Р
Е Ш Е
Н И Е
№ .....
гр.София, 10,03,2017год.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-14 състав, в открито заседание на дванадесети декември през
две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: М. АПОСТОЛОВА
При участието на секретаря К.Г., като
разгледа докладваното от съдия М.Апостолова гр. дело № 6260 по описа за 2014год.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 235
и сл. от ГПК.
Образувано е по предявен от М.Г.Т.
срещу Районен съд – Я. иск с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД за
осъждане на ответника за сума в размер на 182000лв. /съобразно уточнение на
исковата претенция в с.з., проведено на 26,09,2007год./, представляваща
обезщетение неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие на
противоправно бездействие на служители на ответника, в периода от
01,07,2007год. до месец февруари, 2014год. /неизпълнение на задължение за отмяна
на наложена мярка за процесулна принуда/, ведно със законна лихва от датата на
ИМ до окончателното изплащане на вземането.
Излагат се доводи, че в хода на досъдебната фаза на водено срещу
ищцата наказателно производство спрямо нея е наложена мярка за процесуална
принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“ с Постановление
от 13.06.2005год. на РП- Я. по дознание № 17/2004год. по описа на РДВР – Я..
Твърди се соченото наказателно производство е приключило с влязла в сила
присъда, с която на ищцата е наложено наказание „лишаване от свобода“. Поддържа
се, че независимо от изтърпяване на наложеното наказание през месец юли,
2007год., наложената забрана за напускане на пределите на страната е била
вдигната едва през месец февруари, 2014год., вследствие на което ищцата е
претърпяла болки и страдания и са нарушени гражданските й права за свободно
придвижване и търсена на работа. С молба-уточнение от 21.03.2016год. сочи да е
налице нарушение на правата й по чл. 5, § 2-6 от КЗПЧОС. Излага доводи претърпените
от нея вреди да са резултат от противоправно поведение на служители на РС – Я.,
изразяващо се в неизпълнение на задължението на съдебния състав, разглеждащ
делото, при приключване на съдебното производство да се произнесе относно
наложените административни мерки /уточнение с молба от 16.05.2015 г. – л.74/.
Съобразно изложеното е заявено становище за основателност
на исковата претенция. Претендира разноски.
Ответникът в указания законоустановен срок за отговор по
реда на чл. 131 от ГПК, излага становище за недопустимост
на исковата претенция, а при условията на евентуалност – за неоснователност на същата. Поддържа, че за съда не
съществува задължение за служебна отмяна на процесната мярка за процесуална
принуда. Съгласно действащата в релевирания период нормативна уредба, забраната
за напускане на пределите на страната подлежи на отмяна по искане на обвиняемия
или на неговия защитник. Задължение за служебно произнасяне на съда по
посочената мярка за процесуална приндуда не може да бъде основано и на
съответната редакция на чл. 309 от НПК. Оспорва претендираните вреди и
наличието на причинна връзка между тях и релевираното нарушение като
недоказани. При условията на евентуалност оспорва размера на исковата
претенция. Релевира възражение за погасителна давност.
Съобразно изложеното моли производство по делото да бъде
прекратено като недопустимо, а при услоята на евентуалност – исковата претенция
да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски.
При така изложеното, след като обсъди
доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
Между страните не е според
фактът, че с Присъда № 684/04,07,2006год., постановена по НОХД № 249 по описа на Районен съд – Я., потвърдена с Решение №
527/27,11,2006год. на ОС – Я. по ВНОХД № 520/2006год. на М.Г.Т. /с предишно
фамилно име Минареджиян/ е наложено наказание от осем месеца лишаване от
свобода при общ режим за изтърпяване на наказанието.
Не е
според и фактът, че в досъдебната фаза на наказателното производство с Постановление
от 13.06.2005год. на РП- Я. по дознание № 17/2004год. по описа на РДВР – Я. спрямо ищцата е наложена мярка за
процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република
България“.
Представена
е жалба от М.Т. до Главния прокурор на Република България с вх. №
625/15,01,2014год. на ВКП, в която е изложено, че от излизането на ищцата от
затвора през месец юли, 2007год. до 14,01,2014год. Прокуратурата в град Я. не е
отменила наложена на ищцата забрана да напуска територията на страната. Посочено
е, че от РП – Я. на ищцата е указано, че за сваляне на забраната следва да
подаде писмена молба на място и да ползва адвокат, което усложнява процедурата.
Във връзка с изложеното е поискана спешна намеса от главния прокурор.
Видно от
Писмо от ВКП с №625/22,01,2014год. жалбата е изпратена по компетентност на
Окръжна прокуратура –Я..
Представено е Определение
№492/16,01,2014год. по НОХД № 249 по описа на Районен съд – Я., с което е
отменена забраната на ищцата за напускане пределите на Република България,
наложена с Постановление от 13,06,2005год. на Районна прокуратура – Я., изх. №
576/04, юни, 2005год., по дознание № 17/2004год. по описа на РДВР – Я.. Липсват
данни за влизане в сила на представения съдебен акт.
При така изложената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По
правната квалификация за вреди от наложена мярка за процесуална принуда по чл.68 от НПК "забрана за напускане пределите на Република България".
В приложение на разпоредбата
на чл. 7 от КРБ, провъзгласяваща
принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове
или действия на нейни органи и длъжностни лица е приет ЗОДОВ, който предвижда
изчерпателно изброени хипотези от естество да ангажират отговорността на
държавата съгласно чл.1 и чл.2 от ЗОДОВ.
Налагането на мярка за процесуална
принуда по реда на чл.68, ал. от НПК не е измежду хипотезите предвидени
в чл.2 от ЗОДОВ, поради което приложимия ред следва да е общия гражданско
правен път за защите на увредените лица. Съществуващата във вътрешното
законодателство възможност за защита е чл.49 от ЗЗД уреждащ общата гаранционна
отговорност за вреди.
Предявен е иск с пр. кв. чл.
49 от ЗЗД.
Съгласно установената съдебна практика (ППВС 7/1958г.;
ППВС 7/1959г.; ППВС 9/1966г.) отговорността по чл. 49 от ЗЗД
е обективна, гаранционна и възниква за възложителя на определена работа (вкл.
юридическо лице), ако изпълнителите на работата – физически лица, са извършили
виновно противоправно деяние (чл. 45 ЗЗД). Релевантните факти обосноваващи
основателност на иска са противоправно деяние – действие или бездействие,
настъпили вреди, причинна връзка между деянието и вредите, характера на същите,
възлагане на определена работа при или по повод на която е настъпил вредоносния
резултат.
Това са правопораждащи факти и доказването им следва
да се извърши от ищеца при условията на пълно и главно доказване.
В процесната хипотеза ищцата сочи на претърпени вреди от
нарушение на правото й на свободно придвижване като основно право на личността и прогласено като такова в Конституцията на
Република България и в чл. 2, ал. 3 от Четвъртия допълнителен протокол на
Конвенцията/ ратифициран от България на 24.10.2000год./. Съдържанието на това право ЕКЗПЧ
регламентира като възможността всеки да е
свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята. Това
право не е абсолютно и може да
бъде ограничавано, но само на основания,
предвидени в закона и съобразени с обществения интерес – национална или
обществена сигурност, защита на здравето, морала, правата или свободите на други
граждани, за поддържане на обществения ред или
предотвратяване на престъпления. Налагането на това ограничение, проявление на което е възможността
предвидена в чл. 68 от
НПК е регламентираната мярка за
процесуална принуда “забрана за напускане на пределите на Република България”.
Същата има за цел да обезпечи участието на обвиняем в наказателно производство,
като препятства възможността той да се отклони от наказателно преследване и да
се укрие. Мярката се
налага от прокурор в хода на досъдебното производство като наказателно-процесуалния
закон предвижда възможност за осъществяване на съдебен контрол по отношение на
същата в хипотезата на чл.68, ал.3 и чл.68, ал.5, вр.ал.4 от НПК при атакуване
конкретен акт на прокурора за отказ да
разреши на ограниченото лице да напусне страната за конкретна ситуация и
период, без преценка условията за
налагане на мярката и при проверка
законосъобразността на взетата мярка по искане за цялостна отмяна на наложената
мярка (чл. 68, ал. 5 НПК). В процесната хипотеза не е спорно приложението на
мярката в хода на наказателното производство и по обезпечаване изпълнението на
наложеното ефективно наказание лишаване от свобода. / В хипотезата на приведено
в изпълнение наказание „лишаване от свобода“ възниква въпросът за възможността от
кумулиране на ограничението "забрана за напускане пределите на Р.България"
и "лишаване от свобода" извън хипотезите на условно осъждане и
условно предсрочно освобождаване/.
Наведените доводи на страната, касаят хипотезата на възникнала отговорност
на държавата за вреди от момента на отпадане на нуждата от приложение на ПАМ,
считано от изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.
Безспорно е задължението на държавата да осигури надежден правен
механизъм за отмяна на наложените мерки за процесуална принуда след отпадане на
необходимостта и нуждата довела до ограничаване на правото на свободно
придвижване, което съгласно действащия процесуален ред е поставено единствено в
зависимост от волята и инициативата на обвиняемия-чл.68, ал.5 от НПК. Съществуването на мярка за процесуална принуда
след приключило наказателно производство и при ефективно изтърпяване на
наказанието "лишаване от свобода" е незаконосъобразно и в наршуние на
чл.2 от протокол 4 към Конвенцията. Аргумент за това е и вътрешно правната
норма на чл.75, т.3 от ЗБЛД/ред.ДВ бр.105/2006/ сочеща на приложение на мярката
„до изтърпяване на наложеното наказание“.
Въпреки това настоящия състав намира
ответникът по делото да не е пасивно материално правно легитимиран по
предявения иск. Общностното право не
сочи субект на отговорността, но следва да се изхожда от принципите във вътрешното
право, заложени в КРБ и мотивите към ТР №3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр.
д. № 3/2004 г., ОСГК. Пасивно легитимиран
при отговорност на държавата е държавният орган, с който длъжностното лице,
причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. Отговорността
на държавния орган се обосновава с качеството му на възложител на работата,
която се извършва в негов интерес, и с правото му на подбор на съответните
длъжностни лица за изпълнение на определени трудови или служебни функции. В
хипотезата на взета по отношение на
ищцата мярка за процесуална принуда по инициатива на прокуратурата именно
последната е пасивно материално правно легитимарана по предявения иск за обезщетение. Аргумент в
подкрепа на този извод на съда е и обстоятелството, че дължимото поведение за
отмяна на наложената мярка следва да се разглежда като последица от изтърпяване
на наложеното наказание „лишаване от свобода“, при което надзора по
изпълнението на наказанията е в компетенцията именно на прокуратурата./чл.4,
ал.1 от Закон за изпълнение на наказанията, както и в сегашната ред. На чл.5,
ал.1 от ЗИНЗС/.
Съгласно действащия процесуален закон / към
датата на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" от ищцата,
липсва нормативно установено задължение на съда да се занимае с мярката за
процесуална принуда по чл.68 от НПК, в хипотезата когато същата е потвърдена
при постановяване на присъдата /Чл.309 от НПК регламентира задължение на съда след
постановяване на присъдата служебно
да се произнесе и по мярката за неотклонение, а когато подсъдимият е оправдан, следва да се произнася и по мярката за
обезпечаване на гражданския иск, на глобата и на конфискацията/. Т.е . доколкото мярката по чл.68 от НПК не е мярка за
неотколонение не съществува задължение на съда за произнасяне по същата. По
аргумент от чл.309, ал.3 НПК може да се обоснове задължение в този смисъл в
хипотезата на оправдаване на подсъдимия
или условно осъждане. В
хипотезата на постановена осъдителна присъда, когато мярката е потвърдена с цел
да обезпечи изпълнението на наложеното
наказание липсва нормативно задължение за съда да следи служебно, кога е
изтърпяно наложеното наказание, отпаднала ли е нуждата от приложение на ПАМ. В
тази връзка е необходимо съзиране на компетентния орган постановил присъдата за
отмяната й.
Съобразно
изложеното съдът намира да не е налице противоправно бездействие от страна на
служители на Районен съд Я., което да е от естество да ангажира отговорността на ответника за вреди.
На
самостоятелно основание исковата претенция
е неоснователна, с оглед липсата на установени по делото неимуществени вреди за
ищцата, които да са в причинно -следствена връзка с твърдяното процесуално нарушение.
Въпреки изрично указаната доказателствена тежест съобразно чл.154 от ГПК и
дадената възможност да се ангажират гласни доказателства, ищцата не е
установила претърпени вреди. Същите не могат да се презумират.
Ето защо исковата
претенция е неоснователна.
С
оглед горното е безпредметно обсъждането на релевираното от ответника
възражение за изтекла погасителна давност.
По
разноските:
Неоснователно
е искането на ответника за присъждане на разноски съобразно изхода от спора на
основание чл.78, ал.3, вр.ал.8 от ГПК, тъй като последната норма е неприложима,
доколкото касае възможността за присъждане
на разноски при процесуално представителство осъществено от юрисконсулт, което
качество за съдия Атанасов не е налице. На
самостоятелно основание искането за присъждане на разноски, доказателства за
които са представени с писмената защита е неоснователно, с оглед мотивната част
на т.11 от ТР №6/2013год. по т.д.№6/2012год. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното
СГС
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Г.Т., с ЕГН **********,
със съд. адрес ***, Търговски дом, ет.1, кантора 157 срещу Районен съд Я., с
адрес гр.Я., ул“******** иск с
пр.кв.чл.49 от ЗЗД за сума в размер на
182000,00лв.-обезщетение за
причинени неимуществени вреди, за периода от 01,07,2007год. до м.02,2014год.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането
като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: