РЕШЕНИЕ
№ 681
гр. Пловдив, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300500975 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на М. И. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес ***, против решение № 260155/16.02.2022 г.,
постановено по гр.д. № 14517/2020 г. на Районен съд - Пловдив, ІХ гр. състав, с което
на основание чл. 5, ал. 1, т.1 ЗЗДН са взети мерки за защита, като същият е задължен да
се въздържа от извършване на всякакъв акт на физическо и/или психическо,
емоционално, вербално, икономическо и друга форма на насилие по отношение на Г.
Д. К. и малолетното дете М. М. Р. и му е наложена глоба в размер на 250 лв. Решението
се обжалва като неправилно, необосновано недоказано, постановено в противоречие
със събрания доказателствен материал и се иска неговата отмяна и постановяване на
друго решение по същество, с което молбата за защита от домашно насилие да бъде
отхвърлена. Претендира разноски.
Въззиваемата Г. Д. К., лично и в качеството й на майка и законен представител
на малолетното дете М. М. Р. оспорва възивната жалба като неоснователна.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо
право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е
неоснователна по следните съображения:
Производството пред Пловдивския районен съд е било образувано въз основа на
молба от Г. Д. К., действаща лично за себе си и като майка и законен представител на
1
малолетното дете М. М. Р. с правно основание чл. 4, ал. 1 от ЗЗДН, с която се излагат
твърдения, че спрямо тях от страна на ответника по молбата са осъществени актове на
домашно насилие - физическо и психическо, както следва: на 31.10.2020 г., при среща
по повод осъществяване на лични отношения между ответника и детето М.Р., между
родителите и възникнал спор относно това дали детето да бъде качено в апартамента
на ответника. Молителката Г. К. се въпротивила, тъй като имало съмнение, че детето
страда от тежка алергия и не трябвало да живее с домашни любимци, а в жилището на
ответника имало котка. Към 11,00 часа ответникът качил детето в апартамента си, а
молителката Г. К. ги последвала, като продължавала да се моли на ответника да изведе
детето навън, но последният и се нахвърлил, като в присъствието на малолетното дете
М. и нанесъл побой - започнал да я дърпа, скубе и да нанася удари по цялото й тяло. В
резултат на случилото се молителката получила множество отоци, кръвонасядания,
контузии по главата, гърдите и крайниците. Тъй като станала свидетел на случилото
се, детето М. била силно уплашена и стресирана.
С отговора на молбата ответникът М.Р. е оспорил твърденията на молителката
да е извършил твърдяните актове на домашно насилие.
Молбата по чл. 4 ЗЗДН е процесуално допустима - подадена е до съда в
едномесечния срок от извършване на актовете на домашно насилие и срещу лице от
кръга на очертаните в чл. 3 от закона.
Легално определение за понятието "домашно насилие" е дадено в чл. 2, ал.1 от
ЗЗДН, съгласно който домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално,
психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са
били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Според чл. 2, ал.1
от ЗЗДН, за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно
насилие, извършено в негово присъствие.
Безспорно е по делото, че молителката Г.К. и ответникът М.Р. са живяли във
фактическо съпружеско съжителство, а молителката М.Р. е тяхна малолетна дъщеря.
Тези обстоятелства се установяват и от представените по делото писмени
доказателства - удостоверение за раждане и решение № 298 от 30.01.2015 г. по гр.д.№
13401/2014 г. на ПРС.
Молителката е представила декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, с която е
декларирала извършването спрямо нея от страна на ответника по молбата на актове на
домашно насилие по начина, описани в молбата.
Декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН принципно е достатъчна за установяване на
твърденията в молбата за извършено домашно насилие, според нормата на чл.13, ал.3
ЗЗДН. Доказателствената и сила може да се опровергае от ответника с всички
допустими доказателствени средства.
С молбата за защита е представен лист за преглед на пациент от 30.10.2020 г.,
издаден от УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД за извършен преглед на Г.К., в който са
посочени като констатирани кръвонасядания по двата горни крайника и лек оток в лява
суборбитална област.
Представено е и съдебно-медицинско удостоверение № 28/20 от 02.11.2020г.,
издадено от ДКЦ „Пловдив“ ЕООД - д-р З. Н., от което се установява, че по нейно
желание молителката Г.К. е била прегледана, като е съобщила, че на 31.10.2020 г. към
10.00 часа била бита от бившия си съпруг. При прегледа са констатирани множество
2
отоци, кръвонасядания и контузии на главата, гърдите и крайниците. В заключение е
прието, че посочените травматични увреждания са в резултат на удари с или върху
твърд предмет и отговарят по време и начин да са причинени, както се съобщава в
предварителните данни.
Като официален свидетелствуващ документ, съдебно-медицинското
удостоверение се ползва с обвързваща доказателствена сила относно фактите и
обстоятелствата, предмет на удостоверителното изявление на съставителя - чл. 179, ал.
1 ГПК .
Ответникът е оспорил истинността на посоченото удостоверение, поради което
на основание чл. 193 ГПК пред ПРС е открито производство по оспорване на неговото
съдържание. Прието е по делото заключение на вещото лице д-р С. С. по назначената
съдебно-медицинска експертиза, от което се установява, че описаните в съдебно-
медицинското удостоверение от 02.11.2020 г. травматични увреждания напълно
отговарят по време и начин да са получени на 30.10.2020 г. Вещото лице приема, че
макар и при прегледа на молителката в УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД на 30.10.2020 г. да
не са описани подробно мекотъканните травми на крайниците, тези разлика са често
срещани, тъй като мекотъканните увреждания не представляват проблем за обсъждане
и терапия на всички травматолози, освен за съдебните лекари, а в спешните отделения
основна задача на медицинските лица е бърза диагностика, триаж на постъпили
пациенти, освобождаване за дома и хоспитализация. Според вещото лице, причините
за разминаването в описанията са непълното описание в медицинските документи на
УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД и евентуалната еволюция на травмите и по-късното им
обективиране на кожата, тъй като за формиране на кръвните колекции и на отоците от
тъканна течност и кръв е необходимо цяло денонощие, а понякога и по-дълъг период.
Вещото лице е посочило, че в гр. Пловдив съдебно-медицински удостоверения се
издават в Отделението по „***“ на УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД, ДКЦ „Пловдив“ ЕООД
от д-р З. Н., частен кабинет на д-р М. Б., съдебно-медицински кабинет в МБАЛ „Св.
Пантелеймон“, като няма ограничения в разкриването на кабинети по ***.
Установява се от показанията на разпитания пред ПРС като свидетел д-р П. К.,
че на 31.10.2020 г. – събота е извършил преглед на молителката Г.К. в УМБАЛ
„Пловдив“, но не си спомня подробности. Свидетелят сочи, че при преглед в спешен
кабинет уврежданията не се описват толкова подробно, както от ***, а само в най груб
се описват, като бройка и визия.
Като свидетел пред ПРС е разпитана и д-р З. Н., работеща на длъжност “***“ със
специалност „***“ в ДКЦ „Пловдив“. При запознаване със съдебно-медицинското
удостоверение свидетелката сочи, че е издадено от нея и че това е формата, в която се
издава, като тя ги изготвя на пишеща машина в повечето случаи. Сочи, че въобще не си
спомня за процесния случай.
Въз основа на тези доказателства съдът приема, че оспорването на съдебно-
медицинското удостоверение е останало недоказано и същото следва да се цени като
доказателство по делото.
Пред районния съд са събрани и следните доказателства:
Разпитан е като свидетел Г. У., който живее на фактически съпружески начала с
молителката Г.К.. Същият сочи, че си спомня за инцидент между страните през есента
на 2020 г., когато Г.К. свалила детето, за да се срещне с баща и в апартамента на
долния етаж. Свидетелят чул крясъци и писъци от страна на М. и излязъл, за да мвиди
пкакво става, като я срещнал на стълбищната площадка, а след малко дошла и майка и.
3
М. била като в истерия, само крещяла и не можела да се успокои. Г. не била добре и
имала имало зачервявания по тялото, по лицето и ръката, които били видни по лицето
и ръката, поради което подали сигнал на тел. 112 и отишли на преглед при лекар. Тъй
като М. пищяла, била толкова уплашена, че не виждала и не разбирала какво се случва,
я отвели далече от апартамента, за да се успокои.
Като свидетел е разпитана и Т. Р. – майка на ответника, която сочи, че М. и Г.
вече не живеят заедно, не се срещат и не знае да е осъществено домашно насилие.
Присъствала в деня на инцидента, когато Г. свалила детето долу до техния апартамент
– те живеели в един блок. Свидетелката излязла със сина си М. вън в коридора, а Г.
отказала да пусне детето в апартамента, защото в него имало котка, а М. била
алергична. Казала, че М. е пиян и извикала полиция, като искала да се установи, че е
пил и затова не може да му даде детето, но полицаите отказали, защото не разполагали
със съдебно разпореждане. След това тримата – М., М. и Г. слезли пред блока, а малко
по-късно синът й се качил с детето, след което дошла и молителката, която започнала
да вика на детето да се качат гореу защото не може да остане в апартамента. Като
видяла, че М. не я слуша, Г. започнала да крещи срещу М. и да налита на бой, като го
удряла по лицето. След като молителката започнала да крещи, детето избягало в
коридора на блока. М. не отвръщал на ударите на Г., като само я хванал за ръцете, за да
се предпази и за да може тя да се успокои. Полицаите идвали два пъти – първият път,
защото Г. не искала да дава детето и втория път - след скандала. Сочи, че синът й
употребява алкохол, но не в количества, които да го правят неадекватен.
В производството пред ПРС е изслушан и свидетелят Ж. Ж., който сочи, че на
31.10.2020 г. като полицай бил изпратен по сигнал на ОДЧ за проверка на ул. ***, във
връзка със семеен скандал, тъй като майката отказвала да предостави на баща детето.
Свидетелят сочи, че на посочения адрес на втория етаж на блока били М.Р., Г.К.,
детето М. и майката на М.. Молителката им казала, че отказва да предаде детето, тъй
като бащата е пиян. Когато пристигнали М.Р. силно миришел на алкохол, залитал и
говорил завалено и според тях бил употребил алкохол. Страните разговаряли на висок
тон, имало саморазправа заради детето, но не и агресия. Помолили ответника да се
прибере и да си легне, и след като изтрезнее, тогава да се види с детето. Самото дете
казвало, че иска да се види с баща си. При второто посещение на адреса молителката Г.
била пред блока, като ги уведомила, че е била удряна и дърпана от ответника за косата
и им показала зачервяване на ръката.
Предвид така събраните доказателства въззивният съд споделя извода на
първоинсатнционния съд, че по делото се доказа безспорно да е извършен от страна на
ответника акт на домашно насилие спрямо молителката Г. Г., като извършеното е било
в присъствието на малолетното дете М. и само по себе си представлява акт на домашно
насилие и спрямо нея. Ето защо молбата за защита от домашно насилие е основателна
и доказана. Въззивният съд приема, че взетата от районния съд мярка за защита по чл.5,
ал. 1, т. 1 от ЗЗДН по отношение на ответника - същият да бъде задължен да се
въздържа от домашно насилие спрямо молителките е адекватна, предвид
обстоятелството, че по молбата е допусната незабавна защита, като са приложени и
двете мерки по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН - забрана на извършителя да приближава
пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих
на пострадалото лице и към момента на постановяване на решението действието им е
продължило повече от 15 месеца. На основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН, на ответника
следва да бъде наложена и глоба, като определеният от първоинстанционния съд
размер от 250 лв. се приема за адекватен.
4
По изложените съображения съдът намира решението на районния съд за
правилно, поради което същото ще се потвърди.
По тези съображения Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260155/16.02.2022 г., постановено по гр.д. №
14517/2020 г. на Районен съд - Пловдив, ІХ гр. състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5