№ 15
гр. София, 04.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело
№ 20221100502982 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от
домашното насилие (ЗЗДН).
Образувано е по въззивна жалба на молителите А. Д. М. и малолетната А. А.
М.а, последната действаща чрез своя законен представител и баща А. Д. М., срещу
решение № 698/02.02.2022г. по гр. дело № 44375/2020 г. по описа на Софийския
районен съд, 117 състав, с което е отхвърлена молбата им за защита от домашно
насилие и е отказано издаването на заповед за защита. Решението се обжалва изцяло.
Въззивниците искат да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с
което се уважи молбата им за защита по ЗЗДН.
В открито съдебно заседание въззивникът лично и като законен представител и
баща на малолетната А. А. М.а, поддържа въззивната жалба по изложените в нея
съображения. В хода на устните състезания иска да се уважи жалбата и съда да приеме,
че е извършено домашно насилие и да наложи предвидените в закона мерки. Не
претендира разноски по делото.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН от въззиваемата страна К. Р. И., чрез
пълномощника си адв. А. Г. К. от САК, е подала отговор на въззивната жалба, с който
я оспорва, като неоснователна. Иска да бъде потвърдено решението на първата
инстанция. Сочи нови писмени доказателства.
В открито съдебно заседание въззиваемата, чрез пълномощника си, поддържат
отговора на въззивната жалба. В хода на устните състезания пледира за оставяне в сила
на обжалваното решение. Представят списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
1
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителите в
първоинстанционното производство, имащи правен интерес от обжалването, и е
насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр.
с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по
препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по
молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
Въззивният съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните
пред първоинстанционния съд доказателства, е описана пестеливо, но вярно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда отново в
настоящия съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Производството пред първата съдебна инстанция е образувано по молба на А.
Д. М. и малолетната А. А. М.а, действаща чрез своя законен представител и баща А. Д.
М. срещу К. Р. И. – за защита от домашно насилие, за извършени актове на домашно
насилие на 16.08.2020г.; 18.08.2020г. и на 25.08.2020г., подробно описани в молбата до
съда.
Ответницата К. Р. И. е оспорила твърденията в молбата за осъществено
домашно насилие на релевантните дати.
С решението, постановено по гр. дело № 44375/2020г. по описа на СРС, 117
състав, съдът е оставил без уважение молбата на А. Д. М. и малолетната А. А. М.а за
издаване на заповед за съдебна защита срещу К. Р. И. и е отказал да издаде заповед, с
която да бъдат взети мерки по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН. Осъдил е А. Д. М. да заплати по
сметка на СРС държавна такса от 25 лева и разноски на ответницата от 500 лева.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи, прие за
установено следното:
По делото не е спорно, че А. Д. М. и К. Р. И. са родители на малолетната А. А.
М.а, т.е. страните попадат в хипотезата на чл. 3, т. 2 и т. 5 от ЗЗДН, респ. молителите са
надлежни страни и имат право да искат защита от съда.
В първоинстанционното производство са събрани доказателства чрез разпит на
2
свидетелите И.А. Д.а – майка на молителя А. Д. М. и на свидетеля А.Г.Т. – без дела и
родство със страните. От показанията на тези свидетели не се установява да е
осъществен акт на насилие на 16.08.2020г., на 18.08.2020г. и/или на 25.08.2020г. от
страна на К. Р. И. спрямо въззивниците. От показанията на свидетелите не се
установяват относими към спора факти, а силно влошените отношения между
родителите на малолетната А. А. М.а. Съдът не обсъжда показанията на свидетелите, с
които се установяват отношенията на страните по повод предаването на детско
креватче и/или дрешки на малолетното дете, тъй като същите не представляват акт на
домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН. Съдът, като прецени показанията
на свидетелката Д.а при спазване нормата на чл. 172 от ГПК, не кредитира показанията
, за която счита, че е възможно да е заинтересована от изхода на спора в полза на
молителите, поради близката ѝ родствена връзка с тази страна.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Първоинстанционното решение е правилно.
Според легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН домашно насилие е
всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо
насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния
живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в
родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо
съпружеско съжителство.
Възраженията във въззивната жалба касаят допуснато съществено процесуално
нарушение, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради неправилна
преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни
изводи въз основа на доказателствата по делото.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводите на
страните, приема за правилно и точно установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и направените правни изводи въз основа на доказателствата по
делото, поради което не намира за необходимо да преповтаря тези изводи.
Като допълнение към изложените от районния съд мотиви следва да се посочи,
че изцяло неоснователни са доводите в жалбата за неправилност на обжалваното
решение. Настоящият въззивен състав счита, че с оглед на съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства, фактическата обстановка за случилото се между
страните на 16.08.2020г.; 18.08.2020г. и на 25.08.2020г., е точно и вярно установена.
Въззивниците не са ангажирали доказателства, които да доказват при условията на
пълно и главно доказване, че на процесните дати - 16.08.2020г.; 18.08.2020г. и на
25.08.2020г., К. Р. И. е осъществила акт на насилие спрямо тях, както е изложено в
молбата за защита.
Приетата от районния съд декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН не представлява
годно доказателствено средство за установяване на твърдените от молителите
насилнически актове, тъй като макар и да съдържа данни за извършителя на насилието,
както и за мястото, времето и начина на извършването им, същността на декларацията
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е, че тя представлява доказателствено средство, което е изрично
предвидено със закон и може да служи за установяване на факти свързани с
осъщественото домашно насилие, само в хипотезата, ако не са налице други
доказателства. Пред първата инстанция са събрани и други писмени, а и гласни
доказателства, които следва да бъдат преценени в тяхната съвкупност. Т.е.
неприложима е нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН и съдът не следва да издава заповед за
защита въз основа на декларацията, тъй като в съдебното производство са събрани и
3
други доказателства.
Недоказаните факти са неосъществени за съда факти, поради което и страната,
която твърди фактите следва да понесе неблагоприятните последици – оставяне без
уважение на молбата за защита по ЗЗДН.
Въззивната инстанция приема, че макар от първата инстанция да е допуснато
твърдяното процесуално нарушение, като не е изготвен доклад по делото, това
нарушение в случая не е съществено, тъй като не е увредило правото на защита на
молителите в първата инстанция, нито е довело до неправилно прилагане на закона.
Мотивите към съдебното решение са кратки, но доказателствената съвкупност е
преценена вярно и е приложена точната правна норма. Изложеното от въззивника
възражение, че решението на СРС е постановено в нарушение на чл. 121, ал. 4 от
Конституцията на Р. България, не се споделят от настоящия състав. Обжалваното
съдебно решение съдържа мотиви, които са част от съдебния акт, а последният е
постановен в състезателен съдебния процес при осигурено равенство на страните.
Действително от първоинстанционния съд не са обсъдени детайлно всички
доказателства, което в случая не е съществено процесуално нарушение, тъй като
изложените от първата инстанция мотиви са достатъчно ясни за да могат страните да
установят въз основа на какви доказателства и факти съдът е формирал крайната си
воля. Такъв порок на обжалвания съдебен акт на първата инстанция е преодолим във
втората инстанция, тъй като съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19
от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти,
доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за
основателността или неоснователността на исковата претенция (в случая молбата за
защита) и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на
първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя
първоинстанционното решение. Въззивната съдебна инстанция направи свой собствен
и независим анализ на събраните доказателства и намира, че обжалваното решение е
правилно.
Други възражения във въззивната жалба не са направени, а въззивният съд не
установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при
постановяване на обжалваното първоинстанционно решение.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции правни изводи, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно,
следва да се остави в сила на основание чл. 17, ал.5 от ЗЗДН.
Предвид нормата на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН настоящият съдебен акт е
окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
По разноските:
Разноски във въззивното производство са претендирани своевременно от
въззиваемата страна, поради което съдът дължи произнасяне.
Въззивницата А. А. М.а не дължи нито държавна такса, нито разноски на
въззиваемата, тъй като не е навършила 18-годишна възраст, поради което държавната
такса следва да остане в тежест на бюджета на съда, а разноските, които е направила
въззиваемата в производствата по молбата за защита на детето в размер на 400 лв., в
нейна тежест (по арг. от чл. 11, ал. 3 in fine от ЗЗДН).
На основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК въззивникът А. Д. М., следва да бъде
осъден да заплати по сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер от
4
12.50 лв.
Въззивният състав приема за неоснователно възражението на въззивника М. за
прекомерност на платеното от въззиваемата адвокатско възнаграждение. Настоящото
производство не се отличава с действителна фактическа и правна сложност, а спорът
между страните пред въззивната инстанция е приключил в едно съдебно заседание.
Адвокатското възнаграждение на представителя на въззиваемата следва е съобразено с
минималния размер посочен в чл. 22 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, което е 600 лв., каквато сума се установи, че
е платена от въззиваемата по банков път (видно от представеното преводно нареждане
по лист 24 от делото) и в изпълнение на договор за правна защита и съдействие от
16.03.2022г. (лист 15 от делото). По изложените съображения съдът осъжда А. Д. М. да
заплати на К. Р. И. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство
в размер от 600 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен
брачен състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА съдебно решение № 698 от 02.02.2022г.,
постановено по гражданско дело № 44375/2020г., по описа на Софийски
районен съд, 117 състав.
ОСЪЖДА А. Д. М. с ЕГН **********, адрес: гр. София, кв. „Княжево“,
ул. ****, на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, да заплати по сметка на
Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от
12.50 (дванадесет лева и петдесет стотинки) лева – държавна такса по
въззивно гр. дело № 2982/2022г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
ОСЪЖДА А. Д. М. с ЕГН **********, адрес: гр. София, кв.
„Княжево“, ул. ****, на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН, да заплати на К. Р.
И., ЕГН ********** сумата от 600 (шестстотин) лева – разноски по въззивно
гр. дело № 2982/2022г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6