Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер |
|
година |
26.04.2023 |
град |
Кърджали |
|||||||
|
В ИМЕТО
НА НАРОДА |
||||||||||||
|
Кърджалийският |
административен съд |
състав |
|
|||||||||
|
|
||||||||||||
|
На |
05.04.2023 |
година |
|
|||||||||
|
|
||||||||||||
|
В публично заседание
и следния състав: |
||||||||||||
|
|
||||||||||||
|
Председател: |
АНГЕЛ МОМЧИЛОВ |
|||||||||||
|
|
||||||||||||
|
Членове: |
ВИКТОР АТАНАСОВ МАРИЯ БОЖКОВА |
|||||||||||
|
|
||||||||||||
|
|
и при участието
на |
|||||||||||
|
|
||||||||||||
|
Секретар |
Мелиха
Халил |
|
||||||||||
|
|
||||||||||||
|
Прокурор |
Росица Георгиева от Окръжна прокуратура - Кърджали |
|
|
|||||||||
|
|
||||||||||||
|
като разгледа докладваното от |
съдията Виктор Атанасов |
|
||||||||||
|
|
||||||||||||
|
Кас. Адм. Нак. Дело |
номер |
21 |
по описа за |
2023 |
година |
|||||||
|
|
||||||||||||
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.63в
от ЗАНН,
във вр. с чл.208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс/АПК/.
Образувано е по касационна
жалба от
Р.Л.С.,
с ЕГН ********** и с
адрес: ***, подадена чрез пълномощник – адвокат Д.И.Д. от АК-***,
със съдебен адрес за кореспонденция и призоваване - ***, против Решение №265
от 15.12.2022 год., постановено по АНД
№804/2022
год.
по описа на Районен
съд – Кърджали, с което е изменено наказателно
постановление №22-1300-001334 от 26.07.2022 год., издадено от
началник група в сектор „Пътна
полиция” – Кърджали към към ОДМВР – Кърджали.
Касаторът заявява в
жалбата, че обжалваното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено
нарушение на процесуални правила, като твърди, че основният
извод на съда -
за неоснователност на жалбата, не е съобразен със закона и
доказателствата по делото и че районният съд не е преценил представените и приети по
делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност и поради това решението
му е необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените
правила, както и при погрешно
приложение на материалния закон. Счита, че неправилно
съдът е потвърдил
атакуваното НП в частта му по т.1, вместо да го отмени и че е несъответна
на фактите по делото преценката на въззивния съд относно доказаността на
административното нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Счита също, че от
анализа на релевантните доказателства и обстоятелства не се установявали
предпоставките за квалифициране на деянието като административно нарушение с
посоченото правно основание. Касаторът сочи, че следва да
бъде категорично доказан фактът на настъпило ПТП при конкретни пътни условия,
като това в никаква степен не освобождавало контролните органи от събиране и
оценка на доказателства за тези условия, както и от преценка на всички факти и
обстоятелства, имащи значение за внезапно възникналата пътна ситуация, за да
може въз основа на тях да бъде изградена „обвинителната” теза, със съставянето
на АУАН. Счита, че в процесния случай липсват каквито и да било доказателства
относно атмосферните условия, състоянието на пътя, релефа в пътния участък,
конкретните условия на видимост, характера и интензивността на движение и че изписването
„прав пътен участък” в АУАН, впоследствие пренесено и в НП, не изпълва
съдържанието и не покрива смисъла, заложен от законодателя в цитираната за
нарушена разпоредба на чл.20, ал.2 от ЗДвП, както и че подобно описание не
отговаря на изискванията за конкретност, позволяваща, при липса на абсолютни
стойностни критерии, да се направи преценка дали скоростта е съобразена или
несъобразена, тоест дали деянието е съставомерно. Касаторът твърди също, че липсата
на доказателства, че автомобилът е управляван със скорост, която не е
съобразена с пътните условия, каквото е предявеното „обвинение”, неизясненият
механизъм на настъпилото произшествие, поради липса на надеждни и обективни
доказателства, включително за конкретните условия на пътя, водели до
невъзможност да се установят безспорно и категорично, относимите към състава на
нарушението по чл.179, ал.2, във вр. с чл.20, ал.2 от ЗДвП факти и че липсват
предпоставките за ангажиране на административнонаказателната отговорност на
нарушителя, поради което издаденото НП било незаконосъобразно в тази му част. В
жалбата са развити и доводи, че в обжалваното наказателно постановление е налице
смесване на нормите на чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДвП, като била взета част от ал.1
- не е контролирал непрекъснато МПС, което е управлявал - респ. „губи контрол
над автомобила”, което управление е било загубено вследствие на управление с
„несъобразена скорост” - ал.2 от ЗДвП и че самото „изпълнително деяние”, според
АНО, било „губи контрол и се блъска”, а не както съдът приел в атакуваното
решение в тази част, че касаторът „не е съобразил скоростта на движението си с
конкретните пътни условия на пътното платно”. Твърди се, че мотивите на
съдебният акт не кореспондират с фактическото обвинение в АНП и доказателствата
по делото, поради което касаторът счита, че решението е неправилно, както и че
по никакъв начин текстът на чл.20, ал.2 от ЗДвП не съответствал на отразеното
като фактическа обстановка в обстоятелствената част на наказателното
постановление, още повече, че не било посочено, коя от изброените хипотези на
тази разпоредба е извършил касаторът и изобщо не ставало ясно, пред какво
„предвидимо препятствие” е следвало да спре водачът, след като е бил сам на
пътя и е реализирал самостоятелно ПТП или „създадена опасност за движението”. Твърди
се, че в тази връзка отново е налице съществен порок на наказатемлнтото
постановление, като са развити още доводи и съображения в тази насока. Въз основа
горното касаторът счита, че въззивният съд неправилно потвърдил атакуваното НП
в тази му част като законосъобразно, поради което съдебният акт се явявал
неправилен.
По отношение на т.2 от наказателното постановление касаторът счита, че с
оглед събраните по делото доказателства, не било установено категорично извършено
нарушение и съдът следвало да отмени издаденото НП и в тази му част. Твърди, че
съдът без основание не кредитирал показанията св.И. Д., която свидетелствала
относно това, че изпълнявайки курса си, касаторът е решил да мине по заобиколен
маршрут, за да съобщи на полицаи за настъпило ПТП и че в крайна сметка той
отивал лично към РУ да съобщи и тогава непосредствено пред РУ е бил спрян от
полицаите, като сам им съобщил за настъпилото ПТП. Твърди също, че в случая
нямало как да се приеме, че се е укрил и не е уведомил органите на МВР, тъй
като установяването на самото ПТП е станало по негов сигнал, който лично е
отишъл да подаде и както се установило, касаторът вместо да изпълни поръчката
на свидетелката, минавайки през ***, който бил най-прекият и логичен маршрут, бил
заобиколил, преминавайки през *** и след това през РУ на МВР, където смятал да
уведоми полицейските органи. В жалбата се твърди също, че нямало логика, ако е
искал да се укрие след настъпилото ПТП, сам да преминава покрай РУ на МВР при
положение, че може или да се прибере и укрие или да изпълни поръчката,
преминавайки през по-пряк маршрут, по който най-вероятно изобщо е нямало да
бъде засечен от полицията. Сочи се, че в закона не било казано, как следва да бъдат
уведомени контролните органи, следователно, това можело да стане и чрез лично
съобщаване на място в РУ и че за това обстоятелство категорично били събрани
гласни доказателства, чрез разпита на св.Д. Според касатора, отново
фактическото описание нямало нищо общо с описаното в нормата нарушение, нямало
никакви разногласия по обстоятелствата на ПТП, а указанията на контролните
органи били изпълнени, като същият, след като оставил клиентката, се е върнал
на мястото на произшествието, както му е било наредено от полицаите. Излага се
довод, че се получавало така, че за това, че съвестно е изпълнил задължението
си да уведоми органите на МВР, касаторът бил санкциониран, като в случай, че не
ги бил уведомил, за него нямало да има никакви последствия, включително
наложени глоби и лишаване от правоуправление, а все той бил таксиметров шофьор
и СУМПС му било крайно нужно, за да изкарва прехраната си. В жалбата се излага и довод, че
вмененото за извършено нарушение на касатора е по чл.123,
ал.1, т.3, б.„в” от ЗДвП и че установяването на посоченото нарушение обаче
изисквало доказването и на други съставомерни факти, освен посочените в АУАН,
че деецът е напуснал местопроизшествието, които факти обаче не му били вменени
във вина с АУАН и по тях той не е имал възможност да се защитава. Твърди се, че
никъде в АУАН и в НП не били описани правнорелевантните факти от състава на
нарушението по чл.123, ал.1, т.3, б.„в” от ЗДвП, свързани с липсата на съгласие
между участниците в ПТП относно обстоятелствата, свързани с него, както и
уведомяването на съответната контролна служба за неговото настъпване. В жалбата
са развити доводи и съображения и в тази насока, пкато се сочи, че за да е
налице съставомерно поведение, от обективна страна е необходимо да е налице
настъпило пътно-транспортно нарушение, участниците в него да не могат да
постигнат съгласие относно обстоятелствата, свързани с него и въпреки
съществуващите разногласия, единият от тях да напусне мястото на
произшествието. Твърди се в тази връзка, че безспорно, в случая при удара между
таксиметровия автомобил и паркирания товарен автомобил е настъпило пътно-транспортно
произшествие, но на мястото обаче не се е намирал водачът или собственикът на
товарния автомобил и поради това, няма как да е било налице изразено несъгласие
между участниците в ПТП.
Поради изложеното касаторът счита, че в настоящия случай,
по тази точка от НП нарушението е несъставомерно, а решението на въззивния съд
е неправилно. Предвид изложените съображения, касаторът счита в жалбата, че
атакуваното решение е неправилно и следва да бъде отменено изцяло, като бъде
отменено изцяло и обжалваното наказателно постановление, като
незаконосъобразно. С жалбата моли за присъждане на направените по делото
разноски и за двете съдебни инстанции.
Редовно призован
за съдебното заседание, касаторът - Р.Л.С. от ***, не се явява и не се представлява. От пълномощника на същия – адвокат
Д.Д. от АК-***, е предствено писмено становище, в което
заявява, че поддържа изцяло подадената касационна
жалба и че няма да сочи нови
доказателства. Моли
съдът да уважи подадената касационна жалба и да отмени изцяло
атакуваното въззивно решение, като бъде отменено и процесното наказателно постановление, като незаконосъобразно.
Моли да бъдат присъдени на касатора направените по делото
разноски за двете съдебни инстанции по представения към становището списък на разноските.
Ответникът по
касация – началник група в сектор „Пътна полиция” – Кърджали към ОДМВР –
Кърджали, не се явява, не се представлява и не изразява становище по
касационната жалба.
Представителят
на Окръжна прокуратура - Кърджали
счита, че изложените доводи в касационната жалба
преповтарят тези, които са изложени и обсъдени пред първоинстанционния съд и че събраните
писмени и гласни доказателства пред Районен съд – Кърджали
съдържат данни за извършеното нарушение,
както и за неговата правилна квалификация спрямо санкционните норми от ЗДвП,
относими към случая. Сочи, че Районен съд – Кърджали е изменил
атакуваното наказателно постановление в частта,
касаеща размера на наложените глоби, като е наложил
възможния минимум, според предвидените санкционни норми от
ЗДвП. Счита,
че обжалваното решение на Районен съд – Кърджали е
правилно и законосъобразно и предлага като такова,
настоящата инстанция да
го остави
в сила.
Кърджалийският административен съд, в настоящия
съдебен състав, като
извърши проверка на атакуваното решение и прецени
допустимостта и основателността на касационната жалба, с оглед наведените в нея
касационни основания, приема за установено следното:
Касационната
жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и като такава е
процесуално допустима.
Релевираното от
касатора основание е всъщност нарушение на закона - касационно основание по
чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.
Разгледана по
същество, касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното Решение
№265 от 15.12.2022 год., постановено по АНД
№804/2022
год., Кърджалийският районен съд е потвърдил наказателно
постановление №22-1300-001334 от 26.07.2022 год.,
издадено от началник група в
сектор „Пътна полиция” – Кърджали към ОДМВР – Кърджали, в частта му по т.1, с която, на Р.Л.С., с ЕГН **********
и с
адрес: ***, на основание чл.179, ал.2, предл.І/първо/ от ЗДвП, е
наложено наказание „глоба”, в размер на 200/двеста/ лева, за извършено виновно нарушение
на чл.20, ал.2 от ЗДвП и е изменил същото наказателно постановление в частта му
по т.2, с която, на Р.Л.С.,
с ЕГН ********** и с
адрес: ***, на основание чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП, са били наложени
наказания „глоба”, в размер на 200/двеста/ лева и „лишаване от право да
управлява МПС”, за срок от 3/три/ месеца, за извършено виновно нарушение на
чл.123, ал.1, т.3, б.„в” от ЗДвП, като е намалил размера на наказанието „глоба”
от 200/двеста/ лева на 50/петдесет/ лева и на наказанието „лишаване от право да
управлява МПС”, за срок от 3/три/ месеца, на 1/един/ месец.
Със същото решение Районен съд – Кърджали е осъдил Р.Л.С., с адрес: ***, с
ЕГН **********, да заплати на Областна дирекция на МВР - Кърджали сумата от 90 лева,
представляваща направени разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
За да постанови решението си, след преценка на събраните по делото
писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, Кърджалийският районен съд е приел за
установено ог фактическа страна, че на
02.06.2022 год. свидетелят Б. М. и негов колега били на
работа като автоконтрольори в сектор „Пътна полиция” - Кърджали при ОДМВР – Кърджали,
като около *** часа те се намирали на ул.„***” в град Кърджали, до сградата на
Районно управление - Кърджали, когато забелязали лек автомобил, марка „Дачия”,
с рег.№***, приближаващ се към тях, на който автомобил един от фаровете не
работел. Поради това свидетелят М. му подал сигнал за спиране, при което била
извършена проверка на водача, който бил касаторът в настоящото производство Р.С..
Същият бил изпробван за употреба на алкохол, като уредът отчел нулев резултат,
а след това, проверяващите забелязали щети по спрения автомобил - предна броня,
преден капак и преден десен фар и поради това запитали водача какво се е
случило. С. им обяснил, че е блъснал паркиран автомобил в ***, ***, до ***.
Поради това, че жалбоподателят Р.С. возел клиент в автомобила, заявил на полицейските
служители, че ще изпълни курса си до кв.„Възрожденци” и направо ще дойде на
мястото на настъпилото пътно-транспортно произшествие. Малко по-късно през същата
нощ, свидетелят Б. М. и неговият колега изчакали пристигането на водача Р.С. ***,
до ***, като преди това там установили
паркиран товарен автомобил, марка „Дачия Докия”, с рег.№***,
по който имало материални щети в областта на задната част. Автомобилът бил
паркиран в дясната част на булеварда, пред който имало и други паркирани
автомобили. На место свидетелят Б. М. съставил акт за установяване на
административно нарушение по чл.20, ал.2 от Закона за движението по пътищата и
по чл.123, ал.1, т.3, б.„в” от ЗДвП, който бил подписан от водача С. без
възражения. Въз основа на така съставения акт, на 26.07.2022 год. било издадено
и атакуваното наказателно постановление.
Тази фактическа обстановка районният съд е установил на база свидетелските
показания на Б. М. и частично от свидетелските показания на И. Д., както и от
акта за установяване на административно нарушение серия ** №*** от 02.06.2022 год.,
за който съдът е отбелязъл, че има доказателствена сила, която не е била оборена
с нито едно доказателство, както и Докладна записка от 26.08.2022 год. Съдъте
посочил, че всички тези доказателства са еднопосочни и изграждат една
последователна и житейски логична ситуация. Първоинстанционният съд не е кредитирал
показанията на свидетелката И. Д. в частта им, в която е свидетелствала, че
жалбоподателят С. в инкриминираната нощ е търсил патрулни автомобили, за да
сигнализира за настъпилото ПТП, тъй като не разполагал с друг начин да уведоми
органите на полицията. Съдът е посочил, че това е така, защото противоречи на
факта, че водачът, след като е бил на работа с таксиметров автомобил е имал
телефонна връзка с
таксиметровата централа, а и обстоятелството, че самата
свидетелка е разполагала с мобилен телефон у себе си, то е лишено от всякакъв
здрав разум твърдението, че жалбоподателят е търсел из града полицейски
автомобили, за да им сигнализира, че е причинил пътно-транспортно произшествие
и за това не е останал на място.
Въз основа на така установената и приета фактическа обстановка, от правна
страна първоинстанционният съд е приел най-напред, че жалбата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество, тъй като е подадена в срок и от лице, имащо такова право. Посочил
е, че както актът за установяване на
административно нарушение, така и наказателното постановление, са издадени от надлежни
органи, при спазване на законовите
изисквания за връчването им.
По т.1 от наказателното постановление, съдът е посочил,
че разпоредбата на чл.20, ал.2 от Закона за движението по пътищата задължава
водачите на пътни превозни средства при избиране скоростта на движение да се
съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в
състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие и че съобразената скорост
се определя само и единствено от факторите и условията на пътя, примерно
изброени в чл.20, ал.2 от ЗДвП, както и че тя трябва да осигури безопасност за
участниците в движението, поради което при нарушение на правилото по чл.20,
ал.2 от ЗДвП, конкретната стойност на съобразената скорост не е константна
величина, а зависи от различните фактори, с които водачът на МПС е задължен да
се съобрази. Съдът е приел, че от изложената фактическа обстановка безспорно се
установява, че жалбоподателят С. не е съобразил скоростта на движението си с
конкретните пътни условия на пътното платно, поради което е настъпило
пътнотранспортно произшествие по смисъла на §6, т.30 от ДР на ЗДвП и че по
зависещи от волята и поведението на жалбоподателя причини, а именно – че не се
е съобразил с условията на движение по пътното платно, които е възприел, е
настъпило деянието. Съдът е намерил, че при правилно изяснена
фактическа обстановка и при тези факти, съставът на посоченото от наказващия
орган нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, задължаващ водачите на ППС при избиране
скоростта на движението да се съобразяват с пътната обстановка и интензивността
на движението, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие, е реализиран. Посочил е, че неспазването на горното задължение от
своя страна е основание за налагане на санкцията по чл.179, ал.2 от ЗДвП, както
правилно е квалифицирано и административното нарушение, тъй като поради
движение с несъобразена скорост, Р.С. е причинил пътно-транспортно произшествие
и че за да е съставомерно деянието по този текст е необходимо от обективна
страна да е допуснато конкретно нарушение на правилата за движение от тези,
визирани в чл.179, ал.1 или ал.2 от ЗДвП, а също така, това нарушение да е в
пряка причинно- следствена връзка с настъпилото ПТП. Районният съд е приел, че
от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят, управлявайки лек
автомобил, марка „Дачия”, с рег.№***, при избиране на скоростта на
движение не се е съобразил с посочените изисквания в чл.20, ал.2 от ЗДвП и именно
това негово нарушение е станало и причина за настъпване на ПТП. Приел е също,
че поради това, правилно е била ангажирана отговорността му на основание чл.179,
ал.2, предл.I/първо/
от ЗДвП. Съдът е посочил, че административнонаказващият орган е наложил
предвиденото в административно-наказателната разпоредба наказание в единствено възможния размер и вид, а именно - глоба от 200 лева. Предвид всичко
изложено съдът е извел и извода си, че следва обжалваното наказателно
постановление в тази му част да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, тъй като е безспорно установено извършеното нарушение от
жалбоподателя, при спазване на установените процесуални правила, при което е
наложено и наказание в единствено възможния законоустановен размер, при
отчитане на всички относими към деянието и дееца обстоятелства.
По т.2 от наказателното постановление, районният съд е
посочил, че жалбоподателят е санкциониран за нарушение на чл.123, ал.1, т.3, б.„в”
от Закона за движението по пътищата, който вменява задължение па водача на
пътно превозно средство, при произшествие, когато са причинени само имуществени
вреди, ако между участниците в произшествието няма съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те, без да напускат местопроизшествието, да уведомят
съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на
територията, на която е настъпило произшествието и да изпълняват дадените им
указания. Съдът е приел, че в случая е установено именно това - настъпило
пътно-транспортно произшествие с материални щети при липса на съгласие относно
катастрофата, тъй като жалбоподателят С. е блъснал паркиран автомобил без
водач, при което няма как да има съгласие с него, за което не е уведомил
съответната служба за контрол и не е останал на мястото на произшествието,
както и е приел, че от изложената фактическа обстановка безспорно се доказва
поведението, уредено в
т.3, б.„в” на чл.123, ал.1 от ЗДвП. Според
решаващия състав на съда, изложеното сочи, че в случая са налице елементите от
обективна и субективна страна на посоченото нарушение. С оглед на така
изяснената фактическа обстановка и при изложените правни изводи, съдът е намерил,
че атакуваното наказателно постановление е законосъобразно издадено и в тази му
част, тъй като е извършено административно нарушение, за което е приложена
относимата правна норма. Съдът е приел обаче, че при налагането на наказанието,
наказващият орган не е отчел всички относими към деянието и дееца обстоятелства,
т.к. наложеното наказание е в предвидения в закона максимум, а по делото се
установило безспорно, че жалбоподателят С., при спирането му за проверка се е
държал добре с полицейските органи и сам е съобщил за причиненото от него ПТП,
както и че той има сравнително малко наложени наказания по Закона за движението
по пътищата в ***-годишния му стаж като водач на МПС. Поради това решаващият
състав на въззивната съдебна инстанция е извел извод, че следва да се измени наказателното постановление в тази му част, като се намали наложеното
наказание в неговия абсолютен минимум, а именно - „лишаване от право да
управлява МПС”, за срок от 1 месец и глоба, в размер на 50 лева.
Районният съд не е споделил
съображенията на жалбоподателя, изложени в жалбата за това, че при издаването на
наказателното постановение наказващият орган не е съобразил разпоредбата на
чл.54 от ЗАНН, тъй като не били преценени всички обстоятелства и конкретната
обстановка при налагане на наказанието, както и че деянието не било извършено
виновно и не съставлявало нарушение. Съдът е посочил, че това е така, защото
при извършената служебна проверка не се констатира да са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила или на материалния закон в хода на
административнонаказателното производство по издаване на обжалваното
наказателно постановление, че актът за установяване на административно
нарушение и обжалваното наказателно постановление са съставени правилно и
законосъобразно, от компетентен орган, съдържат необходимите реквизити по чл.42
и чл.57 от ЗАНН, че нарушението е пълно описано с всички относими към
конкретния състав признаци, посочени са времето, мястото и обстоятелствата, при
които е било извършено, както и доказателствата, които го подкрепят. Посочил
е също, че от изложените в акта и наказателното постановление факти става ясно,
какво деяние е осъществено от жалбоподателя, кога е извършено и каква е
неговата правна квалификация, както и че не е налице съществено нарушение на
процесуалните правила, което да ограничава правото на защита на нарушителя и да
опорочава атакуваният акт до степен, налагаща отмяната му, а освен това, че даденото
описание на констатираното нарушение и установената по делото фактическа
обстановка съответстват на посочените като нарушени правни норми, както и на
санкционните такава. По отношение на вината, съдът е приел за доказано по
делото, че водачът С. сам се е поставил в положение да управлява МПС при
несъобразена скорост на прав участък, при липса на случайно деяние или други
обстоятелства, изключващи вината, поради което е безспорно, че така той е
загубил контрол над управлявания от него лек автомобил и за това е виновен за
извършеното от него.
С оглед изхода на
делото и направената претенция за разноски, съдът е приел, че на основание чл.63д,
ал.4, във вр. с ал.1 от ЗАНН следва на административнонаказващия орган да се
присъди юрисконсултско възнаграждение, в размер, определен в чл.37 от ЗПП, а
именно – размер на 90 лева, като е посочил, че доколкото издателят на
наказателното постановление се намира в структурата на Областна дирекция на МВР
- Кърджали, именно в полза на същата, в качеството й на юридическо лице, съгласно
чл.37, ал.2 от ЗМВР, следва да бъдат присъдени разноските по делото.
При
извършената служебна проверка, в съответствие с разпоредбата на чл.218, ал.2 от АПК и с оглед правомощията на касационната инстанция, съгласно цитираната
разпоредба, настоящият състав намира най-напред, че оспореният съдебен акт е
валиден, като постановен от надлежния районен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, в надлежен съдебен състав и в рамките на
правораздавателната власт на този съд. Решението на Кърджалийския районен съд,
също така, е допустимо, като постановено по подадена от надлежно легитимирано
лице и в законоустановения срок жалба, т.е. не са налице процесуални пречки,
изключващи допустимостта на проведеното пред този съд производство и не са
налице основания за неговата ревизия в този смисъл.
Настоящият касационен състав
напълно споделя възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, която
безспорно се установява и доказва от събраните и приобщени в хода на въззивното
производство писмени и гласни доказателства, както напълно споделя и
направените въз основа на нея правни изводи, включително и крайните изводи на
решаващия състав на Кърджалийския районен съд, по отношение и на двете точки от
процесното наказателно постановление, за докзанасто на вменените на касатора административни
нарушения.
В тази връзка, съдът намира следното:
Съгласно нормата на чл.6 от ЗАНН, административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред
на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с
административно наказание, налагано по административен ред. Деянието, обявено за административно нарушение, е виновно, когато е
извършено умишлено или непредпазливо,
съгласно чл.7, ал.1 от ЗАНН, а умишлено е деянието
в случаите, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал
е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на
тези последици.
Съгласно разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, посочена като нарушена при
първото деяние, водачите на пътни превозни
средства са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие, като в изречение 2-ро/второ/ на посочената разпоредба е регламентирано и
задължението водачите да
намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност
за движението. Според
настоящия касационен състав, от
събраните по делото доказателства се установява, че в случая касаторът Р.С. не е избрал нужната скорост на движение на управлявания от него лек
автомобил, поради което се е
стигнало и до вредоносния резултат –
причиняване на ПТП с
материални щети, тъй като се е блъснал в паркирания в дясно, по
посока на движението му, товарен автомобил „Дочия Докер”. При преценка относно
осъществяване на състава на нарушението по чл.20,
ал.2 от ЗДвП, свързано с несъобразена скорост, е от значение единствено дали
водачът се е съобразил с пътната обстановка, съобразно изброените в чл.20, ал.2
от ЗДвП хипотези. Всяка
скорост, която създава опасност за движението и става причина за осъществяване
на ПТП, представлява несъобразена скорост и съответнто, управлението на автомобил с такава несъобразена
скорост осъществява състава на административното нарушение по чл.20, ал.2 от ЗДвП. При нарушение по този текст е без значение скоростта, с която се е движил
водачът и поради това не е необходимо същата да бъде посочвана в АУАН и
издаваното въз основа на него НП. Казано по друг начин, касае се за относително определяне на скоростта –
последната трябва да бъде съобразена с конкретната ситуация на пътното платно,
така че при необходимост реакцията на водача да предотврати евентуалното възникване на пътно-транспортно
произшествие. В конкретния случай реакцията на водача С. не е предотвратила произшествието и следователно,
избраната от него скорост е била несъобразена с факторите, посочени в чл.20,
ал.2 от ЗДвП, като тази, посочена като нарушена норма в т.1 от
процесното наказателно постановление, безспорно изисква определено поведение, което следва да имат водачите
на пътни превозни средства, с цел осигуряване безопасността на движението.
Съгласно специалната
норма на чл.189, ал.2 от ЗДвП, редовно съставените актове за установяване на нарушенията
по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното. Констатациите в
съставения на 02.06.2022 год. АУАН серия ** №*** досежно нарушението на чл.20, ал.2 от ЗДвП не
са оборени от установените факти в хода на съдебното производство, проведено пред въззивния съд. Жалбоподателят С. не
е ангажирал доказателства, които да опровергаят отразените в акта констатации относно това нарушение. Същевременно, този АУАН е редовно съставен и съдържа
съществените реквизити, предвидени в нормата на чл.42 от ЗАНН, като жалбоподателят при
предявяването и връчването му го е подписал без възражения, а не е направил писмени
възражения и впоследствие, в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН. Събраните в
първоинстанционното производство писмени и гласни
доказателства кореспондират с констатациите в съставения акт. Следователно, процесният АУАН се ползва с
предписаната му от закона доказателствена сила, която, както правилно е отбелязъл и районният
съд, не е била оборена с нито едно доказателство, а според настоящеия състав,
тази доказателствена сила дори не е била разколебана по някакъв начин. Във връзка с горното следва да се посочи, че от страна на
касатора С. не са били ангажирани никакви доказателства, а дори не са направени
и твърдения в насока, че в конкретния случай са били налице или са възникнали
обстоятелства, които същият, като водач на МПС, да не е бил в състояние да предвиди и вследствие на които да е
възникнало пътно-транспортното произшествие.
Липсват твърдения за
друг участник в движението, независимо дали МПС или пешеходец, който с
движението си или респ., с поведението си на пътното платно, да е станал
причина за възникналото ПТП, липсват твърдения за наличие на дупки, неравности
или на други препятствия по пътното платно, или за внезапно изскочило животно, които
да са станали причина за това ПТП, най-сетне липсват твърдения и за внезапно
възникнала неизправност на управляваното от касатора МПС, която да е станала
причина или да е допринесла за същото, а липсват и твърдения за внезапно
влошаване по време на управление на моторното превозно средство, на
здравословното състояние на касатора, прим. внезапно прилошаване, виене на свят
или каквото и да е друго подобно,
поради което процесното деяние не е случайно и безспорно е налице виновно поведение от страна на дееца. Предвид това, касационната
инстанция намира за правилен, законосъобразен и напълно съобразен с доказателствата
по делото извода на районния съд, че водачът С. сам
се е поставил в положение да управлява МПС при несъобразена скорост на прав
участък, при липса на случайно деяние или на други обстоятелства, изключващи
вината, поради което е безспорно, че именно вследствие на движението с
несъобразена скорост той е загубил контрол над управлявания от него лек
автомобил, или казано по друг начин, загубата на контрол над управлявания от
него лек автомобил е последица от движението с несъобразена скорост, поради
което същият е виновен за извършеното от него нарушение, описано в т.1 от
процесното наказателно постановление. Предвид горното съдът в настоящия състав
намира за неоснователни оплакванията и доводите в касационната жалба относно
нарушението по т.1 от процесното наказателно постановление, респ. против
обжалваното решение на Кърджалийския районен съд в частта му, с която съдът е
потвърдил наказателното постановление в частта му по т.1 – за извършеното
виновно нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, за което, на касатора С. на основание
чл.179, ал.2, предл.1/първо/ от ЗДвП, е наложено наказание „глоба”, в
единствено възможния, предвиден в тази норма, размер от 200/двеста/ лева.
По отношение т.2 от процесното
наказателно постановление, с която касаторът Р.С. е санкциониран за нарушение
на разпоредбата на чл.123, ал.1, т.3, б.„в” от ЗДвП, касационната инстанция в
настоящия състав също намира изводите на въззивния съд за обосновани и
правилни. Посочената като нарушена норма вменява
задължение на водача на пътно превозно средство, при произшествие, когато са
причинени само имуществени вреди, ако между участниците в произшествието няма съгласие
относно обстоятелствата, свързани с него, те, без да напускат
местопроизшествието, да уведомят съответната служба за контрол на
Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило
произшествието и да изпълняват дадените им указания. Посочената разпоредба вменява задължение за участниците в
произшествие, в случаите, когато няма съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, да не напускат местопроизшествието и да уведомяват съответната
служба за контрол към МВР. Разпоредбата на §6, т.27 от ДР на ЗДвП дефинира понятието „участник в пътнотранспортно
произшествие” като всеки,
който е пострадал при произшествието или с поведението си е допринесъл за
настъпването му. Доколкото настъпването на пътно-транспортното произшествие е
резултат от поведението на касатора Р.С.
като водач на МПС, същият според безспорно се явява участник в ПТП по
смисъла на цитираната разпоредба. Въззивният съд правилно е счел, че самоволното напускане на мястото на
произшествието от страна на С. представлява
нарушение на неговите задължения като участник в ПТП,
регламентирани в посочената правна норма. Във връзка с горното следва да се посочи, че по същество касаторът не оспорва факта, че е
напуснал мястото на
произшествието и че не е уведомил контролните органи на МВР за настъпилото
пътно-транспортно произшествие /ПТП/, което ПТП всъщност е предизвикано от
самия него, но поддържа защитна теза, както пред въззивния съд, така и в
касационната жалба до настоящата инстанция, че след като е напуснал мястото на
произшествието и е взел клиент – свидетелката И. Д., е започнал след това да
управлява автомомила из града и да търси патрулен полицейски автомобил, за да
съобщи за възникналото ПТП. По делото не е спорно, че касаторът е управлявал
лек таксиметров автомобил, при управлението на който е предизвикал ПТП и който
лек автомобил е към таксиметрова фирма „***”. Общоизвестен факт е, че
таксиметровите автомобили са оборудвани с радиостанции, с които водачите
осъществяват връзка с диспечерите на фирмите, към които работят и приемат от
тях поръчки, а по тези радиостоанции се свързват и помежду си. При това положение,
дори и да се приеме, че касаторът не е разполагал с мобилен телефон, както се
твърди, за да обади на спешния телефон 112 и да уведоми за пътно-транспортното
произшествие, то същият спокойно е могъл да стори това по радиостоанцията и да
уведоми дежурния диспечер на фирмата или свой колега, те да направят това, а
той да остане на мястото на произшествието и да изчака пристигането на
съответните контролни органи на МВР. Същевременно, свидетелката И. Д., която е
била качена от касатора С. в управлявания от него автомобил след настъпването
на ПТП и която, по нейните показания, се познавала отдавна с него, е имала в
себе си мобилен телефон, което също изрично е заявила в показанията и по който
мобилен телефон, без проблем е могло да се обадят на спешния номер 112 и касаторът
да съобщи за настъпилото пътно-транспортно произшествие, в което той е участник.
Меко казано, изглежда и формално, и житейски нелогично, че след като е
предизвикал ПТП, първата грижа на касатора С. да е отиването на адрес, за
изпълнение на поръчка и вземане на клиент, а след това управление на
таксиметровия автомобил през нощта, заедно с качения от него клиент, из улиците
на град Кърджали, в търсене на патрулен полицейски автомобил, респ. на полицейски
служители, на които да съобщи за причиненото от него ПТП. Несъстоятелна е и тезата,
че касаторът Р.С. не е минал по т.нар. „***” в посока към ***, който бил
по-прекият маршрут, за да изпълни поръчката на клиента, а е минал покрай *** и
след това покрай РУ – Кърджали, където смятал да уведоми полицейските органи.
Тази теза се опровергава от показанията на св.Б. М., който в същите сочи, че на
02.06.2022 год., около *** часа, на ул.„***” до РУ – Кърджали, заедно с
колегата си Т. Т., спрели за проверка лекия автомобил, марка „Дачия”, с Рег.№***,
а го спрели, тъй като се усъмнили в автомобила, като това съмнение се породило
предвид факта, че единият преден фар на същия автомобил не светел. В
показанията си същият свидетел сочи, че след като го спрели, забелязали, че
автомобилът е ударен и че е имало щети по предната му дясна част – щетите били
по предна броня, преден капак и преден десен фар и след като попитали водача, т.е.
касатора Р.С., какво се е случило, същият им обяснил, че е блъснал паркиран
автомобил на ***, до ***. С оглед на горното, правилно решаващият състав на
въззивния съд не е кредитирал показанията на свидетелката И. Д., която в същите
се е опитала да поддържа тази защитна теза на жалбоподателя, като освен това,
според настоящата инстанция е ирелевантна
причината, поради която касаторът, който е участник в ПТП и всъщност го е причинил, е напуснал мястото на произшествието.
Настоящият касационен състав
намира за нужно да отбележи, че независимо
от безспорно доказаното нарушение на чл.123, ал.1, т.3, б.„в” от ЗДвП по тази т.2 от
процесното наказателно постановление, Кърджалийският районен съдът правилно е
преценил смекчаващите
вината обстоятелства и съответно, правилно е
намалил наказанието
„лишаване от право да
управлява МПС” от три
месеца, на минималния срок от един месец, а размерът на наложеното наказание „глоба” от 200 лева, на минимално предвидения
в законовата разпоредба размер от 50 лева.
Освен изложеното по-горе
касационната инстанция намира, че в производството в настоящия случай,
инстанцията по същество не е допуснала в хода на първоинстанционното производство, респ. и при постановяване на оспорения съдебен акт, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, водещи
до нарушаване на правата на жалбоподателя и
затрудняващи защитата му, които да съставляват основание за отмяна на решението и за връщане на
делото за разглеждане от друг състав на същия съд и в този смисъл, съдът
не споделя направените в касационната жалба възражения и доводи в тази насока.
Най-сетне съдът намира, както
правино е приел и районният съд, че видно от атакуваното
наказателно постановление, в
него са посочени всички изискуеми се от
състава на нарушението, визирано в чл.123, ал.1, т.3, буква „в” от ЗДвП, елементи от
обективна и субективна страна,
съответстващи на дадената правна квалификация и правилно
е приложена и санкционната норма.
По изложените съображения, касационният съд в настоящия състав намира, че в производството пред първоинстанционния съд е било
установено и доказано, че административните нарушения по т.1 и т.2 от процесното
наказателно постановление, са извършени от обективна и
субективна страна, от касатора в
настоящото производство Р.Л.С., поради което и с обжалваното съдебно решение правилно районният
съд е потвърдил атакуваното наказателно постановление в частта му по т.1 и го е
изменил в частта му по т.2, като е намалил наложените по тази точка наказания
до предвидения в закона минимум.
С оглед на всичко гореизложено
касационната инстанция в настоящия състав намира жалбата на Р.Л.С., с адрес: ***, подадена чрез пълномощник – адвокат Д.И.Д. от АК-***, с
наведените в нея оплаквания и доводи, за неоснователна и недоказана, като всички изложени по-горе съображения водят до
извода, че атакуваното в настоящото производство решение на Кърджалийския районен съд, е валидно, правилно и законосъобразно, съобразено с всички събрани и обсъдени
по делото писмени и гласни доказателства, т.е. същото е и обосновано и
постановено при правилно приложение на материалния закон, поради което и с
решението по настоящото дело, същото следва да бъде оставено в сила.
Деловодни разноски не са
претендирани от ответника по касация, а такива реално не са и сторени от него,
поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.221, ал.2, изр.І/първо/, предл.І/първо/ от Административнопроцесуалния
кодекс, във връзка с чл.63в от ЗАНН, Административният съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №265
от 15.12.2022 год., постановено по АНД
№804/2022
год.
по описа на Районен
съд – Кърджали.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.