерът на неговото вземане.
Съгласно чл. 224, ал.1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение
работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск. Фактическият състав на тази правна норма съдържа две
предпоставки, чието кумулативно установяване предпоставя основателността на
иска – прекратен трудов договор и наличие на неизползван отпуск. По делото е
установено, че трудовият договор на ищцата с ответното дружество е прекратен.
По делото няма данни и твърдения, че тя е ползвала полагаемия му се платен
годишен отпуск, който е в размер на 20 работни дни годишно, видно от
представения трудов договор. Всъщност ответникът не оспорва дължимостта на
обезщетението, а само неговия размер, като счита, че такова не дължи поради
направеното извънсъдебно прихващане, останало недоказано. При това положение на
ищцата следва да се присъди обезщетение за 10 дни неизползван платен годишен
отпуск за 2018 г., за 5 дни неизползван платен годишен отпуск за 2019 г.
Съгласно чл.228, ал.1 КТ брутното
трудово възнаграждение за определяне на обезщетението по чл.224, ал.1 КТ е
полученото от работника брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението или последното
получено от работника брутно трудово възнаграждение. В случая основанието за
обезщетението е възникнало м. април 2019 г., поради което база за изчисляване
на обезщетението е трудовото възнаграждение за м. март 2019 г. За този месец на
ищцата е следвало да бъде начислено брутно трудово възнаграждение в размер на
460 лв., при което среднодневното брутно трудово възнаграждение е равно на 23
лв. Обезщетението за 15 дни неизползван платен годишен отпуск възлиза на 345 лв.
С
оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното решение следва
да бъде отменено в частта, с която искът за присъждане на трудово
възнаграждение за м. март е отхвърлен изцяло, а м. април 2019 г. – отхвърлен за
сумата над 219 лв. до размера на претендираните 300 лв., както и в частта, с
която искът за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е
отхвърлен за сумата от 345 лв. до размера на сумата от 375 лв., както и в
частта за разноските. С оглед изхода на делото въззиваемият следва да заплати
на въззивницата направените пред двете инстанции разноски за възнаграждение за
един адвокат общо в размер на 1050 лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 124 от 05.03.2020 г., постановено по
гр.д. № 2671/2019 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, в частта, с която
искът за присъждане на трудово възнаграждение за м. март 2019 г. е отхвърлен
изцяло, а м. април 2019 г. – отхвърлен за сумата над 219 лв. до размера на
претендираните 300 лв., както и в частта, с която искът за присъждане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 и 2019 г. е отхвърлен
за сумата от 345 лв. до размера на сумата от 375 лв., както и в частта за
разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на
основание чл.128, т.2 КТ „Детелина – Дрита“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление в гр. Пловдив, ул. Вегетарианска, № 14, ЕИК *********,
представлявано от управителя И.Ш., ДА ЗАПЛАТИ на Ж.Г.С. ***, ЕГН **********,
сумата от 400 лв. (четиристотин лева), представляваща дължимо трудово
възнаграждение за м. март 2019 г., заедно със законната лихва на основание
чл.245, ал.2 КТ, считано от 25.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата,
и сумата от 219 лв. (двеста и деветнадесет лева), представляваща дължимо
трудово възнаграждение за м. април 2019 г. (до 15.04.2019 г.), заедно със
законната лихва на основание чл.245, ал.2 КТ, считано от 25.05.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.224 КТ „Детелина –
Дрита“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, ул.
Вегетарианска, № 14, ЕИК *********, представлявано от управителя И.Ш., ДА
ЗАПЛАТИ на Ж.Г.С. ***, ЕГН **********, сумата от 345 лв. (триста четиридесет и
пет лева), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 10 дни за 2018 г. и 5 дни за 2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА № 124 от 05.03.2020 г., постановено по гр.д. № 2671/2019
г. по описа на Казанлъшкия районен съд, в останалата част.
ОСЪЖДА „Детелина – Дрита“ ЕООД, със седалище и адрес
на управление в гр. Пловдив, ул. Вегетарианска, № 14, ЕИК *********, представлявано
от управителя И.Ш., ДА ЗАПЛАТИ на Ж.Г.С. ***, ЕГН **********, сумата от 1 050
лева, представляваща направени пред двете инстанции разноски за възнаграждение за един адвокат.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: