Р
Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………………гр.София,
10.05.2021г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ІV „В“ състав,
в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети юни, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолева Мл. съдия Марина Гюрова
при участието на
секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева
гр.дело № 5635 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Обжалва
се решение от 04.02.2019 г., постановено по гр. д. № 29567/2018 г. по описа на
СРС, II ГО,
56 състав, с което Столично община е осъдена да заплати на „З.А.“ АД, на
основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) , вр. чл. 49 от ЗЗД - сумата от 4742,48
лв., представляващa
регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка Каско
за вреди от ПТП, настъпило на 18.02.2013 г. в гр. София по щета № 10013030106416,
включващо и 10,00 лв. – ликвидационни
разноски, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата
молба /10.05.2018г./ - до окончателното
плащане и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - сумата от 1446,02 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата, натрупана за периода от 10.05.2015 г. до 10.05.2018 г.,
както и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата от 518 лв., представляваща
разноски по делото.
Въззивникът
Столична община поддържа доводи за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното решение. Твърди, че застрахователното обезщетение не е изплатено на
годно правно основание. Излага съображения, че водачът на застрахованото при
ищеца МПС е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, като се е
движил с несъобразена скорост, с което е нарушил правилото на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Посочва, че това правило изисква от водачите да съобразяват не само
максимално разрешената скорост, но и да избират такава, позволяваща им да спрат
пред всяко препятствие. В случая водачът е следвало да избере такава скорост,
която да му позволи да възприеме и преодолее препятствието, предизвикало процесното
произшествие. Навеждат доводи, че съгласно Общите условия, при които е сключен
договорът за застраховка, не се покриват щети на застрахованото МПС или във
връзка с него, причинени от умишлени действия, бездействия или груба
небрежност. В този смисъл възразява, че водачът на застрахованото МПС не е
положил дължимата грижа при управлението на автомобила в степен, съставляваща случай
на „груба небрежност“. В този смисъл посочва, че за застрахователя не е
възникнало задължение за заплащане на застрахователно обезщетение и той е
направил това по своя преценка, за което въззивникът не следва да отговаря. С
изложените доводи, ответникът мотивира искането си за отмяна на обжалваното
решение и вместо него- постановяването на друго, с което предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен. Заявява искане за присъждане на направените
по делото разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна
„З.А.“ АД оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за потвърждаване
на атакуваното решение по съображения, подробно развити в депозирания по делото
в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор на жалбата. Претендира
присъждане на разноските по делото, направени във въззивното производство,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за
установено следното:
Съдът
е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1, предл. първо
от КЗ (отм.) вр.
чл. 49 от ЗЗД и чл.86,ал.1 от ЗЗД.
С
обжалваното решение исковете са уважени като доказани и основателени.
Съдът,
при извършената проверка по реда на чл. 269, предл.1 от ГПК установи, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба,
от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи на първата инстанция, с които е
мотивирана основателността на предявените искове, изведени при правилно установена
по делото фактическа обстановка. Ето защо и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с
доводите, заявени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема
следното:
Основателността
на заявената претенция по чл. 213, ал. 1, предл. първо от КЗ /отм./, изисква
установяване наличието на следните елементи от фактическия състав, закрепен в
цитираната норма: настъпилото пътно-транспортното произшествие, в резултат на
което да са причинени имуществени вреди на застрахования в ищцовото дружество
лек автомобил, виновното и противоправно поведение на ответника за настъпване
на ПТП, наличие на застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ между
ищеца и собственика на увредения лек автомобил и изплащане на застрахователно
обезщетение от ищеца на третото застраховано лице за вредите, нанесени в
резултат на ПТП.
Настоящият
съдебен състав приема, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени
и гласни доказателства и неоспореното заключение на САТЕ се установява
наличието на гореизброените елементи от фактическия състав по чл. 213, ал. 1,
предл.1 от КЗ (отм.).
По
делото не е спорно настъпването на процесното произшествие, нито възникването
на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка между
ищцовото дружество и собственика на увредения автомобил релевантния момент -
датата на настъпване на застрахователното събитие- ПТП.
Във
въззивната жалба са развити съображения за проявена от страна на водача на
процесния автомобил груба небрежност при управлението му, като основание за
отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, което възражение е
релевирано от ответника и с отговора на исковата молба. В случая грубата
небрежност е релевирана като пречка за изплащане на застрахователно
обезщетение, а не във връзка с допуснато от пострадалия съпричиняване, поради
което следва да бъде изследвано наличието ѝ. Грубата небрежност
представлява форма на вината в гражданското право и вид несъзнавана
непредпазливост-небрежност. Небрежността и грубата небрежност се различават по
съдържанието на модела на дължимо поведение. При грубата небрежност действа
този, който не полага грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в
подобна обстановка. Наличието на грубата небрежност не се презюмира по силата
на установената с чл. 45, ал. 2 от ЗЗД оборима презумпция. С оглед на правилото
на чл. 154 от ГПК, обстоятелствата, обуславящи наличието ѝ следва да
бъдат доказани от страната, която се позовава на нея – в случая ответникът
Столична община. Съдът намира, че такова доказване не е проведено. На първо място
по делото не са налице данни препятствието, причинило щети по автомобила, да е
било сигнализирано от ответника, чрез негови служители, каквото задължение има
съгласно чл. 167, ал. 1 от ЗДвП. От друга страна, видно от схемата на представения
по делото протокол за ПТП и заключението на вещото лице, препятствието се е
намирало в близост до кръстовището, образувано от ул. „Планиница“ и ул.
„Вечерница“. От депозираните по делото свидетелски показания, както и от
схемата към протокола за ПТП се установява, че произшествието е непосредствено
след извършване на маневра – завой надясно от ул. „Вечерница“ към улица „Планиница“.
Тоест, преди предприемането на завоя водачът на застрахования при ищеца
автомобил не е имал пряка видимост върху намиращата се на пътя дупка, като не е
могъл да я възприеме и съобрази поведението си с нея, избирайки по-ниска
скорост или, евентуално – да спре. Предвид изложеното, не може да се приеме, че
водачът на застрахованият автомобил не е проявил дължимата грижа в степен,
обосноваваща груба небрежност и ищецът – застраховател не е имал основание да
откаже изплащането на застрахователно обезщетение, като ответникът следва да
отговаря до размера на заплатеното. От
заключението на приетата по делото и неоспорена САТЕ се установява размерът на
обезщетението, необходимо за репариране на вредите по застрахования при ищеца
автомобил 4 732,48лв., определено по средни пазарни цени, към което следва
да се прибавят и ликвидационните разноски в размер на 10,00лв. Или искът за
главницата от 4 742,48лв. се явява доказан и основателен в пълния му
предявен размер. Основателността на претенцията за главницата обуславя
основателност и на претенцията за акцесорното вземане за мораторна лихва в размер на 1 446,02лв., дължима за
времето на забавата от 10.05.2015г. до 10.05.2018г.
Тъй
като изводите на първоинстанционният съд напълно съвпадат с тези на настоящата
инстанция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
срещу него- оставена без уважение, като неоснователна.
По
разноските по делото: При горния изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК въззивникът - ответник дължи на въззиваемия - ищец разноските по делото
направени във въззивното производство в размер на 50,00лв.-юрисконсултско
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден
от горните мотиви Софийският градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 04.02.2019 г., постановено по гр. д. № 29567/2018 г. по описа на
СРС, II ГО,
56 състав.
ОСЪЖДА Столична
община да заплати на „З.А.“ АД, ЕИК ******сумата
от 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.