РЕШЕНИЕ
№ 1556
гр. Пловдив, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Ив. Изева Въззивно гражданско дело
№ 20225300501763 по описа за 2022 година
Образувано по въззивна жалба на Е. С. К.,ЕГН-********** против решение №
117/03.05.22г.,постановено по гр.д.№ 1432/21г.по описа на РС-Карлово,1-ви гр.с.,с което е
признато за установено в отношенията между страните,че Е. С. К. от гр. К. дължи на
„*********” ЕООД,ЕИК*********** сумите от 3000лв.,представляваща главница-частично
дължима от обща главница в размер на 23 375,76лв.,както и 810,83лв.,представляваща лихва
за забава за периода от 15.06.2018г. до датата на подаване на заявление в съда–
10.06.2021г.,произтичащи от неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит
по кредитни програми № РК07090260 от 26.11.2007г. и сключен към него анекс от
31.03.2008г.,което вземане е цедирано по силата на договор за прехвърляне на парични
вземания (цесия) от 28.09.2012г.,сключен между „**********” АД и „*********“
ЕООД,ведно със законната лихва за забава върху главницата,считано от датата на подаване
на заявлението – 10.06.2021г.до окончателното заплащане на главницата,за които суми е
издадена Заповед № 446 от 15.06.2021г.за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК по частно гражданско дело № 877/2021г. по описа на Районен съд – Карлово.
Недоволен от решението е останал ответникът Е. С. К.,който счита същото за
неправилно по съображения,изложени в жалбата и моли за неговата отмяна.Не претендира
разноски.
1
Въззиваемата страна- „**********” ЕООД,ЕИК-************** счита жалбата за
неоснователна по изложени в писмен отговор съображения.Не претендира разноски.
ПдОС, след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и
основателността на жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна,която има правен интерес да обжалва
постановеното решение.Тя е в срока по чл.259 от ГПК,отговаря на изискванията по чл.260 и
чл.261 от ГПК,поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Пред ПдРС са предявени искове с правна квалификация чл.422 от ГПК, вр.чл.124 от
ГПК от „*********” ЕООД против Е. С. К.
От събраните по делото доказателства се установява,че между ответника и „*******”
АД е сключен на 26.11.07г.договор за потребителски кредит по кредитни програми №
РК0709026.,по силата на който банката е предоставила на ответника заем в размер на
30 000лв.Кредитополучателят се задължил да върне ползвания кредит,заедно с дължимите
лихви,в сроковете и при условията,уговорени в договора.На 31.03.2008г.бил сключен анекс
към договора за потребителски кредит по кредитни програми № РК07090260 между
********* и Е. С. К.,според който към датата на сключването му към остатъка от дълга по
главницата- 29 298,72лв. банката отпуснала на длъжника допълнителна сума.Така,
отчитайки направените погашения,се формирало задължение по главница в размер на
30 000лв.,чийто краен срок на изплащане бил 30.03.2018г.,при БЛП към датата на
сключване на договора в размер на 4.5%,а към дата на сключване на анекса – 4.9%
годишно.Кредитът се издължавал на 120 месечни анюитетни погасителни вноски,
последната дължима към 30.03.2018г.Не се спори между страните,че след усвояване на
кредита,К. погасил само част от месечните си вноски,след което преустановил плащанията
си.Поради изтичане на крайния срок за издължаване на кредита,вземането станало изцяло
изискуемо.
По сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 28.09.2012г. и
приложенията към него между „*********” АД и „**********“ ЕООД, задължението на Е.
С. К.,произтичащо от договора за потребителски кредит по кредитни програми №
РК07090260 от 26.11.2007г. и сключеният към него анекс от 31.03.2008г.било изкупено от
„**********” ЕООД. Длъжникът е бил уведомен за прехвърлянето от ищеца,за което
последният пък бил надлежно упълномощен от банката.Уведомлението е изпратено с писмо
на посочения в договора за потребителски кредит адрес,но е върнато,като на известието за
доставка е отбелязано „преместен“ и следва да се счита получено на осн.чл.18 от
договора.Въпреки това ищецът представя с исковата молба уведомление от цедента до
ответника,с което последният се счита надлежно уведомен за извършената цесия.
След окончателното падежиране на договора за потребителски кредит за събиране на
вземането „*********” ЕООД подало заявление за издаване на заповед за изпълнение,по
което било образувано частно гр. дело № 877/21г. на КРС и била издадена заповед за
2
изпълнение по чл.410 от ГПК № 446/15.06.21г.,но длъжникът възразил,което обуславя
интереса на ищеца от предявяването на установителния иск.
В първоинстанционното производство ответникът поддържа,че договорът за
потребителски кредит е нищожен,тъй като подписът на единият представител на
кредитодателя-Ф.Я. под него,съответства на този на другия представител на банката П.А.;
длъжникът не бил предоставил разрешение на банката да сключва договори за прехвърляне
на вземания с трети лица и към датата на подаване на иска била изтекла погасителната
давност на задълженията по договора.
По делото е приложено ч.гр.дело № 877/21г.на КРС,по което е издадена цитираната
по-горе заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.Представени са
писмени доказателства: процесният договор и анекса към него,договорът за прехвърляне на
вземания от 28.09.12г,ведно с приложение № 1 към него,потвърждение за извършена цесия
от „*******” АД от 01.11.12г.,уведомление за извършено прехвърляне на вземания до
ответника от 15.10.20г.,известие за доставяне,погасителен план към договора,потвърждение
за извършена цесия от универсалния правоприемник на „*******” АД-„*****“АД.
В хода на производството и по искане на ответника на основание чл.193 от ГПК е
открито производство по оспорване истинността на приложения към исковата молба
договор за прехвърляне на парични вземания от 28.09.2012г.в частта относно подписите на
страните по договора,а именно положените от лицата Ф.Я и П.А., като е указано на
страните, че доказателствената тежест за установяване истинността на този документ пада
върху ищеца.Ищцовото дружество застъпва тезата,че единият подпис е положен от лице -
чуждестранен гражданин и е изключително трудно да се вземе сравнителен материал.Освен
това, представянето в оригинал на договор за цесия,който е за милиони лева е изключително
трудно. По тази причина в съдебно заседание щецът е представил нотариално заверени
преписи от потвърждението от 01.11.12г. и потвърждението и пълномощното от О.,(като
правоприемник на С.),в които се декларира, че това вземане към посочената в исковата
молба дата е цедирано.Сочи,че договорът за цесия е неформален договор и с представените
в съдебно заседание нотариално заверени копия счита, че в условия на пълно и главно
доказване е установено, че вземането по процесния договор към определена дата е
прехвърлено на „******” ЕООД.
Въз основа на така очертаната фактическа обстановка първоинстанционният съд е
приел за безспорно съществуването на договора за потребителски кредит и анекса към
него,както и че ответникът е получил определена парична сума с уговорено разсрочено
плащане на месечни вноски,поради което съглашението е породило своите правни
последици.
По отношение на цесията съдът е приел,че дори и преди образуване на
производството пред КРС ответникът да не е бил уведомен за извършената цесия,то това е
станало с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея.Посочва,че
съдебната практика е непротиворечива и трайна,че след като уведомлението за извършената
цесия е връчено на ответника с исковата молба,то същият се счита за редовно и надлежно
3
уведомен за цесията.
По отношение на възражението на К. за изтекли давностни срокове районният съд
счита,че в случая се касае за петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД,която започва да тече
от деня,в който вземането е станало изискуемо (чл.114,ал.1 от ЗЗД),но давността спира да
тече с предявяване на вземането по съдебен ред.Съгласно чл.99,ал.2 от ЗЗД вземането е
преминало върху новия кредитор така,както е уговорено и доколкото ищецът не се позовава
на предсрочна изискуемост,а падежа на връщане на кредита съгласно анекса към договора
изтича на 30.03.2018г.,то именно от този момент започва да тече и петгодишната
погасителна давност,която изтича на 30.03.3023г.В случая вземанията са предявени по
съдебен ред на 10.06.21г.с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
преди изтичането на петгодишния давностен срок.Съдът е коментирал,че давност не е
започвала да тече и от датата за извършване на цесията,тъй като цесионерът е обвързан от
крайния срок на връщане на вземането,както и от правото на кредитора да обяви кредита за
предсрочно изискуем,като това право в случая не е упражнено.
По отношение на оспорения от ответника договор за прехвърляне на парични
вземания от 28.09.12г.първостепенният съд е коментирал,че ищецът е представил по делото
нотариално заверено копие от потвърждение за извършена цесия,подписано от Ф.Я. и П.
А.,като нотариусът е удостоверил верността на този препис,снет от представен му оригинал
на частен документ.Посочил е,че развитото нотариално производство не е оспорено от
ответника.С нотариалната заверка била удостоверена верността на копието с
оригинала,съдържащ се при издателя на документа.Въз основа на това КРС е приел,че
оспорването на договора за цесия е останало недоказано и частният документ е истински-
автентичен.
Във въззивната жалба К. отново поддържа възраженията си,че никъде в договора за
кредит нямало клауза,с която да бъде позволено на банката да извършва цесия.Обаче
чл.10,ал.3 от договора изрично урежда правото на банката да прехвърли вземането си на
трети лица,поради което възражението е неоснователно.
Що се отнася до оспорения договор за цесия,въззивникът посочва,че ищцовата страна
не е успяла да докаже истинността на документите и тяхната автентичност,тъй като така и
не бил изследван подписът на Ф.Я.В случая обаче по делото е представено потвърждение за
извършената цесия на всички вземания,цедирани от банката на „*******” ЕООД съгласно
договора за прехвърляне на вземания от 28.09.12г.,което потвърждение е подписано от Ф.Я.
и П.А.Това потвърждение е представено в нотариално заверен с оригинала препис.Същото
не е оспорено от ответника по реда на чл.193 от ГПК,не е оспорено и нотариалното
производство,поради което настоящата инстанция приема,че договорът за цесия е истински
и автентичен-подписан от лицата,представляващи банката,доколкото това е потвърдено от
същите тези лица.
Правилни са изводите на КРС и досежно възражението за изтекли давностни
срокове-ищцовото дружество не се позовава на предсрочна изискуемост,поради което
давностния срок започва да тече от падежа на последната вноска-30.03.18г. и тъй като е
4
петгодишен,изтича на 30.03.2023г.,т.е.към момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед по чл.410 от ГПК срокът не е изтекъл.
С оглед на изложеното въззивният съд е стигнал до същите правни изводи,до които
и първостепенния съд,поради което обжалваното решение като правилно и законосъобразно
следва да се потвърди.
Доколкото разноски не се претендират от страните,такива не следва да се присъждат.
Водим от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 117/03.05.22г.,постановено по гр.д.№ 1432/21г.по
описа на РС-Карлово,1-ви гр.с.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5