№ 529
гр. София, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100509619 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „И..С.К.“ ООД /с предишно наименование
„Бързи К.“ ООД/ срещу решение от 05.04.2021 г. по гр.д. №71782/2019 г. на Софийския
районен съд, ГО, 40 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ПЛ.
Д. Д. установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за сумата от 277,80 лв. –
главница по договор за заем SO-948 от 04.02.2014 г. с нот. заверка на подписите, рег.
№1835/04.02.2014 г. по описа на нот. Н.Г., представляваща дължими месечни вноски за
периода от мес. август 2015 г. до мес. декември 2015 г., и 900,00 лв. - договорна лихва за
периода 03.07.2015 г. – 03.12.2015 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №78218/2015 г. по описа на СРС, 40 състав, като ищецът
е осъден да заплати по сметка на СРС разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено
при съществено нарушение на процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че са налице неравноправни клаузи, тъй като са налице индивидуално
уговорени условия. Подържа, че разпоредбите на ЗПК относно ограниченията на
договорната лихва не се прилагат за заварени превоотношения, освен ако не е предвидено
друго. Предвид изложеното, моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло
предявените установителни искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна ПЛ. Д. Д. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
1
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, поради което на основание чл.272 ГПК настоящият въззивен състав препраща към
мотивите на първоинстанционния съд и в допълнение излага следното:
Основният спор в настоящото въззивно производство е съсредоточен върху въпроса
дали е нищожна клаузата за възнаградителна лихва, която е в размер на 9 % месечно върху
отпуснатата сума.
Видно от представените по делото договор за потребителски кредит №SO – 948 от
04.02.2014 г., ищецът е отпуснал на ответника сума в размер на 2000,00 лв., която следва да
бъде изплатена на 36 броя мес. погасителни вноски в периода 03.03.2014 г. - 03.02.2017 г.
Уговорена е месечна възнаградителна лихва в размер на 9 %, съответно годишен лихвен
процент 138,57 % и годишен процент на разходите в размер на 271,13 %. За целия срок на
договора, освен главницата в размер на 2000,00 лв., кредитополучателят се е задължил да
заплати възнаградителна лихва в общ размер от 6480,00 лв.
С обжалваното решение първоинстанционният съдебен състав е стигнал до извода, че
клаузата за уговаряне на законна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
както и че същата не може да бъде заместена от друга разпоредба на закона.
Действително разпоредбите на чл.19 ал.4 и 5 ЗПК, които определят допустимия
максимален размер на годишния процент на разходите и включващата се в него
възнаградителна лихва, са обнародвани в ДВ, бр.35 от 2014 г., в законна сила от 23.07.2014
г., докато договорът е сключен на 04.02.2014 г. Ето защо, посочените законови разпоредби
не се прилагат към настоящия случай. При договаряне на размера на възнаградителната
лихва следва да се вземе предвид, че икономическата цел на отпуснатия кредит е
придобиване на парични средства и за двете страни. В случая за кредитополучателя целта е
бързо усвояване на заемни средства в размер на 2000,00 лева, а за финансовата небанкова
институция се изразява в право да получи печалба чрез получаване на възнаградителна
лихва. Извън тази цел всеки получен доход излиза извън присъщата функция. По отношение
конкретните параметри на договорената лихва, а оттам и ГПР, следва да се преценява
конкретният договор за кредит - същия е за сума от 2000,00 лева, за период от 36 мес. /3 г./,
по необезпечен кредит. Срещу отпуснатата сума кредитодателят ще получи възнаграждение,
т.е. сума над кредитирането, в размер на 6480,00 лв. В интерес на потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансовата институция, предоставяща
потребителски кредити чрез определяне на прекомерно висок лихвен процент, следва да
бъдат споделени мотивите на първоинстанционния съд, че се нарушава принципът на
справедливостта. Доколкото валидността на процесния договор се преценява към момента
на сключването му, то съдът е длъжен да се прецени справедлив ли е размерът на
договорната лихва именно към този момент.
Уговорената лихва е възнаграждение за ползване на известен капитал - парична сума,
но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава. Критерий за извършване
преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на
нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват
добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който
2
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг. Законодателят придава правна
значимост на нарушението на добрите нрави, с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект.
В съдебната практиката /решение №378/2006 г. по гр.д. №315/ 2005 г. на ВКС, II ГО,
определение №901/2015 г. по ч.гр.д. №6295/2014 г. на ВКС, IV ГО/ е прието, че противоречи
на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение -
надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият състав намира, че това
правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали атакуваната клауза,
регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като
бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема. В случая договорната
лихва надвишава многократно посочения размер, поради което процесната клауза е
нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
Недействителната клауза не се отразява на действието на валидната част на сделката, т.е.
валидната част поражда присъщите си съобразно целта на договора по правни последици и
съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства, и може да се предположи, че сделката
би била сключена от страните и без недействителната част. Освен това нищожността на
тази клауза не може да се замести от размера на законната лихва. В действащото
законодателство липсват императивни норми, с които да може да бъде заместен размерът на
нищожната възнаградителна лихва, поради което настоящата инстанция намира, че същият
не следва да бъде определян произволно. Не е налице и основание за заместване на
възнаградителната лихва с размера на законната лихва. Законовата и възнаградителната
лихва имат съвсем различно предназначение и функция, поради което се явява невъзможно
правоприлагането по аналогия с механично заместване едната лихва с другата.
От изложеното до тук следва изводът, че кредитополучателят дължи заплащането
единствено на чистата стойност на кредита в размер на 2000,00 лв. Установено е по делото
от отбелязванията на гърба на приложения изпълнителен лист и заключението на вещото
лице по ССчЕ, че въззиваемият е заплатил сума, надвишаваща главницата по кредита, т.е.
доказан е положителният факт на плащането на целият размер на дължимата главница.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20086403 от 05.04.2021 г., постановено по гр.д.
№71782/2019 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 40 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4