Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град Ловеч, 12.12.2022
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, втори административен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАБРИЕЛА ХРИСТОВА
при секретаря Антоанета Александрова
и в присъствието на прокурора .........................., като разгледа докладваното
от съдия Христова адм.д. № 252/2022г. по описа на Административен съд Ловеч, и
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе съобрази:
Производството е по реда на
чл.145 и сл. от АПК във връзка с чл.118 от Кодекс за социално осигуряване
(КСО).
Административното дело е
образувано по жалба на Р.П.С. с ЕГН ********** и адрес ***, подадена против
Решение № 2153-10-52/24.06.2022г. на директора на ТП на НОИ Ловеч, с което е
отхвърлена жалба вх.№1012-10-112/31.05.2022г., подадена срещу Разпореждане
№101-00-417-3/19.05.2022г. на ръководител на осигуряването за безработица. С
разпореждането е постановен отказ за отпускане на обезщетение за
безработица по чл.54а от КСО.
В жалбата се твърди наличие на
допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, материалния
закон и неговата цел, поради неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите
на Регламент (ЕО) № 883/2004г. и Регламент № 987/2009г. Развиват се доводи, че държава
по пребиваване на жалбоподателката е Република България, като след прекратяване
на трудовото й правоотношение в Германия С. се е върнала в България и не е
посещавала повече държавата, в която е упражнявала трудова дейност. Излага се,
че тук е семейството й, роднините и домът й. Жалбоподателката се позовава и на
Решение U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност. В жалбата се изтъква също, че мястото на обичайно пребиваване на лицето се
определя, съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по
прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти –
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното
му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните
характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където
обичайно се упражнява тази дейност и др., като съгласно разпоредбата на чл.11,
§2 от Регламент № 987/2009г., решаващо значение при определяне на
действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на
лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено
причините за преместването на лицето. В
заключение се иска отмяна на оспорения акт и присъждане на направените по
делото разноски.
В съдебно заседание оспорващата не
се явява, представлява се от упълномощен адвокат, който поддържа жалбата на заявените
в нея основания и развива допълнителни доводи по съществото на спора.
Претендира разноски съобразно приложен списък. В допълнително представени
писмени бележки развива аргументи по същество на правния спор.
В съдебно заседание ответникът се
представлява от упълномощен юрисконсулт, който оспорва жалбата и прави
възражение за прекомерност на претендираните от оспорващия разноски.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Началото на административното
производство е поставено по повод подадено от Р.П.С. до директора на ТП на НОИ
Ловеч, чрез директора на Бюро по труда Тетевен заявление с вх. №
101-00-417/02.03.2022г. за отпускане на парично обезщетение за безработица
(ПОБ) на основание чл.54а от КСО (л.37-38). Към заявлението са приложени следните документи: копие от документ, издаден
от съответната банка, с данни за лична банкова сметка (***.39), уведомление за
прекратяване на договор (л.40), документ от Германия (л.41), копия на фишове за
заплати от Германия – 4 броя (л.42-45).
След обработка на заявлението, от
длъжностното лице в ТП на НОИ Ловеч са констатирани нередовни и липсващи документи
и на основание чл.1, ал.6 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните
обезщетения за безработица (НОИПОБ), с писмо с изх. № У-101-00-417-1/02.03.2022г.
(л.47) от С. са изискани допълнителни документи.
На 14.03.2022г. жалбоподателката е
представила: Декларация за пребиваване (във връзка с прилагане на чл.65 (2) от
Регламент (ЕО) №883/2004; Анкета Германия; Фишове за заплата от Германия
(копия) – 12 броя; Документи от Германия (копия) – 5 броя; Заявление за
удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД
U002 и U004 (л.48-69).
Поради необходимостта от
установяване на факти и обстоятелства по правото на отпускане на ПОБ, с
разпореждане № 101-00-417-1/14.03.2022г. (л.70) на основание чл.54г, ал.4 от КСО е спряно производството по отпускане на паричното обезщетение за
безработица, образувано по заявлението на Р.С..
Чрез система за електронен обмен
са изпратени до компетентната институция (КИ) на Германия: формуляр Н005 –
искане за информация за пребиваване (л.72-74), формуляр U001CB – искане за
осигурително досие на трансграничен работник (л.75) и формуляр U003 – искане за
информация за заплатите на С. (л.78-80).
На 09.05.2022г. чрез системата за
електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС по
направените искания за потвърждаване на периодите на осигурена заетост и доходи,
от КИ на Германия за С. е получен отговор с формуляр U004 – информация за
заплатите (л.81-83) и формуляр U017 – осигурително досие - трансграничен
работник (л.84-87). Със същите са удостоверени следните данни: В СЕД U0017 за С.
са потвърдени периоди на осигурена заетост: от 18.07.2018г. до 18.07.2019г.; от
30.10.2019г. до 18.05.2020г.; от 22.10.2020г. до 28.02.2022г. Посочена е и причината
за прекратяване на заетостта – „уволнение от работодателя“.
Към СЕД U0017 са прикачени документи
на немски език c информация, свързана c работата на С. в Германия.
В СЕД U004 за С. са потвърдени
следните доходи от заетост: 18.07.2018г. – 18.07.2019г.: 24 630,51 евро;
30.10.2019г. – 18.05.2020г.: 14 538,26 евро; 22.10.2020г. – 28.02.2022г.: 37
060,42 евро.
На 16.05.2022г. чрез системата за
електронен обмен в ТП на НОИ със СЕД Н006 – отговор на искането за пребиваване
(л.88-90), от КИ на Германия са предоставили следната информация във връзка с
данните за пребиваване: държава на пребиваване – Германия, адрес:
Laichingen/Suppingen, ул. Dorfstr. 17, ПК 89150; описание на естеството и
конкретните характеристики на дейността: доходоносна дейност, Heifer;
Laichingen; продължителност на дейността - 22.10.2020-28.02.2022; естество на
дейността – Helfende Tatigkeit.
С разпореждане №
101-00-417-2/17.05.2022г. (л.91) на основание чл.55 от АПК, спряното
производство по заявление вх. № 10 -00-417/02.03.2022г. за отпускане на
обезщетение за безработица е възобновено.
Въз основа на горепосочените
данни във формуляри СЕД U017, U004 и Н006, издадени от КИ на Германия, и на данните
по чл.5, ал.4, т.1 от КСО, е издадено разпореждане № 101-00-417-3/19.05.2022г.
на ръководител на осигуряването за безработица (съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г.
на директора на ТП на НОИ Ловеч) – л.35, с което на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, §3, б.„а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е
постановен отказ от отпускане на обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. Разпореждането
е получено от С. на 20.05.2022г., видно от известието за доставяне на л.36 от
делото.
В срока по чл.117, ал.2 от КСО в
ТП на НОИ Ловеч постъпва жалба с вх. №1012-10-112/31.05.2022г. срещу цитираното
разпореждане (л.31-33).
Директорът на ТП на НОИ Ловеч издава
оспореното в настоящото съдебно производство Решение № 2153-10-52/24.06.2022г.,
с което отхвърля жалбата на С. срещу
Разпореждане №101-00-417-3/19.05.2022г. на ръководител на осигуряването за
безработица. Мотивите, с които горестоящият
орган отхвърля жалбата на Р.С. и потвърждава оспореното пред него разпореждане
за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на
тълкуване на разпоредбата на чл.1, §3, б.“й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и
чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във
връзка с данните от получения от германската институция формуляр СЕД Н006. Ответният
административен орган приема, че обстоятелството, че С. след датата на последната
си заетост 28.02.2022г. се е завърнала в България, където има намерение да се
установи да живее за постоянно, е ирелевантно за приложението на чл.65, § 2 и §
5, б.а) от Регламент (ЕО) № 883/2004г., тъй като за последното е от значение
къде е било обичайното й пребиваване през периода на нейната последна заетост
от 22.10.2020г. до 28.02.2022г. В мотивите на решението се сочи, че през
периода на последната заетост на С. от 22.10.2020г. до 28.02.2022г.,
обичайното пребиваване е било на територията на държавата по последната ѝ
заетост – Германия, където е бил и центърът на нейните интереси за този период.
Въз основа на това, АО стига до извод, че липсва една от предпоставките,
установени в чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., а именно безработният
да е пребивавал по време на последната си дейност като заето лице в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка, за да може да получи
обезщетение за безработица съгласно законодателството на дьржавата-членка по
пребиваване в съответствие с правилото, установено в чл.65, § 5, б.а) от
Регламент (ЕО) № 883/2004г. В мотивите на решението е направен и извод, че
доколкото обичайното пребиваване на жалбоподателката, с оглед центъра на
интересите й в периода на последната ѝ заетост от 22.10.2020г. до 28.02.2022г.,
не е било в Република България, а в Германия, където е упражнявала дейност като
заето лице, тя не може да получи обезщетение за безработица съгласно
законодателството на Република България, съответно ТП на НОИ Ловеч не е
компетентната институция, която да отпусне исканото от оспорващата обезщетение.
По делото като доказателства са
представени още удостоверение за постоянен адрес (л.14), удостоверение за
настоящ адрес (л.15), нотариален акт за покупко продажба на недвижим имот №
178, рег. № 1194, дело № 150 от 2019г., вписан в Служба по вписванията гр. Тетевен
с вх.рег. № 1123/03.06.2019г. (л.16-17), 3 бр. удостоверения за раждане
(л.18-20), копие от регистрационна карта в Дирекция „Бюро по труда“ (л.21). От
същите се установява, че жалбоподателката е с постоянен адрс в ***, обл. Ловеч, считано от 09.11.2021г., че има 3 деца,
които са български граждани, както и че на 03.06.2019г. е придобила недвижим
имот в Р България, представляващ УПИ, ведно с построените в този имот сгради,
една от които – жилищна, и че се е регистрирала като безработно лице в България
на 02.03.2022г.
Видно от представените от Отдел
„Български документи за самоличност“ при СДВР към Министерство на вътрешните
работи справки с изх. № 513000-65997/01.11.2022г. (л.107) и изх. №
513000-66787/03.11.2022г. (л.108), в периода от м. януари 2019г. до м. юли
2022г. Р.С. многократно е излизала и влизала на територията на Р България.
В представена от ответния
административен орган справка, изискана от Национална агенция за приходите с
изх. № 10558#1 от 19.10.2022г. (л.112) се сочи, че от Р.С. няма подадени
годишни данъчни декларации по чл.50 от ЗДДФЛ за финансовите години – 2019,
2020, 2021, както и че няма постъпили плащания за данъци и осигурителни вноски
в данъчноосигурителната система за това задължено лице.
Въз основа на така приетото от
фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Жалбата е подписана, подадена е
срещу подлежащ на обжалване акт и пред местно компетентния съд, от лице с
правен интерес като адресат на разпоредените с акта правни последици, редовна е
по отношение на форма и съдържание. Жалбата е подадена в законоустановения
14-дневен срок с оглед данните по делото – обжалваният акт е връчен на оспорващата
на 29.06.2022г. (видно от приложените известия за доставяне), а жалбата е
подадена по пощата с дата на пощенското клеймо 11.07.2022г. и е входирана при
административния орган на 13.07.2022г., вх.№2103-10-11. Следователно жалбата е
процесуално допустима.
Разгледана по същество в
съвкупност със събраните по делото доказателства и становищата на страните,
Ловешки административен съд, втори административен състав намира жалбата за
основателна по следните съображения:
Съгласно изискванията на чл.168,
ал.1 от АПК във вр. с чл.118, ал.3 от КСО, при служебния и цялостен съдебен
контрол за законосъобразност, съдът извърши пълна проверка на обжалвания
административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и
материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която
преследва законът.
Решението на директора на ТП на
НОИ Ловеч и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на контрола по
разходите на ДОО в ТП на НОИ Ловеч са издадени от предвидените в закона органи
и в рамките на тяхната компетентност, съгласно чл.117, ал.3 и чл.54ж, ал.1 от КСО. Видно от Заповед № 870/24.01.2019г. на управителя на НОИ (л.94), издателят
на оспореното решение Б.Б. заема длъжността директор на ТП на НОИ Ловеч, а
видно от Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г. на директора на ТП на НОИ Ловеч (л.92-93),
Г.Т. – гл. експерт по осигуряването е
определен за лице, което да издава разпореждания по чл.54ж, ал.1 от КСО.
Оспореното решение е издадено и в
предвидената писмена форма, съдържаща всички необходими реквизити съгласно
чл.59 от АПК. Не се установи и допуснато съществено нарушение на
административно производствените правила, което да обуславя отмяната му на това
основание. Противно на възраженията на оспорващата, органът е предприел всички необходими
действия за изясняване на обстоятелствата и фактите по случая, а неправилната
интерпретация на тези факти касае приложението на материалния закон.
Именно във връзка с последното обжалваното
решение е издадено при неправилно приложение на материалния закон. Съдът
констатира, че по делото няма спор по фактите, а спорът е от правен характер и
се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на
парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на
жалбоподателката е била на територията на Германия.
Република България като държава-членка
на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за
социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и
принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в
Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г.
за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г.,
както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №
883/2004г.
Регламент (ЕО) № 883/2004 намира
приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.3, §1
обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица – чл. 3, §1, б.„з“. Персоналният обхват на регламента
е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че той се прилага към
граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Между страните не е спорно, че
жалбоподателката Р.С. е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка
на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №
883/2004. В чл.11, §1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага,
се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това
законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило
за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на
обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3. В буква „а“ от тази
разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато е била
жалбоподателката и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност
като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага
законодателството на тази държава-членка.
Специални правила, представляващи
изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като
компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се
съдържат в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл.65, §2 напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга
член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то
последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата
държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по
заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било
подчинено.
От своя страна чл.65, §5 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че: a) Безработното лице по първото и второто
изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на
държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това
законодателство по време на последната му дейност като заето или като
самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по
пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото
са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с
член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за
периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на
което последно е бил подчинен.
По силата на чл.64, §1 от същия
регламент напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на
законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения,
и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото
си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните
граници: а) преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано
като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на
компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е
станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат
разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното
лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на
държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол,
установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази
държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията,
ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата,
когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи; в) правото на обезщетения се запазва
за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, която е напуснало,
при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата
продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право
съгласно законодателството на тази държава-членка; Компетентните служби или
институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца; г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във връзка с приложението на
горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две
понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно
първото понятие – това по принцип е държавата, в която лицето осъществява
дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия, но само за
времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на
тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване България, в
която е и центъра на жизнените му интереси, следователно последната е и
компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.
За определяне на държавата по
пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието
пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО)
№ 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето
обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът
определя като временно пребиваване (чл.1, б.„к“). От своя страна, правилата за
определяне на пребиваването са уредени в чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по
прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно
разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, при различия в становищата
на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването
на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които
може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото
пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на
лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази
дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор
за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът
на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е
постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето
пребивава за целите на данъчното облагане (§1).
В изготвения съвместно от
държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в
ЕС, ЕИП и Швейцария, публикуван на официалната интернет страница на
Европейската комисия (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и
„престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО)
№ 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да
се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по
социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни
държави-членки.
Съгласно правото на ЕС може да
има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка,
която отговаря за плащанията на обезщетения по социално-осигурителните схеми,
отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на
условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните
(напр. пенсионери, студенти) – в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето
на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на
лицата, които работят в повече от една държава-членка.
В наръчника, изготвен съвместно
от държавите-членки, се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат
взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено
лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето;
продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка;
състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се
упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността
на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на
студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение
на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му
(чл.11, §1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти.
В чл.11, §1 от Регламент №
987/2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи
от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на
действителното място на пребиваване на лицето. При необходимост могат да се
вземат предвид и други факти. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента
по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от
горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на
приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между
съответните институции, намерението на
лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице (§2).
Разпоредбата урежда критериите,
въз основа на които следва да се определи пребиваването на всяко едно лице и
които следва да се приложат от всяка държава-членка по принцип при определяне
на обичайното пребиваване на лицето. Целта на разпоредбата е уеднаквяването на
критериите, въз основа на които държавите-членки определят мястото на обичайно
пребиваване на едно лице.
Видно от съдържанието на оспореното
решение на Директора на ТП на НОИ Ловеч, ответникът е аргументирал тезата си,
че Р България не е държавата по пребиваване на жалбоподателката, именно
разглеждайки критериите по чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т. е. приложил е
тази норма.
В случая, съгласието от страна на
компетентна институция на България с отразеното в СЕД Н006 от компетентна
институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно
установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателката. Това е така
поради факта, че в цитирания формуляр (л.88-90) е налице единствено посочване,
че вписаният адрес, на който жалбоподателката е била последно регистрирана за
времето на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на
пребиваване“. При липса на попълнени каквито и да е други данни (освен
посочването „доходоносна дейност“ за периода 22.10.2020-28.02.2022) в СЕД Н006
за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното
положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н., не би могло да се
стигне до безспорен извод, че германската институция е извършила преценка за
мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателката съобразно правилата на чл.11,
§1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В допълнение следва да се посочи, че от
представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен
на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид
адрес“ е посочен текста „Държава на пребиваване“, не може да се установи какви
са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането
на именно тази опция. Не е ясно на какво основание административният орган се
позовава на предоставения от Германия СЕД Н006, за да приеме, че според него
Германия е удостоверена като държава на пребиваване. Посоченият адрес, на който
последно е живяла жалбоподателката, е свързан единствено с времето на полагане
на трудовата й дейност до 28.02.2022г.
Всеки отделен случай следва да се
разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка
на всички релевантни факти и обстоятелства, и съобразно критериите на
приложмите регламенти. Това означава, че нито продължителността на пребиваване
в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами
по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно
лице. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и
едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на
лицето.
В тази връзка отразяването в
документа СЕД Н006 (л.88-гръб) като държава на пребиваване – Германия, следва
да се възприема само за времето на полагане на трудова дейност. От
доказателствата по делото е видно, че жалбоподателката има постоянен и настоящ
адрес *** (л.14-15), децата на жалбоподателката са български граждани и живеят
в България (л.18-20), в която държава С. притежава и недвижимо имущество
(л.16-17). Завръщането й в България е непосредствено след приключване на работата
й в Германия, като още на 02.03.2022г. жалбоподателката се е регистрирала в
Дирекция „Бюро по труда“ гр. Тетевен (л.21). Затова престоят и времето й на
трудова заетост в Германия имат временен характер по смисъла на Регламент (ЕО)
№ 883/2004.
Доколкото по делото не е спорно,
че жалбоподателката не се явява командировано лице, както и при липса на данни
да е осъществявала дейност едновременно и на територията на България, напълно
логично е посоченото в получената от НАП информация, че Р.С. не е подавала за
периода 2019-2021г. годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ и не е заплащала данъци
върху доходите си в България. Тази информация обаче не води до извод, че
центърът на жизнените й интереси, който е основният показател за определяне на
мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България. По същия
начин информацията за пътуванията й в чужбина не води до извод, че държавата на
пребиваване е Германия. Очевидно е, а и
не се спори от страните, че С. е упражнявала трудова дейност като наето лице в
Германия за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е
налагало тя да живее там, при което се е завръщала в България в периодите, в
които не е била наето лице.
Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“
по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето,
както вече се посочи, не предопределя пребиваването, а е само един от
критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на
жалбоподателката в Германия е свързано единствено и само с полагането на труд и
осигуряването на издръжката й.
В тази връзка следва да се
посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно
обхвата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно
безработни лица, които не са погранични работници и които по време на
последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на
територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се
посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните
работници и някои други категории работници, които също запазват близки
отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на
член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които
осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход“.
Посоченото становище на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност
обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна
(дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход,
то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване.
Напротив, в т.3 от диспозитива на
това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото
решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл.11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва
да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на
центъра на жизнените му интереси.
В случая, жалбоподателката е
запазила много тесни връзки с България като нейна държава на пребиваване,
въпреки че е осъществявала трудова дейност на територията на друга държава-членка
– Германия. Индиция за това е например факта, че С. е родила 3 деца, придобила
е недвижим жилищен имот и има адресна регистрация по постоянен адрес ***. Освен
това, макар и да е работила за дълъг период от време в Германия, от данните,
съдържащи се в СЕД U002 е видно, че се касае за срочни правоотношения за не
много дълги периоди (с изключение на последния период на заетост), което
разколебава изводите за трайна отседналост и прехвърляне на центъра на
жизнените интереси на жалбоподателката в държавата по заетост – Германия.
Намерението на лицето, видно и от
декларацията, попълнена от С. (л.50), както и от допълнителните доказателства,
представени от нея, относно определяне на пребиваването й във връзка с
прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., сочат, че тя възнамерява
да се установи трайно в Република България. Това обаче не е взето предвид от
АО, а последният е подходил едностранчиво, ползвайки информация и тълкувайки погрешно
приложимите разпоредби, като по този начин е незаконосъобразно е отказал
отпускане на обезщетение за безработица.
В периода на заетост в Германия
жалбоподателката е била на територията на тази страна, но времетраенето на това
пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не
покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно
пребиваване“. Следователно, в оспореното решение и в потвърденото с него
разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл.65, §2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава
да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се
поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по
пребиваване; безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в
неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите
по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
По делото обаче няма спор, че
оспорващата не е пограничен работник. Същата е пребивавала за времето на
трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, а именно в Германия. Безспорно установено е, че оспорващата не
продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнала в тази
държава, на чието законодателство за последно е била подчинена, затова същата
не се е регистрирала, не се е поставила на разположение на службите по
заетостта в държавата по последна трудова заетост, а се е регистрирала в Р
България, където се е завърнала трайно и където обичайно пребивава.
При съобразяване на центъра на
интересите на С. съобразно критериите по чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се
налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България –
противно на приетото от АО. В Германия С. е била заето лице за 9 месеца през
2017/2018г., за 1 година през 2018/2019г., за 4 и половина месеца през
2019/2020г. и за 16 месеца през 2020/2022г., но няма данни за останалото време
преди и между горните периоди тя да е пребивавала в Германия, а пребиваването й
през цитираните периоди е било свързано единствено със заетостта й като наето
лице (б.“а“); трудова дейност в Германия С. е упражнявала само за цитираните
периоди, но тя не е била с постоянен/непрекъснат характер (б.“б“, т. i);
роднинските връзки на С. са в България, вкл. и трите й деца, като АО не е
представил данни тя да има роднини в Германия (б.“б“, т. ii); б.“б“, т. iii и т. iv в случая са
неприложими; С. има жилище в България и възнамерява да живее в него, т.е. жилищното
й положение има постоянен характер, като няма данни тя да разполага с жилище в
Германия (б.“б“, т. v); в Германия С. е била данъчно облагана само за периодите
на трудовата си дейност, което е логично, но органът не е изяснил къде е била
данъчно облагана тя преди тези периоди (б.“б“, т. vi).
Горният извод се потвърждава и от
анализа на останалите критерии по чл.11, §2 от Регламент № 987/2009г. и по изготвения
съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството,
приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, а именно причините за преместване и
намеренията на лицето (прекратяване на трудовия договор в Германия и нарение да
се установи трайно в България), които се приемат за решаващи при определяне на
действителното място на пребиваване на това лице.
Цялостната оценка на горната
информация относно релевантните факти налага извод, че центърът на жизнените
инетреси на С. е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на
лицето, следовтелно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение
за безработица.
При безспорното наличие на
завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка
на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин,
изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на
пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент ЕО № 883/2004,
заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде
разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне
на обезщетението в държава-членка на ЕС.
В този смисъл е и т.3 от Решение
№ U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите
за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е
трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с чл.65, §2 от посочения регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
По спорния по делото въпрос е
формирана безпротиворечива съдебна практика на Върховния административен съд, а
именно – Решение № 12598/25.09.2019г. по адм. д. № 13206/2018г.; Решение №
222/08.01.2019г. по адм. дело № 8158/2018г.; Решение № 1645/06.02.2019г. по
адм. дело № 8633/2018г.; Решение № 2695/22.02.2019г. по адм. дело № 3077/2018г.;
Решение № 10291/03.07.2019г. по адм. дело № 15067/2018г.
Като е достигнал до противоположен
извод, административният орган е постановил един необоснован акт, в
противоречие с материалните разпоредби на закона, поради което същият следва да
бъде отменен като незаконосъобразен, а административната преписка да бъде
върната за ново произнасяне по същество, при което следва да се имат предвид
мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
При този изход на спора на
жалбоподателката се дължат направените по делото и заявени в представения от
адв. С. списък на л.113 от делото разноски в общ размер на 660 лв., от които:
10 лева, представляващи внесена държавна такса (л.22), както и 650 лева,
представляващи договорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение (л.23). С
оглед на това, на основание чл.143, ал.1 от АПК, §1, т.6 от ДР на АПК, вр.
чл.33, ал.2 от КСО, вр. чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и дейността
на Националния осигурителен институт, същите следва да й бъдат заплатени от Националния
осигурителен институт, в чиято структура е издателят на отменения индивидуален
административен акт.
По отношение на възражението на
ответника за прекомерност на разноските на жалбоподателката, съдът счита същото
за неоснователно. В разпоредбата на чл.8, ал.2, т.2 (в редакцията към ДВ
бр.68/2020г.) от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е определен минимум от 350 лева, като след
измененията на наредбата с ДВ бр.88 от 04.11.2022г. размерът е увеличен на 500
лв. Изплатеното по договора за защита и съдействие възнаграждение в размер на
претендираните 650 лева не е прекомерно, като се отчете правната сложност на
спора по приложението и тълкуването на правото на ЕС и положената активност от
страна на процесуалния представител на жалбоподателката – ангажирал е относими
към спора доказателства, явил се е в проведените три открити съдебни заседания,
представил е и подробни писмени бележки.
От друга страна, ПП на ответника
само бланкетно е заявил, че оспорва представения списък с разноски, като счита
същите за прекомерни, без обаче да нарави каквото и да е уточнение дали счита
за прекомерни всички, съдържащи се в този списък разноски или само тези за
заплатения адвокатски хонорар. Доколкото размерът на дължимата и заплатена
държавна такса е фиксиран – 10 лв., може да се презумира, че възражението е насочено
по отношение на адвокатското възнаграждение. Възражението на ответната страна
за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение обаче не обвързва съда
да редуцира разноските до минимално определения съгласно Наредба №1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В същия смисъл е Решение № 970 от 02.02.2022г.
на ВАС по адм. д. №6458/2021г. Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, приложим на
основание чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат
е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. В направеното възражение
за прекомерност обаче дори не се твърди, че делото не е с фактическа и
правна сложност. Както се посочи, възражението е бланкетно, не са изложени
конкретни съображения защо ответникът приема, че претендирането от ПП на
жалбоподателя адвокатско възнаграждение е прекомерно, като съдът не дължи
служебна проверка на претендираното от страната адвокатско
възнаграждение без конкретни възражения в тази насока. В този смисъл е и Определение № 13177/22.12.2021г. на ВАС по
адм. д. № 8998/2021г.
След изменението на чл.119 от КСО
(ДВ, бр.94/2019г.) решенията на административния съд по жалби срещу актовете по
чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО, каквото е процесното решение, не подлежат на
касационно обжалване. В тази връзка, настоящото решение е окончателно.
По изложените съображения и на
основание чл.172, ал.2, предл. второ от АПК, Административен съд Ловеч, втори
административен състав
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на Р.П.С. с ЕГН **********
и адрес ***, Решение № 2153-10-52/24.06.2022г. на Директора на ТП на НОИ Ловеч
и потвърденото с него Разпореждане №101-00-417-3/19.05.2022г. на ръководителя
на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Ловеч.
ВРЪЩА преписката на ръководителя
на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Ловеч за ново произнасяне по
Заявление вх. № 101-00-417 от 02.03.2022г. на Р.П.С., съобразно дадените в
настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен
институт, гр. София да заплати на Р.П.С. с ЕГН ********** и адрес ***, сумата
от 660 (шестстотин и шестдесет) лева, представляваща разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване
съгласно чл.119, вр. чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО.
Препис от решението да се изпрати
на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: