№ 442
гр. София, 04.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510135 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20086672/05.04.2021 г., постановено по гр. д. № 45029/20 г. по описа на
СРС, 125 състав, поправено с решение № 20107902/28.04.2021 г. по гр. д. № 45029/20 г., е
отхвърлен предявения от Б.Н.С., срещу „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон България
КЧТ, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Младост – 4,
Бизнес парк София, сграда 14, иск за признаване за установено, че договор за потребителски
кредит PLUS – 11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл.
10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11 и 12 ЗПК. С решението е признато за установено по
предявения от Б.Н.С. срещу „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон България КЧТ,
ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. Младост – 4, Бизнес
парк София, сграда 14, иск, че договор за потребителски кредит PLUS –
11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави, като „БНП П.П.Ф.
С. А.“, действащо чрез клон България КЧТ, ЕИК: *******, е осъдено да заплати на Б.Н.С.,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК сумата от 4653,63 лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 18.09.2020 г. до плащането,
както и разноски по делото в размер на 444,10 лв. С решението „БНП П.П.Ф. С. А.“,
действащо чрез клон България КЧТ, ЕИК: *******, е осъдено да заплати на адвокат Л.Я. от
САК, сумата от 705,75 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, а Б.Н.С. е осъдена
да заплати на „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон България КЧТ, ЕИК: *******,
сумата от 33,33 лв. – разноски по делото.
1
С определение № 20107912/28.04.2021 г., постановено по гр. д. № 45029/20 г. по
описа на СРС, 125 състав, поправено с определение № 20135386/09.06.2021 г., постановено
по гр. д. № 45029/20 г., е изменено по реда на чл. 248 ГПК решението в частта му, която има
характер на определение, като „БНП П.П.Ф. С. А.“, действаща чрез клон България КЧТ,
ЕИК: *******, е осъдено да заплати на Б.Н.С. сумата от още 150 лв., а „БНП П.П.Ф. С. А.“,
действащо чрез клон България КЧТ, ЕИК: *******, е осъденo да заплати на адвокат Л.Я. от
САК сумата от още 150 лв. – адвокатско възнаграждение.
Подадена е въззивна жалба от „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон България
КЧТ, срещу решение № 20086672/05.04.2021 г., постановено по гр. д. № 45029/20 г. по
описа на СРС, 125 състав, в частта му, в която е признато за установено, че договор за
потребителски кредит PLUS – 11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие с
добрите нрави, както и в частта му, в която „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон
България КЧТ, ЕИК: *******, е осъдено да заплати на Б.Н.С., на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК сумата от 4653,63 лв. Твърди, че първоинстанционното решение в
обжалваната му част е неправилно. Посочва, че съдът не е съобразил със заключението на
съдебно – счетоводната експертиза, според което в ГПР от 16,41 % по кредита, е и реално
приложения по кредита ГПР, както и че в противоречие със заключението на съдебно –
счетоводната експертиза е приел, че застраховката и таксата ангажимент не са включени в
ГПР. Твърди, че неправилно съдът е уважил иска на основание противоречие с добрите
нрави, тъй като хипотезата на ГПР, който е по – висок от 5 пъти размера на законната лихва,
е хипотезата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и съществуването на конкретна правна норма изключва
приложението на добрите нрави. Поддържа, че сключването на застраховка по кредита не е
задължително условие за сключването на договор за потребителски кредит. Твърди, че
действията на кредитополучателя, свързани с усвояване на кредита, връщането му в
продължение на 48 месеца, и твърдението му, че за този период от време не дължи нищо на
кредитора представлява злоупотреба с право. Иска се от съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено
друго решение, с което исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – Л. П.Я.., конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото
на починалата в хода на делото Б.Н.С., е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че решението на първоинстанционния съд в
обжалваната му част е правилно и следва да бъде потвърдено. Посочва, че съгласно
разпоредбата на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице,
а следва да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Твърди, че по делото е
безспорно установено, че застраховката е била задължителна и като такава не е била
включена в ГПР. Счита, че изводът на първоинстанционния съд, че клаузата за ГПР е
нищожна, е правилен, като поради възмездния характер на договора за потребителски
кредит, това влече нищожност на целия договор. Поддържа, че клауза в договор може
едновременно да противоречи на закона и да накърнява добрите нрави, ако не отговаря на
2
принципа за добросъвестност, и ирелевантно е на кое от двете основания ще се прогласи
нищожността, тъй като правната последица е една и съща. Счита за неоснователно
твърдението във въззивната жалба, че съществуването на конкретна правна норма,
уреждаща максималния размер на ГПР, изключва възможността съдът да уважи иска като
признае за нищожен договора поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че реалното
оскъпяване на кредита, чийто показател е именно ГПР, надвишава пет пъти размера на
законната лихва, което обуславя нищожност на клаузата на ГПР на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК, а това влече нищожност на целия договор, тъй като ГПР е задължителен елемент на
договора за потребителски кредит /съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК/, което от своя страна
изключва приложението на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Твърди, че това не изключва накърняването на
добрите нрави, тъй като договорният подход на кредитора нарушава принципите на
добросъвестност и справедливост при договарянето и има за крайна цел неоснователно
обогатяване. Поддържа, че в качеството си на алтернативни основания всички основания за
нищожност на процесния договор имат една и съща правна последица – недействителност
на договора за потребителски кредит, което обуславя дължимост от страна на
кредитополучателя само на чистата стойност на кредита – 6392,61 лв., респ. връщане на
сумата от 4653,63 лв., като получена от кредитора без основание. Посочва, че разпоредбата
на чл. 23 ЗПК урежда една санкция за недобросъвестния кредитор, допуснал сключването на
един изначално недействителен договор във вреда на потребителя, поради което следва да
му се върне толкова, колкото е дал.
Подадена е частна жалба от „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон България КЧТ,
срещу определение № 20107912/28.04.2021 г., постановено по гр. д. № 45029/20 г. по описа
на СРС, 125 състав, поправено с определение № 20135386/09.06.2021 г., с което е изменено
решението в частта му относно разноските, като дружеството е осъдено да заплати пълния
размер на претендираните разноски. Поддържа, че обжалваното определение е неправилно и
следва да бъде отменено, като вместо него следва да се постанови друго, с което
присъдените в полза на ищцата разноски, следва да бъдат съобразени с уважената част от
исковете /на основание чл. 78, ал. 1 ГПК/. Претендира разноски.
Ответникът по частната жалба – Л. П.Я.., конституирана на основание чл. 227 ГПК на
мястото на Б.Н.С., е подала отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който
поддържа становището, че частната жалба е неоснователна и следва да се остави без
уважение. Твърди, че на което и да е от основанията за нищожност, да бъде признат
процесният договор за нищожен, то ищцата получава търсената защита в претендирания
размер, поради което й се дължат разноски в пълен размер.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Предявени са при условията на евентуално съединяване искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
3
Ищцата Б.Н.С. твърди, че е сключила с „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон
България КЧТ, договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS – 11397873/26.08.2015
г. Посочва, че размерът на кредита е бил 7000 лв., като реално получената от нея сума е
6392,61 лв., а общата стойност на извършените плащания в полза на ответното дружества е
бил в размер на 11 046,24 лв. Твърди, че е погасила задълженията си по кредита с
плащането на последната месечена погасителна вноска на 20.09.2019 г. Поддържа, че
процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11, 12 ЗПК, както и
поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Твърди, че
сумата, която й е била предоставена по процесния договор, и тази, която е следвало да
върне, са на значителна различна стойност, без да е ясно как е формирана сумата, която
следва да върне, като по този начин е нарушен принципът на справедливост и са накърнени
добрите нрави, като са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответното
дружество. Посочва, че непредоставянето на кредитополучателя на стандартен европейски
формуляр съгласно чл. 5, ал. 2 ЗПК представлява и накърняване на добрите нрави, тъй като
създава предпоставки за сключване на неизгоден договор във вреда на потребителя. Твърди,
че удържането на сумата от 362,39 лв. от чистата стойност на кредита, получена от ищцата,
във връзка с договор N PLUS – 10841634, също води до накърняване на добрите нрави, тъй
като такъв договор не е бил сключван от ищцата и не е ясно на какво основание й е
удържана сумата. Поддържа, че поради нищожността на процесния договор, ответното
дружество следва й върне сумата от 4653,63 лв., представляваща разликата между
изплатената от ищцата сума в размер на 11 046,24 лв., и реално получената сума по кредита
в размер на 6392,61 лв., като получена от ответното дружество при начална липса на
основание. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае договор за
потребителски кредит PLUS – 11397873/26.08.2015 г. за нищожен поради противоречие с
разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11, 12 ЗПК, а при условията на
евентуалност – че е нищожен поради противоречие с добрите нрави, както и да бъде осъдено
ответното дружество да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
4653,63 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в
съда – 18.09.2020 г. до плащането.
Ответникът - „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон България КЧТ, оспорва
исковете. Оспорва твърдението, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен
като противоречащ на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, 12 ЗПК, както и
твърдението, че сключването на застраховка е задължителна предпоставка за сключването
на договор за потребителски кредит. Твърди, че размерът на застрахователната премия е
посочен ясно в договора – 1881,60 лв., на ред 3 от поле „Параметри и условия“, както и че
застрахователната премия не е включена в размера на ГПР. Оспорва твърдението, че
процесният договор за потребителски кредит накърнява добрите нрави, като поддържа, че
когато се твърди, че дадена клауза в договор противоречи на добрите нрави, това означава,
4
че не съществува правна норма в действащото законодателство, която да я регламентира, а в
случая в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК изрично е регламентирано, че ГПР не може да
бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с ПМС на РБ. Оспорва и твърдението, че на кредитополучателя не
е бил връчен стандартен европейски формуляр за предоставяне на преддоговорна
информаця, както и че ищцата не е била кредитополучател по друг договор за
потребителски кредит PLUS – 10841634, като остатъчното задължение по него в размер на
362,39 лв. е било погасено с част от сумата, която е отпусната като нов кредит.
Не се спори между страните по делото, а и от представения като доказателство
договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта PLUS – 11397873/26.08.2015 г. се установява, че
между ответното дружество, като кредитор, и ищцата, като кредитополучател, е сключен на
26.08.2015 г. договор за потребителски паричен кредит. В частта „Параметри и условия“ от
процесния договор е посочено, че размерът на кредита е 7000 лв., застрахователната премия
– 1881,60 лв., таксата ангажимент – 245,00 лв., погасителните вноски – 48 бр., размерът на
погасителната вноска – 230,13 лв., общата стойност на плащанията – 11 046,24 лв.,
годишният процент на разходите – 16,41 %, лихвеният процент – 13,41 %.
По делото не се спори, че отпусната сума по кредита е усвоена от кредитополучателя,
като при усвояването на кредита кредиторът е удържал сумата от 362,39 лв. във връзка с
договор PLUS – 10841634, както и такса ангажимент в размер на 245 лв., както и че
преведената по банковата сметка на кредитополучателя сума по процесния договор е в
размер на 6 392,61 лв. Не се спори също така, че по процесния договор кредитополучателят
е изплатил на кредитодателя сумата от 11 046,24 лв.
По делото са представени като доказателство и ОУ по договора за кредит, които са
подписани от кредитополучателя.
Според допълнителното заключение към съдебно – счетоводната експертиза
приложения ГПР по кредита е идентичен с посочения в договора ГПР в размер на 16,41 %.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Във връзка с извършената служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми от първоинстанционния съд, касаещи правилността
на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
5
Безспорни обстоятелства по делото са: че на 26.08.2015 г. е сключен договор за
потребителски паричен кредит за сумата от 7000 лв.; че отпусната сума по кредита е усвоена
от кредитополучателя, като при усвояването на кредита кредиторът е удържал сумата от
362,39 лв. във връзка с договор PLUS – 10841634, както и такса ангажимент в размер на 245
лв.; че преведената на кредитополучателя сума по процесния договор е в размер на 6 392,61
лв., както и че кредитополучателят е изплатил на кредитодателя по процесния договор
сумата от 11 046,24 лв.
Спорните въпроси по делото са свързани с това дали процесният договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави.
По отношение на основанието за нищожност на процесния договор за потребителски
кредит поради накърняване на добрите нрави в исковата молба са въведени следните
твърдения – че сумата, която е била на предоставена по процесния договор на
кредитополучателя, и тази, която е следвало да върне, са на значителна различна стойност,
без да е ясно как е формирана сумата, която следва да върне, като по този начин принципът
на справедливост е бил нарушен и са накърнени добрите нрави, като са създадени условия
за неоснователно обогатяване на ответното дружество; че непредоставянето на
кредитополучателя на стандартен европейски формуляр съгласно чл. 5, ал. 2 ЗПК
представлява и накърняване на добрите нрави, тъй като създава предпоставки за сключване
на неизгоден договор във вреда на потребителя, както и че удържането на сумата от 362,39
лв. от чистата стойност на кредита, получена от ищцата, във връзка с договор N PLUS –
10841634, също води до накърняване на добрите нрави, тъй като такъв договор не е бил
сключван от ищцата и не е ясно на какво основание й е удържана сумата.
Принципът на диспозитивното начало очертава както вида и обема на търсената
защита, така и пределите на правораздавателната власт на съда – арг. от чл. 2 във вр. с чл. 6,
ал. 2 ГПК.
Въпреки това, съдът дължи служебна проверка за валидността на договорните
клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите
нрави, тъй като се касае за императивни материалноправни норми.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение N 1/13 г. по тълк.
дело N 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случаите, когато е налице изрична императивнаправна норма, която да
регламентира дадено правоотношение, съдът следва да се извърши преценка дали е
нарушена съответната правна норма, а не – добрите нрави, които представляват неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за
справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят
от тях.
Ето защо, съдът не нарушава диспозитивното начало в гражданския процес, ако
6
приеме, че посочено от ищеца основание за нищожност на договора поради противоречие с
добрите нрави, следва да се квалифицира като основание за нищожност на договора поради
противоречие със закона.
В случая, твърдението на ищцата, че сумата, която е получила по процесния договор
за потребителски кредит, и сумата, която следва да върне по него, са на значителна различна
стойност, и по този начин са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответното
дружество, по същество представлява твърдение, че ГПР по процесния договор е
формиран в противоречие с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният процент
на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, е в сила от 23.07.2014 г. и е приложима по
отношение на процесния договор за потребителски кредит, който е сключен на 26.08.2015 г.
Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната
лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 %, плюс 10 пункта отгоре.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК „годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците при сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит“.
Съгласно легалното определение на „общ разход по кредита за потребителя“, дадено
в т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посреднии и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.
В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 16,41 % не надвишава
пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в поле „Параметри и
условия“ на процесния договор е видно, че освен заплащането на 13,41 % възнаградителна
лихва, е предвидено и заплащането на такса ангажимент – 245 лв., както и на
застрахователна премия в размер на 1881,60 лв.
Съгласно чл. 4 от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“ към Групов договор за
застраховка, сключен между застрахователя и въззивника, „кредитополучателите
едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето
изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат настоящите ОУ. Декларацията за
приемане на застраховането и ОУ е неразделна част от всеки договор за кредит“.
Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“
към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и въззивника, води до
извода, че те са приложими за всички кредитополучатели, сключили договор за кредит с
въззивника. Същевременно от формуляра на договора за кредит е видно, че заплащането на
7
застрахователна премия е включено в предварително изготвения от кредитора формуляр.
Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването
на договор за застраховка представлява задължително условие за получаването на кредита.
Ето защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР
/арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено. В ГПР е следвало да бъде включена и
таксата ангажимент, като разход, пряко свързан с договора за кредит, което също не е
сторено.
Заключението на допълнителната съдебно – счетоводна експертиза, според което
приложения ГПР по кредита е идентичен с посочения в договора ГПР - 16,41 %, не следва
да се кредитира, тъй като същото не е обосновано и не кореспондира с останалите
доказателства по делото, от които е видно, че таксата ангажимент и застрахователната
премия, с които също се оскъпва кредита, не са включени в ГПР.
По делото се установява, че на кредитополучателя е предоставен кредит в размер
на 7000 лв., а сумата, която следва да върне на кредитора, е 11 046,24 лв., т. е. налице е
надвишване с 50 % на заетата сума. Горното обуславя извода, че реалното оскъпяване на
кредита /показател, за което е ГПР/ надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл. 19,
ал. 4 ЗПК/, а това води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона
или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без
недействителните й части. В случая, не е налице нито една от тези две хипотези –
нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде
заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски
кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния
характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за включването на
клауза за ГПР. Ето защо, в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на
целия договор.
Тъй като уговорката за ГПР, съдържаща се в процесния договор, е в противоречие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, то договорът за потребителски кредит е недействителен
на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК поради противоречие с конкретна императивна разпоредба на
ЗПК.
Предвид изложеното по – горе, договорът за потребителски кредит N PLUS –
11397873/26.08.2015 г. следва да се признае за нищожен поради противоречие със закона –
чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не поради накърняване на добрите нрави.
Поради несъвпадението в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20086672/05.04.2021 г., постановено по гр. д. №
45029/20 г. по описа на СРС, 125 състав, поправено с решение № 20107902/28.04.2021 г. по
гр. д. № 45029/20 г., в частта му, в която е признато за установено, че договор за
8
потребителски кредит PLUS – 11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие с
добрите нрави, следва да се отмени като неправилно /постановено в нарушение на
императивни правни норми/, като вместо него следва да се постанови друго решение, с
което да се признае за установено, че договор за потребителски кредит PLUS –
11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви или други разходи по кредита.
По делото е формиран извод за нищожност на процесния договор за кредит поради
противоречие с императивна правна норма – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че на кредитополучателя е бил
предоставен кредит в размер на 7000 лв., като от тази сума кредитодателят е удържал сума
от 362,39 лв. за погасяване на задължение по друг договор, сключен с кредитополучателя, и
245 лв. – такса ангажимент. Така чистата сума, която е получена от кредитополучателя, е в
размер на 6392,61 лв., а платената от кредитополучателя сума е в размер на 11 046,24 лв.
Следователно разликата от 4653,63 лв., представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за потребителски кредит, подлежи на връщане.
Предвид изложеното по – горе, предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи, като ответното дружество следва да бъде осъдено
да заплати на ищцата сумата от 4653,63 лв., представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за потребителски кредит N PLUS – 11397873/26.08.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 18.09.2020 г. до
окончателното плащане.
Поради съвпадението в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд в частта им относно иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД решението в тази му част следва да бъде потвърдено като правилно.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК от
процесуално легитимирана страна.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
В случая, СРС е уважил евентуалния иск за нищожност, който е бил предявен за
същото притезание и срещу същия ответник, като по този начин ищцата – ответник по
частната жалба е получила защитата, която е търсила. Правилно СРС й е присъдил всички
претендирани разноски в първоинстанционното производство, тъй като евентуалният иск по
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са уважени изцяло.
9
Предвид изложеното, частна жалба от „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез клон
България КЧТ, срещу определение № 20107912/28.04.2021 г., постановено по гр. д. №
45029/20 г. по описа на СРС, 125 състав, поправено с определение № 20135386/09.06.2021 г.
по гр. д. № 45029/20 г. по описа на СРС, 125 състав, с което е изменено решението в частта
му относно разноските, следва да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските:
Предвид изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, в която ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 33,33 лв. –
разноски пред СРС.
Предвид изхода на спора в полза на въззивника не следва да се присъждат разноски
за въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20086672/05.04.2021 г., постановено по гр. д. № 45029/20
г. по описа на СРС, 125 състав, поправено с решение №
20107902/28.04.2021 г. по гр. д. № 45029/20 г., в частта му, в която е признато за установено
по иска, предявен от Б.Н.С., ЕГН: **********, срещу „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез
клон България КЧТ, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
Младост – 4, Бизнес парк София, сграда 14, че договор за потребителски кредит PLUS –
11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие с добрите нрави, както и в частта
му, в която Б.Н.С., ЕГН: **********, е осъдена да заплати на „БНП П.П.Ф. С. А.“,
действащо чрез клон България КЧТ, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. Младост – 4, Бизнес парк София, сграда 14, сумата от 33,33 лв. – разноски по
делото, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Л. П.Я.., ЕГН: **********, с
адрес: гр. София, ж. к*******, конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на
починалата в хода на производството по делото Б.Н.С., иск срещу „БНП П.П.Ф. С. А.“,
действащо чрез клон България КЧТ, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. Младост – 4, Бизнес парк София, сграда 14, че договор за потребителски кредит
PLUS – 11397873/26.08.2015 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл. 19, ал. 4
ЗПК.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба от „БНП П.П.Ф. С. А.“, действащо чрез
клон България КЧТ, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к.
Младост – 4, Бизнес парк София, сграда 14, срещу определение № 20107912/28.04.2021 г.,
постановено по гр. д. № 45029/20 г. по описа на СРС, 125 състав, поправено с определение
№ 20135386/09.06.2021 г. по гр. д. № 45029/20 г. по описа на СРС, 125 състав, с което е
10
изменено решението в частта му относно разноските.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1 – месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11