Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 16503 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 170118 от 08.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, допълнено
на основание чл.248 от ГПК в частта за разноските с определение № 226300 от
26.09.2019г., постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27
състав, са уважени предявените от „Б.“ ЕООД искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 22, ал. 4 ЗКС и чл.
86 ЗЗД, като Н.С.НА Р.Б. е осъдено да заплати в полза на ищеца сумата от 8355,77
лева, представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в неполучения от ищеца
размер на цената за електроенергия от слънчева енергия по Договор № 611/29.05.2012
г. за изкупуване на електрическа енергия от независим продавач с „ЕВН България
Електроразпределение“ ЕАД, за която са издадени фактура № **********/31.01.2014
г., фактура № **********/28.02.2014 г., фактура № **********/31.03.2015 г.,
фактура № **********/30.04.2014 г., фактура № **********/31.05.2014 г., фактура
№ **********/30.06.2014 г., фактура № **********/31.07.2014 г. и фактура № **********/31.08.2014
г., ведно със законната лихва за забава, считано от 28.12.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, както сумата от 2273,72 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
28.12.2015 г. до 27.12.2018 г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
С определение № 226300 от 26.09.2019г.,
постановено по гр. д. № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е
оставено без уважение искането на Н.С.НА Р.Б., за изменение на постановения по
делото съдебен акт - решение № 170118 от 08.07.2019 г., в частта за разноските.
Със същото определение и по молба по реда на чл.248 ГПК на Държавата,
представлявана от министъра на финансите, решение № 170118 от 08.07.2019 г.,
постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е допълнено
в частта за разноските, като „Б.“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл.78,
ал.4 ГПК на Държавата, представлявана
от министъра на финансите, сумата в размер на 300,00 лева – разноски в
първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от главния ответник в първоинстанционното производство
Н.С.НА Р.Б., посредством процесуален представител с доказателства по делото за
надлежно учредена представителна власт, като се излагат съображения за неговата
недопустимост, неправилност и необоснованост. На първо място жалбоподателят
поддържа, че първостепенният съд е постановил съдебен акт срещу ответник, който
не притежава пасивна процесуална легитимация, доколкото по иск срещу държавата
за вреди, съгласно разпоредбата на чл.31, ал.1 ГПК, последната се представлява
от Министъра на финансите. На следващо място и във връзка с неправилността на
съдебния акт се сочи, че първоинстанционният съд не е изследвал наличието на
всички елементи на фактическия състав за ангажиране на отговорността по чл.49
от ЗЗД, като в случая липсва обосноваване както на елемента на възлагане на
работата, така и противоправно поведение от страна на Н.С.НА Р.Б., респективно
изключена е и възможността да бъде обоснован и елементът вина. Твърди се
недоказаност на вредата, доколкото от събраните по делото доказателства не се установява
плащане от страна на ищеца за произведена енергия след 10.08.2014г. Навежда
доводи, че съобразно чл.27 от договор № 611/29.05.2012 г. и тристранно
споразумение към него от 14.01.2013г., „Б.“ ЕООД се е съгласил изрично с
промяна в условията по договора, произтичащи от нормативен или административен
акт, респективно и съобразно чл.20а от ЗЗД клаузата е задължителна между
страните по силата на сключения договор и наличието й изключва отговорността на
което и да е трето лице, в това число и Народното събрание. По изложените
съображения се моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено като
недопустимо и производството срещу Н.С.НА Р.Б. да бъде прекратено с всички
произтичащи от това правни последици. В условията на алтернативност се моли
атакуваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен.
Претендират се разноски съобразно списък по реда на чл.80 ГПК, като се релевира
възражение за прекомерност по отношение претендираните разноски на насрещната
страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна в производството – „Б.“ ЕООД, не е депозирала отговор на въззивната
жалба. В съдебно заседание процесуалният представител на страната оспорва същата
по подробно изложени съображения. Претендират се и сторените във въззивното
производство разноски, за които се представя списък по реда на чл.80 от ГПК.
По делото е депозирано становище на
евентуалния ответник в първоинстанционното производство – Държавата,
представлявана от министъра на финансите, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, в което се поддържа неоснователност на доводите, изложени от
въззивника във въззивната жалба. Отделно от това се твърди, в случай на
разглеждане исковете срещу евентуалния ответник, че законодателната дейност на
Народното събрание не попадала в обхвата на "незаконните актове или
действия" по смисъла на чл. 7 КРБ, за които Държавата да може да отговаря
имуществено – чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ. ЗОДОВ също изключвал възможността да
бъде ангажирана отговорността на Държавата за законодателната дейност на
Народното събрание. Такава правна възможност не била предвидена и в друг
нормативен акт. В този смисъл Държавата не носела имуществена отговорност за
приемането на противоконституционни закони. Предвид специфичния характер на
законодателната дейност и с оглед принципа на правната сигурност, законодателят
бил предвидил специален ред за осъществяване на контрол на законите и
уреждането на правните последици от противоконституционните закони, което ги
изключвало от приложното поле на чл. 7 КРБ. Неприемането на закон от Народното
събрание, респ. неупражняването на законодателна власт, също не можело да се
приравни на "незаконни актове или действия" по смисъла на чл. 7 КРБ,
което да е основание за ангажиране на имуществената отговорност на Държавата.
Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, актът, обявен за
противоконституционен, не се прилага от деня на влизането в сила на решението
на Конституционния съд, което означавало, че това решение по чл. 149, ал. 1, т.
2 КРБ има действие само занапред, като решенията на конституционния съд за
обявяване на противоконституционност нямат обратно действие, дори и по
изключение. Счита се, че на гражданските
съдилища не е предоставено правомощието да ревизират и контролират
действията/бездействието по упражняване на законодателна инициатива и реда на
гласуване на Народното събрание и народните представители. На следващо място се
сочи, че след обявяването им за противоконституционни процесните норми от ЗЕВИ
не следва да бъдат прилагани от гражданските съдилища по отношение на
правоотношения, развили се в периода до влизане в сила на решението на
Конституционния съд. Обявяването на един закон за противоконституционен не отменяло
неговия правен ефект с обратна сила, а само отнемало действието му за в бъдеще.
Решенията на Конституционния съд нямали обратно действие дори по изключение, а
възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазвали
действието си. Решението на Конституционния съд, с което се обявявала
противоконституционността на закон нямало нито отменително, нито
правовъзстановително действие. До обявяването му за противоречащ на
Конституцията, законът регулирал обществените отношения, имал правен ефект и се
прилагал валидно, т. е. уреждал правоотношения. Обявените за
противоконституционни норми, уреждащи задължение за удържането на спорните
такси, имали обвързващо валидно правно действие до обявяването им за
противоконституционни по надлежния ред, т. е до датата на влизането в сила на
Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд. Поддържа се, че в
производството не се установяват елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД
- противоправното действие, неговият извършител, наличието на вина и причинно-следствена
връзка между деянието и настъпили вреди. Навеждат се доводи за недопустимост и
неоснователност на предявения иск за
неоснователно обогатяване, както и несвоевременност и необоснованост на
претенцията за възстановяване на платени публични задължения поради
противоречие с правото на ЕС, по подробно изложени съображения.
Първоинстанционният съд бил приложил погрешно и института на погасителната
давност, доколкото в случая увреждащото действие се състояло в приемане на
разпоредбите на пар.6, т2 и т.2 от ЗДБРБ за 2014г., които разпоредби
представляват част от ЗДБРБ за 2014г., приет повече от пет години преди
завеждането на исковата молба, респективно и приложимата петгодишна давност
била изтекла по отношение на цялата искова претенция. По изложените съображения
и в случай, че съдът разгледа исковете срещу Държавата, същите да бъдат
оставени без разглеждане като недопустими, евентуално да се отхвърлят като
неоснователни и недоказани. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото по представен списък по реда на чл.80 ГПК. Релевира се възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от страна на
въззивната страна в производството.
Депозирана е от страна на Н.С.НА Р.Б. и
частна жалба по реда на чл.248 ГПК, срещу определение № 226300 от 26.09.2019г.,
постановено по гр. д. № 81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, с което е
оставено без уважение искането за изменение на постановения по делото съдебен
акт - решение № 170118 от 08.07.2019 г., в частта за разноските, с доводи за
неговата неправилност и незаконосъобразност. Поддържа, че първоинстанционният
съд не е отчел действителната фактическа и правна сложност по делото, доколкото
в конкретния случай е разгледан един иск по чл.49 ЗЗД, като от страна на ищеца са извършени минимално необходимите
и обичайни действия за провеждане на производството. Моли се атакуваният съдебен акт да бъде
отменен като неправилен и незаконосъобразен.
В законоустановения срок не е постъпил
отговор на частната жалба.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията, изложени в отговорите на въззивните жалби, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена
е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса и срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Разгледана по същество, настоящият
съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна.
Софийският районен съд, ГО, 27 състав е
сезиран с главен иск с правна квалификация по чл.49 ЗЗД, вр. чл.22, ал.4 ЗКС с
ответник – Н.С.НА Р.Б., както и под евентуалност иск с правно основание по
чл.49 ЗЗД, вр. чл.4, пар.3 ДЕС – чл.17 и чл.20 ХОПЕС, принципите на правна
сигурност и на защита на оправданите правни очаквания, установени в ПЕС, както
и чл.3 на Директива 2009/28/ЕО срещу Народното събрание, под евентуалност иск с
правно основание по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ срещу Държавата, както и
под евентуалност иск по чл.59 ЗЗД срещу Държавата.
С оглед извода на първоинстанционния съд
за основателност на главния иск по чл. 49 вр. чл.22, ал.4 ЗКС срещу Н.С.НА Р.Б.,
съдът не се е произнасял по евентуално съединените искове, предвид липсата на сбъдване
на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им.
На първо място следва да бъде
отбелязано, че процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи
служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното
материално право, т.е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено
в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не
сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. В тази
връзка трябва да се има предвид, че отговорността на Държавата за вреди може да
бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това
е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането нейн орган, в
който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория
случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по
него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко
държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или
някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една
отговорност на един и същи правен субект – Държавата. Недопустимо е
предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган,
който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може
да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по
отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса
от свое име. Държавният орган е структура, която се формира по установен в
закона ред и на която са предоставени властнически правомощия във връзка със
задачите, които решава. Същият има определен персонален състав, който може да
бъде определен чрез избор или чрез назначение. От основно значение да държавния
орган са предоставените му от закона властнически правомощия, които той
упражнява по отношение на третите лица, а не неговия персонален състав.
Последният може да бъде променян по установения за това ред, без това да се
отрази на съществуването на държавния орган като структура от системата на
държавните органи и на предоставените му от закона правомощия. Затова
държавният орган не може да се идентифицира с персоналния си състав към определен
момент. В случаите когато отношенията възникват по повод действията на даден
държавен орган за третите лица е без значение персоналния състав на този орган.
Промяната на персоналния състав не води до прекратяване на държавния орган и до
възникването на нов такъв със същите правомощия. Длъжностните лица са част от
държавния орган, но не се идентифицират с него. В публичните правоотношения
държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите
правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен
субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е
предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в
съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ
чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Съдебната практика приема,
че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален
субституент и по граждански спорове за вреди на общо основание (чл. 49 от ЗЗД,
който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на
изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това
практическо разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2 в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (нов-ДВ бр. 94/2019 година) по отношение на съдебните спорове за
обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. Всъщност, когато държавата
участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна
по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име),
но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането
на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва
процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на
задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна
– в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието
на съдебното решение. При действието на чл. 19 от ГПК (отм.), когато в процеса
участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в
процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на
новия ГПК контролираща страна няма. Така изложените принципни съображения
навеждат на извод, че предявеният иск не може да бъде разгледан и съответно –
уважен или отхвърлен едновременно по отношение на носителя на задължението –
Държавата и по отношение на процесуалния субституент – съответният държавен
орган или органи, които извършват съдопроизводствените действия от свое име
( така
Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., ІV г. о., ГК и
Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК; Решение
№ 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о., ГК). Видно от
гореизложеното, съдебната практика не отрича процесуалноправната възможност
деликтен иск за обезщетение на вреди, причинени от противоправна законодателна
дейност на НС, да бъде воден срещу самото Народно събрание – в качеството му на
процесуален субституент на държавата, произтичащо от общите материалноправни
норми на чл. 7 от КРБ и чл. 49 от ЗЗД (доколкото в законодателството не е
установена специална норма за ангажиране отговорността на НС, като например – в
ЗОДОВ), респективно неоснователни са доводите на въззивника, че същият не
притежава
пасивна процесуална легитимация в производството.
Във връзка с доводите във въззивната
жалба, досежно правилността на първоинстанционния съдебен акт, е необходимо да
се отбележи следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид
безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,
като тази отговорност има гаранционно – обезпечителен характер. За да се
ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа –
в този смисъл Постановление № 7 от 29. XII. 1958 г., Пленум на ВС,
Постановление № 17 от 18. XI. 1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.
X. 1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28. XII. 1966 г., Пленум на ВС.
В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на
правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на
необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите
бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява
в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и
други правила и от характера на възложената работа.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се
основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не
увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1). деяние /действие или бездействие/, 2). вредата,
3). противоправността на деянието, 4). вина и 5). причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
От приетото по делото разрешение за
ползване № ДК-07-СЗ-69/29.05.2012 г. се установява, че ищецът е производител на
ел. енергия от възобновяеми източници (фотоволтаична централа), находяща се в
обл. Стара Загора, с.Княжево.
Видно от приетото по делото решение №
Ц-18/20.06.2011 г. на ДКЕВР е, че „АС С. 01“ ЕООД притежава ел.централа с
фотоволтаични модули, като считано от 01.07.2011г. е определена преференциална
цена за продажба на ел. енергия в размер на 567,41 лв./МВтч.
От представения и приет по делото Договор
№ *********/1654/2012г. се установява, че ЕВН ЕР се е задължило да присъедини
към собствената си ел. разпределителна мрежа електрическата централа –
собственост на „АС С. 01“ ЕООД. Така и съгласно приетия договор за изкупуване
на ел. енергия № 611/29.05.2012 г. се установява, че ЕВН ЕР - „ЕВН Б.Е.“ АД, закупува
от „АС С. 01“ ЕООД произведена от последния електрическа енергия от
възобновяеми източници чрез енергиен обект Фотоволтаична ел. централа "АС С.-Княжевско1“.
От тристранно споразумение към Договора за изкупуване № 611/29.05.2012 г. се
установява, че на 14.01.2013 г. между ЕВН ЕР, „АС С. 01“ ЕООД и „Б.“ ЕООД (в
качеството на правоприемник) е договорено, че „Б.“ ЕООД замества изцяло „АС С.
01“ ЕООД като страна по Договора за изкупуване № 611/29.05.2012 г.
На 04.12.2013 г. с пар. 6, т. 2 и 3 ЗР
на ЗДБРБ за 2014 г. (в сила от 01.01.2014 г.) е приет чл. 35а, ал. 1, 2 и 3,
чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2, и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4
ЗЕВИ, с които е въведена такса в размер на 20 % върху цената за изкупуване на
ел. енергия без ДДС, която такса се внася от обществения доставчик (краен снабдител)
в държавния бюджет.
За периода от 31.01.2014 г. до
31.08.2014 г. ищецът е издал 8 бр. фактури с „ЕВН Б.Е.“ АД за продадена активна
ел. енергия по Договор № 611/29.05.2012 г. за периода от м. 01. 2014 г. до м.
08. 2014 г., а именно: фактура № **********/31.01.2014 г., фактура №
**********/28.02.2014 г., фактура № **********/31.03.2015 г., фактура №
**********/30.04.2014 г., фактура № **********/31.05.2014 г., фактура №
**********/30.06.2014 г., фактура № **********/31.07.2014 г. и фактура №
**********/31.08.2014 г.
Съобразно представени 8бр. протоколи за
периода от 31.01.2014 г. до 31.08.2014 г. между „ЕВН Б.Е.“ АД и ищеца се
установява, че е постигнато съгласие и са съставени протоколи за ел. енергия, с
определена стойност, отговаряща на фактурите цитирани по-горе.
От представено извлечение по сметка на
ищеца в банка „Пиреос България“ АД се установява, че за периода 12.02.2014 г.
до 16.09.2014 г. по сметка на ищеца са постъпили преводи от „ЕВН Б.Е.“ АД.
От приетото заключение на вещо лице по
ССчЕ в първоинстанционното производство, което при преценката му по реда на чл.
202 ГПК подлежи на кредитиране, сe установява, че удържаната такса на основание
чл. 35а-35в ЗЕВИ в размер на 20% е в размер на 8359,76 лева, като сумата е
внесена в бюджетната сметка на КЕВР по реда на чл. 35б ЗЕВИ, а постъпилите в
комисията средства са прехвърлени към централния бюджет. Същото се потвърждава и
от писмо изх. № 8224560-1-8/23.04.2019 г. от „ЕВН Б.Е.“ АД. Вещото лице дава
заключение, че размерът на лихвата за забава върху главницата от 8359,76 лв. за
периода от 29.12.2015 г. до 28.12.2018 г. е в размер на сумата от 2273,22 лв.,
считано от деня следващ деня на заверка на банковата сметка, а лихвата за
забава върху сумата от 8359,76 лв. за периода от 28.12.2015 г. до 29.12.2018 г.
е в размер на 2549,94 лв.
От представеното по делото писмо от КЕВР
изх. № Е-12-00-183/12.06.2019 г., ведно с приложените доказателства, се
установява, че размерът на дължимата от ищеца такса по чл. 35а ЗЕВИ е в размер
на 8359,76 лева, която сума била дължима от дружеството и внесена по бюджетна
сметка на КЕВР по реда на чл. 35б ЗЕВИ.
С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к.
дело № 1/2014 г. на Конституционния съд /обн. ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. / са
обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния
бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с които са
създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници
/ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г. /.
Не се твърди, нито са ангажирани
доказателства, че има приет закон, който да урежда последиците във връзка с
обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна, в това
число такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен
акт по друг начин.
Според приетото в Решение № 71 от
06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., ІV г. о., ГК и Решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК, съгласно § 3, ал. 1 ПЗР
на Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да установява
противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г.,
като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие
съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т.е. след
13.07.1991 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията
непосредствено действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е
необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно
съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права.
Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г.
закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г.
закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният
съд съгласно чл. 149, ал. 1,
т. 2 от Конституцията.
Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да
тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е. при
възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма
степен на Конституцията. Когато
Конституционният съд е приел по искане за установяване на
противоконституционност на закон, че той противоречи на Конституцията, приетото от
Конституционният съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т.ч. и за
съда. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и
решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за
установяване на противоконституционност на законите. Това е смисълът тези
решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след
обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2
от Конституцията.
Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено
нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е
длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения
според обхвата й – в отношенията между страните или по отношение на всички,
съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не
може да приложи закона извън присъщото му действие във времето, така той не
може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е
обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за
отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже
приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са
възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.
Отговорност на Народното събрание е
приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото
народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под
клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията
при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на Конституцията от мнозинството
народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията,
Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо
място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е
деликт, защото приемането му е противоправно деяние /във висша степен/ и
приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на
правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите
лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с Конституцията. Държавата не
би успяла да поддържа качеството си "правова", ако не съществува ред
за хармонизиране на законите с Конституцията и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако
е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е
онова, което нарушава Конституцията и прекратяването
на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за
възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на
правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението
на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон
е запазено в някаква част, за Държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Разпоредбата
на чл. 22, ал. 4 от
Закона за Конституционния съд е съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2
от Конституцията
действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността
Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи
това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред.
Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането
на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането
на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа
нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава
възниква същото задължение /да възстанови нарушения конституционен ред/ и
когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в сила
съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и други
публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон;
сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други
действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения,
възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния
ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала
накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички
правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането
на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен,
което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат
задължението да спазват не само Конституцията, но и закона,
който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното
действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен
напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се
поддават на правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за
определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/,
но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени
въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на Държавата, действаща чрез Народното
събрание, да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на Конституцията. Доколкото
пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава
да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или
надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по
друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви
на общо основание иск срещу Държавата, респективно срещу Народното събрание
като нейн субституент, за обезщетение на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, поради което и всички доводи в
обратния аспект съдът намира за неоснователни.
Съгласно задължителното тълкуване на
конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1,
т. 1 КРБ,
с Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на Конституционния
съд на Република България, обявените за противоконституционни ненормативни
актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на
президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на
заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционния закон не се прилага. Народното събрание урежда правните
последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон.
Точното изясняване на така даденото
задължително тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване и с решаващите
мотиви на Конституционния съд, а именно: По принцип решението на
Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред
/ex nunc/, а правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на
влизане в сила на решението на Конституционния съд, от който момент той престава
да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал. 2,
изр. 3 КРБ.
Докато Конституционният съд не обяви един закон за противоконституционен, се
презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно
регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Възникналите от
прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили
до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват,
но Народното събрание е конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4
ЗКС/
задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно
отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може
да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ и
отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До произнасянето на
Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го решават като
прилагат пряко Конституцията и принципите на
правото.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане от Държавата в
широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица, формиращи
колективния държавен орган – Н.С.НА Р.Б., изразяващо се както в приемане на
противоконституционна норма, така и в бездействие – неуреждане на възникналите
в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба правни последици
по реда на чл. 22, ал. 3
ЗКС
и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума.
Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД
не е оборена.
Запазването на действието на
противоконституционния закон за "заварените" приключили отношения от
влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния
съд, с което е установена противоконституционността /каквото е и процесното/,
не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността на закон
установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо
/която съдът е длъжен да зачете/, че законът е противоконституционен. Това не
може да означава друго, освен че приемането му от Народното събрание е във
висша степен противоправно, като и след това същият този орган противоправно е
бездействал.
С удържането на процесната сума в размер
на дължимата по приложимия закон такса /който закон е задължителен за всички
държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ/,
имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението на народните
представители, като длъжностни лица от състава на Народното събрание, което
съответно ангажира му, като правен субект.
В този смисъл предявеният иск следва да
бъде изцяло уважен за претендираната сума от 8 355,77 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Своевременно направеното от ответника възражение
за погасителна давност се явява неоснователно, поради следните съображения:
По отношение на
вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца – от деня на
извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е известен още тогава /в
частност деецът е изначално известен/, а когато е неизвестен – от деня на
неговото откриване. С оглед приетото вече по-горе, че увреждането е настъпило
от момента на влизането в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело №
1/2014 г. на Конституционния съд /обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. /, с което
са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г. /, с които са създадени чл. 35а, ал. 1,
2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1,
2 и 3 и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от
2013 г. /, а именно на 10.08.2014 г., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРП, то от този момент до датата на предявяване на иска –
28.12.2018 г. не е изтекъл необходимият срок и вземането не е покрито с давност.
При липса на
конкретни доводи относно акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД,
настоящата инстанция препраща по реда на чл.272 от ГПК към мотивите на
първостепенния съд досежно техния размер и период.
С оглед извода на настоящата
съдебна инстанция за основателност на главния иск по чл. 49 вр. чл.22, ал.4 ЗКС
срещу Народното събрание, съдът не следва да се произнася по евентуално
съединените.
Предвид
съвпадението на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен.
По частната жалба срещу определението по
чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима
като подадена в срока по чл. 248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК заплатеното
от страната възнаграждение за адвокат може да бъде намалено, ако не съответства
на фактическата и правна сложност на делото. Съгласно т. 3 от ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК ВКС, при намаляване на подлежащото
на присъждане адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е
свободен да намали възнаграждението до размера, предвиден в Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, без да е
обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредбата. Съдът не може да намали
обаче адвокатското възнаграждение под предвидения в Наредбата минимум,
независимо от преценката му за фактическата и правна сложност на делото и
извършените от процесуалния представител на страната действия.
В конкретния случай настоящият съдебен
състав намира, че усилията на процесуалния представител на ищеца пред първоинстанционната
съдебна инстанция, са свързани с изготвянето на пространна искова молба, в
която е обсъждан не малък обем доказателствен материал, подаване на молби от 10.04.2019
г. и от 19.06.2019г., явяване в три проведени пред Софийски районен съд съдебни
заседание и представяне на списък на разноските по чл. 80 ГПК, с който е
претендирано присъждането на реално заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 1 800 лева с ДДС. Установеният минимален размер в разпоредбата на чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, предвид
цената на иска, възлиза на сумата от 1 018,70 лева с ДДС. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав споделя извода на районната съдебна инстанция, че с
оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния
представител на ищеца действия в хода на първоинстанционното производство, то
претендираният и присъден на ищцовото дружество адвокатски хонорар в размер на
1 800,00 лева не се явява прекомерен и не надхвърля значително минималния
праг, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата.
Предвид изложените съображения,
атакуваното определение № 226300 от 26.09.2019г., постановено по гр. д. №
81487/2018 г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, е правилно и законосъобразно, а
подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на спора, право на
разноски има въззиваемата страна.
Във въззивното производство същата е
претендирала разноски в размер на 1 800,00 лева с ДДС, съгласно представен
списък по реда на чл.80 ГПК, ведно с приложена фактура № ********** от
24.09.2019г. и извлечение от сметка, видно от който сумата е била заплатена. Своевременно
релевираното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение, настоящият състав намира за основателно, доколкото съгласно
Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждение – чл.7, ал.2, т.4 е предвидено, за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела с определен интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. се
определя в размер на 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. и съобразно
цената на предявения иск, респективно в настоящия случай минималният размер на
възнаграждението, изчислен по посочения механизъм е в размер на 1 018,70
лева с ДДС. Поради изложеното, претендираният такъв в размер на 1 800 лева е
прекомерен и следва да бъде намален. Отделно от това, сумата от 1 018,70 лева с ДДС, съответства на
фактическата и правна сложност по делото, като следва да се отбележи, че
въззивното производство се е развило в рамките на едно съдебно заседание, без
да са ангажирани от страните нови доказателства и без да са били налице
доказателствени искания, поради което и така определеният размер на възнаграждението съответства на положения
труд, предмета на спора и времето, което е било необходимо за организиране
защитата на правата на въззиваемата страна.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
170118 от 08.07.2019 г., постановено по гр. дело № 81487/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 27 състав, допълнено на основание чл.248 от ГПК в частта за разноските
с определение № 226300 от 26.09.2019г., постановено по гр. дело № 81487/2018 г.
по описа на СРС, ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА Н.С.НА Р.Б., представлявано от
председателя Ц.К., пл.“*********да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1
018,70 лева с ДДС – разноски във въззивното производство.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба от Н.С.НА Р.Б., депозирана по реда на чл.248 ГПК,
срещу определение № 226300 от 26.09.2019г., постановено по гр. д. № 81487/2018
г. по описа на СРС, ГО, 27 състав, с което е оставено без уважение искането за
изменение на постановения по делото съдебен акт - решение № 170118 от
08.07.2019 г., в частта за разноските.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.