№ 401
гр. Бургас, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело
№ 20222100502215 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Със съдебно решение №2375 от 27.10.2022г.,постановено по гр.д.№ 6857/2022г.по
описа на БРС ,районният съд е ПРИЕЛ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. Н. К., ЕГН
**********, с адрес: *****, че в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ с рег. №
********* – Франция, Париж /правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с
ЕИК *********/, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ с ЕИК
********* – клон, със седалище и адрес на управление: гр. София, район “Младост”,
ж.к.”Младост 4”, Бизнес парк София, бл.14, представляван от Димитър Тодоров Димитров,
съществува вземане в размер на сумата от 2 310, 04 лева /две хиляди триста и девет лева и
четири стотинки/, представляваща главница с падежи, настъпили в периода от 05.01.2018
година до 05.02.2021 година по договор PLUS – 14753152, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на 24.02.2021 година до окончателното й плащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 1324/2021г. на
БРС, като Е ОТХВЪРЛИЛ иска за сумата от 10 397, 92 лева /десет хиляди триста деветдесет
и седем лева, деветдесет и две стотинки/, представляваща договорна лихва, начислена за
периода от 05.01.2018 година до 05.02.2021 година по договора.
Недоволен от така постановеното решение в отхвърлителната му част е останал
ищецът „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ с ЕИК *********,който
го е обжалвал в тази му част с депозирана по делото в законоустановения срок въззивна
жалба.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответника К. К. чрез особения му
представител адв. Георги Янев,който е депозирал писмен отговор на въззивната жалба в
срок.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност
1
на съдебното решение,като е изразено несъгласие с решаващият мотив на съда за
несъответствие на процесния договор за кредит с императивните изисквания на ЗПК,в
частност чл.11 ал.1 т.10.Изтъква се,че в процесния договор е посочен лихвеният процент по
кредита и изрично са посочени условията за прилагането му,лихвеният процент е фиксиран
за срок от 3 години,а така също лихвеният процент на ден е равен на лихвения
процент,посочен в договора,разделен на 365 дни/чл.11 от договора/. Началната дата на
изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора,като се приема,че годината има 365
дни,независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок,като страните
изпълняват точно задълженията си по него/чл.3 от договора/.Счита,че с горепосочените
уговорки кредиторът е изпълнил изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Що се отнася до
договора за застраховка,моли да бъде взето предвид,че противно на приетото в обжалваното
решение,въпреки че в договора не е посочена тази сума като тип услуга,същата не
съставлява запретена от чл.10а ал.2 ЗПК недопустима за събиране такса. Това е така,защото
тя не представлява нито такса,нито комисионна за действия,свързани с усвояването и
управлението на кредита,нито с оценка на риска на неплатежоспособността на
длъжника.Тази сума се дължи по договор за застраховка“Застраховка на плащанията“ като
застрахователна премия и е определена в размер,съответстващ на договора за кредит.
Исковата претенция е отхвърлена,макар да е отчетено,че не е настъпило нито едно от
застрахователните събития по договора.Видно от приложения сертификат ,застраховката е
сключена с кредитополучателя ,за да гарантира плащанията по кредита при настъпили
застрахователни рискове.Изтъква се,че това е типичен пример на нормативно уреден
застрахователен договор по чл.383 КЗ,с ползващо се лице застрахованият и финансовата
институция.Това,че сумата не е възложена за плащане на кредитополучателя еднократно,а е
предвидено разсрочено плащане с всяка погасителна вноска,не променя гореизложеното.В
конкретния случай застраховката е обявена като възможност предварително от кредитора
на потребителя ,като процентно съотношение и като стойност и е включена в ГПР
съобразно договора и погасителния план. С оглед съдържанието на застрахователния
договор и застрахователния риск,действително не е настъпило застрахователно събитие,за
което застрахователят да е бил уведомен от кредитополучателя и което да е покрито от
застрахователния договор,поради което и той не е бил задействан.В контекста на
изложеното въззивникът счита,че се налага извод,че сключената застраховка не съставлява
забранена такса по смисъла на ЗПК и същата е дължима за връщане към финансовата
институция,като се позовава на съдебна практика на БОС- Решение №232 от 21.07.2021г.по
в.гр.д.№863/2021г. Моли за отмяна на решението на БРС и постановяване на съдебно
решение от БОС,с което предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК да
бъде уважен изцяло. Няма доказателствени искания,претендира разноски,представя списък
на разноските.
В депозирания писмен отговор въззиваемият К., чрез особения представител адв.
Георги Янев е оспорил въззивната жалба,считайки я за неоснователна.Изразено е
становище,че решението на БРС е правилно и законосъобразно,като съдът е констатирал
всички нарушения на закона –ЗПК и ги е посочил в решението си.Правилно съдът е
приел,че не може ответникът да се обогатява неоснователно,затова е осъден да възстанови
това,с което се е обогатил неоснователно.По договора за застраховка,клаузите,предвидени в
договора за кредит,че застраховката се сключва за сметка на кредитополучателя са нищожни
и съдът правилно е прогласил тяхната незаконосъобразност.Моли съдебното решение на
БРС да бъде потвърдено,няма доказателствени искания,претендира възлагане на разноските
в тежест на ищеца.
В съдебно заседание въззивното дружество,редовно уведомено,не изпраща
представител.Представено е писмено становище,в което се поддържа въззивната
жалба,няма доказателствени искания,претендират се разноски.
В съдебно заседание въззиваемият К. не се явява.Представлява се от особения
представител адв. Янев,който оспорва въззивната жалба и моли решението на БРС да бъде
потвърдено в обжалваната отхвърлителна част.Няма доказателствени искания,претендира
2
разноски.
При служебната проверка на обжалваното съдебното решение по реда на чл.269
ГПК, въззивният съд го намери за валидно и допустимо.
По основателността на въззивната жалба и съществото на спора съдът намери
следното:
Правилно и в съответствие с твърденията в исковата молба и вида на търсената
съдебна защита БРС е дал правна квалификация на предявените искове по чл.422 ал.1 ГПК
вр.с чл.240 ЗЗД вр.с чл.79 ЗЗД вр.с чл.9 ЗПК и чл.86 ЗЗД.
Със заявление по ч.гр.д.№1324/2021г.по описа на БРС кредиторът „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“ ,чрез клона на дружеството България е поискал издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К. Н. К. за следните парични
вземания,произтичащи от договор за потребителски кредит от 27.04.2017г.– главница
10211.10 лева,възнаградителна лихва-15875.24 лева ,мораторна лихва- 3015.78 лева и
законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
изплащането и.
След оставяне на заявлението без движение от съда,с молба от 17.03.2021г.заявителят
е уточнил,че доколкото длъжникът не е получил уведомлението на кредитора на настъпила
предсрочна изискуемост на кредита,претендира издаване на заповед за изпълнение за
следните вземания:
2 310.04 лева падежирала главница за периода от 05.01.2018г.до 05.02.2021г.;10 397.92 лева
падежирала възнаградителна лихва за периода от 05.01.2018г.до 05.02.2021г.;492.21 лева
мораторна лихва,начислена върху главницата в размер на 2 310.04 лева за периода от
14.07.2020г.до 16.02.2021г.Издадена е била заповед №260845 от 12.04.2021г.за сумата
2310.04 лева- падежирала главница,ведно със законната лихва,считано от датата на подаване
на заявлението -24.02.2021г. до окончателното изплащане.В останалата част заповедният
съд е отхвърлил заявлението,като след отменително определение на БОС е издадена Заповед
№260871 от 25.06.2021г. за парично вземане в размер на сумата 10 397.92
лева,представляваща договорна лихва за периода от 05.10.2018г.до 05.02.2021г.
С установителния иск,предявен по реда на чл.422 ГПК ищецът е претендирал да бъде
прието за установено по отношение на ответника съществуването на следните вземания: за
сумата от 2 310, 04 лева /две хиляди триста и девет лева и четири стотинки/, представляваща
главница- падежирали вноски с падежи, настъпили в периода от 05.01.2018 година до
05.02.2021 година по договор PLUS – 14753152, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на 24.02.2021 година до окончателното й плащане и за сумата от 10 397, 92
лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 05.01.2018 година до
05.02.2021 година,за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 1324/2021г. на БРС.
Ответникът К. чрез назначения му особен представител е навел възражения за
нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречието му с изисквания на
ЗПК- чл.11 ал.1 /изготвен е на шрифт,по-малък от 12/,оспорен е и размерът на
възнаградителната лихва като прекомерен и уговорен в противоречие с добрите
нрави.Направено е възражение за неравноправност на клаузите,с които е договорен ГЛП и
ГПР,които не са индивидуално уговорени,а в тази връзка и за нищожност на договора
поради несъответствие с изискванията на чл.11 ал.1 т.11 ЗПК.Изразено е становище,че
ответникът би следвало да дължи на основание чл.23 ЗПК само чистата стойност на
кредита/главница/,но не и договорените възнаградителни лихви.
Не е било спорно между страните,че ищецът е небанкова финансова институция,а
исковете му се основават на договор за потребителски кредит,сключен с ответника,по силата
на който му е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и
3
ответникът има качеството на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал.
3 ЗПК.Ето защо,правилно в тази връзка и съобразно чл.7 ал.3 ГПК районният съд е
извършил и служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор
за потребителски кредит,в това число и за нарушения на императивни разпоредби от ЗПК.
БРС е извършил задълбочен анализ на съдържанието на договора,като е достигнал до
извод,че клаузата,в която е посочен ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,тъй като от договора не става ясно по какъв начин е определен и от
какви компоненти се състои ГПР.Съдът е констатирал,че размерът на месечната вноска по
кредита,който е 390 лева ,съгласно представеното по делото счетоводно извлечение е сбор
от падежирали части главница,договорна лихва,но и още 56 лева –ежемесечно дължима
главница по застраховка.Посочил е,че в представения погасителен план към договора не се
съдържа такава информация за дължимо плащане на застрахователна премия,като е
достигнал до извод,че кредиторът е предвидил и това допълнително плащане като част от
месечната вноска,но не го е оповестил като разход в тежест на
кредитополучателя.Допълнителното плащане на застрахователната премия не е било
отразено като разход при формирането на ГПР,въпреки включването му в общия дълг,което
е в противоречие с изискванията на чл.19 ал.1 ЗПК, доколкото не е имало основание
кредитополучателят да предполага,че вноските му включват и застрахователни
премии,които не са отразени като разход в ГПР. БРС е приел,че застрахователната премия
също представлява общ разход по кредита,който би следвало да е включен при
изчисляването на ГПР,а липсата му е в противоречие с чл.11 ал.1 т.10 ГПК,което води до
недействителност на договора съобразно чл.22 ЗПК. Въззивният съд изцяло споделя
изложените от БРС мотиви и препраща към тях на основание чл.272 ГПК. Постановеното от
БРС съдебно решение е и в съответствие с възприетото становище в Решение № 50259 от
12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК,Решение № 50174 от 26.10.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. и др. ,с които е преодоляна противоречивата съдебна
практика по правния въпрос относно приложението на чл.22 и чл.23 ЗПК в производства по
реда на чл.422 ГПК.
Неоснователни и лишени от законова опора са доводите на въззивника,че с
посочването на размера на кредита ,лихвения процент по кредита и условията за
прилагането му са изпълнени императивните изисквания на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,а
застрахователната премия не е част от общия разход по кредита,а е дължима по договор за
застраховка,не е запретена от чл.10а ал.2 ЗПК и не представлява недопустима за събиране
такса.
Съгласно легалното определение на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“,дадено в §1 т.1 от ЗПК „общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати,включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.“ .
Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите/ГПР/ изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.Тъй като застрахователната премия в случая представлява част от общите разходи по
кредита,съдът намира,че съобразно закона тя също е следвало да участва при формирането
на ГПР, противно на становището на въззивника,че липсва законно основание за
включването и в общите разходи по кредита.
В т.2 от Условията по договора изрично е посочено,че размерът на кредита за покупка
на застраховка „Защита на плащанията“ ще бъде платен директно на застрахователя „Директ
4
Сървисис“ЕАД,а в самия договор за потребителски кредит в главата „Параметри и условия“
е включена застрахователна премия в общ размер 4 704 лева, платима от
кредитополучателя на равни месечни вноски,съответстващи на броя на погасителните
вноски по кредита. Следователно,застрахователната премия също представлява част от
общия разход по кредита за потребителя и е следвало да бъде включена като такъв разход от
кредитора и да участва във формирането на ГПР,което не е било сторено. С помощта на
онлайн калкулатор на интернет страницата https://www.calculator.bg/ въззивният съд
извърши изчисления на ГПР без участието на застрахователната премия,като установи
съответствие с посочения в договор процент на ГПР/45.78%/.При включването на
застрахователната премия към разходите по кредита обаче се установи,че ГПР възлиза на
57.34 %, т.е. надхвърля допустимия съобразно императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК
петкратен размер на законната лихва,който през процесния период е 50%. Резултатите от
изчислението нагледно подкрепят становището на съда,че за да бъдат изпълнени
императивните изисквания на ЗПК,визирани в чл.11 ал.1 т.10 и в чл.19 ал.4 ЗПК не е
достатъчно в договора за потребителски кредит да е посочен формално процент на ГПР, а
следва да има яснота относно компонентите,които участват при изчисляването му /размерът
на погасителни вноски и плащания на разходи съгласно Приложение №1 към ЗПК/.
Непосочването на взетите предвид допускания при изчисляването на ГПР води до неяснота
и създава пречки за потребителя да прецени действителния обхват на своето задължение.
Действително,сключването на договор за застраховка,свързан с договора за
потребителски кредит не е забранено от закона,като заплащането на застрахователна премия
от кредитополучателя заедно с месечната вноска по кредита е обичайна практика,която е
допустима съгласно чл.10а ал.1 ЗПК,но и районният съд не е приел нещо различно по този
правен въпрос. В решение №232 от 21.07.2021г.по в.гр.д.№863/2021г.по описа на БОС,на
което се е позовал въззивникът също се споделя становището,че заплащането на
застрахователна премия с месечната погасителна вноска по кредита не представлява
запретена от чл.10а ал.2 ЗПК недопустима за събиране такса. Спорният по настоящото дело
въпрос е дали застрахователната премия,платима ежемесечно от потребителя,включена като
част от месечната погасителна вноска по кредита представлява общ разход по кредита и
следва ли този разход да участва при формирането на ГПР. По този въпрос въззивният съд
споделя становището на БРС,както се посочи по-горе.
За пълнота на изложението БОС посочва,че районният съд не е разгледал
възражението на ответника за нищожност на договора поради неспазване на императивното
изискване на чл.10 ал.1 ЗПК относно размера на шрифта,който следва да е не по-малък от
12. Това възражение е направено от особения представител на ответника с отговора на
исковата молба,а ищецът не е проявил процесуална активност,не е изразил становище по
него и не е ангажирал доказателства. Видно от представеното по делото заверено за вярност
с оригинала копие на договора и общите условия е,че действително същите са със шрифт по-
малък от 12,установимо при визуално сравнение с други текстове,написани с шрифт 12. За
извършване на визуално сравняване на два текста, очевидно различаващи се по размера на
използваните в тях шрифтове, не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал.
1 от ГПК. Разпознаването на вид и размер на шрифта на документ не изисква специални
знания извън техническите такива, които притежава всеки магистрат с оглед характера на
работата, която извършва. Предвид горните съображения,въззивният съд намери това
възражение на ответника за основателно.
Правилен и законосъобразен според въззивната инстанция е крайният извод на
районния съд ,че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл.22 ГПК,тъй като противоречи на императивната законова разпоредба на чл.11
ал.1 т.10 ГПК.Правилно и съобразно чл.23 ЗПК първоинстанционният съд е уважил
исковата претенция на ищеца само за претендираната част от главницата по кредита и е
отхвърлил иска за сумата от 10 397, 92 лева /десет хиляди триста деветдесет и седем лева,
деветдесет и две стотинки/, представляваща договорна лихва, начислена за периода от
05.01.2018 година до 05.02.2021 година по договора. Следва да се отбележи също за
5
пълнота на изложението,че ищецът не е проявил процесуална активност и не е ангажирал
доказателства,чрез които да установи по несъмнен и категоричен начин твърденията си
относно извършените от ответника плащания на месечни вноски, моментът на изпадането
му в забава,както и на точния размер на претендираната договорна лихва за посочения
период, въпреки правилно разпределената му доказателствена тежест с доклада на съда и
оспорването им от ответника.
Водим от горните мотиви,настоящият въззивен граждански състав намери,че
решението на БРС следва да бъде потвърдено като правилно,законосъобразно и обосновано
в обжалваната му отхвърлителна част.
Мотивиран от гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №2375 от 27.10.2022г.,постановено по гр.д.№
6857/2022г.по описа на БРС в обжалваната му отхвърлителна част,с която е ОТХВЪРЛИЛ
иска на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ с рег. № ********* – Франция, Париж
/правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с ЕИК *********/, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ с ЕИК ********* – клон България, за
приемане за УСТАНОВЕНО по отношение на К. Н. К., ЕГН **********, с адрес: *****, че
в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ с рег. № ********* – Франция, Париж
/правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с ЕИК *********/, чрез „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ с ЕИК ********* – клон, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район “Младост”, ж.к.”Младост 4”, Бизнес парк
София, бл.14, представляван от Димитър Тодоров Димитров, съществува вземане в размер
на сумата от 10 397, 92 лева /десет хиляди триста деветдесет и седем лева, деветдесет и две
стотинки/, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 05.01.2018 година до
05.02.2021 година по договор PLUS – 14753152,за което е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№1324/2021г.по описа на БРС.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок,считано от датата
на връчването му на страните пред ВКС на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6