Р Е Ш Е Н И Е
№27
гр. Велико Търново, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Велико Търново, в
съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЙОРДАНКА МАТЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
МАРИЯ ДАНАИЛОВА РОСЕН БУЮКЛИЕВ |
|
при секретар |
М.Н. |
И с участието |
|
на прокурора |
И.Б. |
изслуша докладваното |
|
от съдия |
БУЮКЛИЕВ |
|
|
по касационно административен характер дело № 10299
по описа на Административен съд – Велико Търново за 2021 г. |
||
Производството е по
реда на чл. 285, изречение второ от ЗИНЗС.
Касаторът
Главна дирекция „“Изпълнение на наказанията“ – София, чрез процесуалния си
представител е обжалвал решение №319 ат 28.10.2021 година, постановено по АД №439
по описа на Административен съд – Велико Търново за 2021 година в осъдителната
му част като неправилно. Счита, че неправилността на решението се дължи на
допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
необоснованост и нарушен материален закон.
Оплакванията са, че съдът неправилно и необосновано приема, че на
ответника по касация не е осигуряван престой на открито с оглед събраните
доказателства, тъй като дирекцията е изпълнявала изискванията на чл.86 вр. с
чл.256, ал.1, т.1 вр. с ал.4 от ЗИНЗС. В случая е налице вътрешнослужебен
акт, установяващ изпълнението на посочените нормативни задължения. Неправилен
според касатора е и извода на съда за неспазването на чл.20, ал.3 от ЗИНЗС, тъй
като тази норма предвижда наличието на санитарен възел единствено в арестите,
намиращи се в затворите, но не и самостоятелно обособените такива. Необоснован
е според касатора и извода на съда досежно липсата на естествено осветление и
осветление в килиите, тъй като със свидетелските показания на разпитан в
производството свидетел е установено как именно става проветряването и
осветляването на килиите в ареста. Неоснователно съдът е приел според касатора,
че на ответника по касация не е осигурена достатъчно жилищна площ по време на
престоя му в килията в ареста във Велико Търново. в този случай съдът
необосновано е цитирал справка, която не установява конкретни дати или период в
рамките на ищцовата претенция, които да обосноват последната като времеви
параметри. Според касатора не са събрани доказателства за причинените
неимуществени вреди, а и задължането в пенитенциарни заведения само по себе си води до негативни
усещания с оглед ограничаването на правото на свободно придвижване и свободно осъществяване на социалните
контакти, което само по себе си рефлектира върху неимуществената сфера на
ищеца. Всъщност ксасаторът твърди, че не са доказани
никакви вреди в производството и неправилно е ангажирана от съда имуществената
му отговорност. Най – сетне се сочи и, че съдът необосновано е присъдил
конкретния размер на обезщетението, което се следва нта
ищеца /понастоящем ответник/. Иска се
отмяната на решението в тази му част и отхвърлянето на предявения иск като
неоснователен. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация, Ж.А.А., чрез
представителя си адвокат С. отрича основателността на касационната жалба.
Аргументира, че решението е съобразено както с приложимото европейско право и с
практиката на ЕСПЧ, така и с националния
закон. Моли за разноски.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата.
Административният съд – В. Търново, като прецени наведените в нея
касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното:
Касационните жалба е допустима и неоснователна.
Едночленният състав на Административен съд – Велико Търново е бил
сезиран с иск от настоящият ответник по касация против ГДИН, твърдейки, че за
периода от 18.09.2016 година до 18.08.2017 година е бил задържан в следствения
арест във Велико Търново с мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е
задържан в две килии, които са били с недостатъчен размер, без течаща вода и
тоалетна, без право на разходки на открито и прочие. Твърдял е, че този престой
е довел до отрицателно въздействие върху човешкото му достойнство. Твърди се,
че тези обстоятелства, които представляват неизпълнение на нормативни
задължения на ответника, ищецът е претърпял чувство на унижение, на отхвърленост, отритнатост и
прочие. Поискано е осъждането на ответника по иска /настоящият касатор/ за сумата
от 7500 лв., която представлява обезщетение за посочените неимуществени вреди.
С обжалваното решение съставът на съда е приел на първо място, че искът
е допустим. Приел е, че са налице изискванията на чл.204, ал.1 от АПК, като
искът е насочен против ответник, отговарящ на изискванията на чл.205 от АПК.
По същество съдът е приел, че искът е частично основателен до размер от
2872, 80 лв., която представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
претърпени в следствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща
се в неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия при
престоя на ищеца в следствения арест на Велико Търново за периодите от
18.09.2016 година до 2.11.2016 година и от 16.02.2017 година до 28.08.2017
година.
За да постанови този резултат съдът е приел на база на събраните
служебно и по инициатива на страните писмени и гласни доказателства, че за
установения период, през който ищецът е пребивавал в ареста в град Велико
Търново /от 18.09.2016 година до 2.11.2016 година и от 16.02.2017 година до
28.08.2017 година/, на последния не е осигурена достатъчно жилищна площ, нито е
осигурен пряк достъп до слънчева светлина в помещението, в което е пребивавал,
не му е осигурен постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, нито му е
осигурен едночасов престой от поне един час на открито.
На първо място, съдът е констатирал, че за процесните периоди на ищеца
не е осигуряван престой на ищеца на открито, като е нарушена разпоредбата на
чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС и на чл.256, ал.1, т.1 и ал.4 от ЗИНЗС.съдът е
подчертал, че разумът на закона е престоят на открито да се провежда именно на
открита площ, а помещение вътре в ареста, макар и с прозорец за пряк достъп, не отговаря на това изискване.
Освен това съдът е констатирал, че липсата на санитарен възел и на
течаща вода противоречи на изискванията на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС. В това
отношение съдът е споменал, че позицията на ответника по иска за извеждането на
арестантите за удовлетворяване на техните нужди е само индикация за обективиране на усилията на персонала за намаляване на
вредните последици от неспазването на изискванията на закона.
За основателно е приел съдът и оплакването за нарушаването на чл.20,
ал.2 от ППЗИНЗС. Посочено е, че в килиите липсва пряк достъп до дневна светлина
и липсва естествено проветряване.
За доказано е прието от съда и обстоятелството, че килиите, в които е
пребивавал ищеца са под 8 кв.м. и са предназначени за 4 човека, като това
противоречи според съда на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС.
Недоказани са според съда твърденията на ищеца за наличие на дървеници,
твърденията за това, че изкуственото осветление е дразнело очите му, както и
оплакванията относно неосигуряването на неприкосновеност при провеждането на
телефонни разговори и срещи с адвокат.
В крайна сметка първоинстанционният съд е констатирал, че за
претендирания от ищеца период е липсвала нормална и благоприятна среда и
нормални условия за съхранение на психическото и физическо здраве на ищеца, като
са липсвали посочените по-горе условия –
гарантиран размер от 4 кв.м. в
помещението дневна светлина, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода,
ежедневен престой на открито.
Съдът е аргументирал, че за ангажиране на отговорността на държавата по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНСЗ е ирелевантно обстоятелството, че
съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в
съответствия с изискванията на европейските стандарти за условията в арестите,
като е необходимо единствено наличието на вреда, за да се стигне до
отговорността. Позовавайки се на решението по делото „Нешков и други срещу
България“, съдът е посочил, че липсата на ресурси или други структурни проблеми
не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата,
тъй като е нейно задължение да организира така своята пенитенциарна
система, който не води до поставянето на лишените от свобода в унижаване
човешкото им достойнство условия.
Що се касае до размера на претендираното обезщетение, то съдът е приел,
че той следва да се определи при спазване на изискванията на чл.52 от ЗЗД във връзка с §1 от ЗР на ЗОДОВ и
чл.284 от ЗИНЗС.
В това отношение е съобразено обстоятелството, че ищецът е пребивавал в следствения арест във
Велико Търново 240 дни. Освен това съдът е посочил, че за преценката на
обезщетението следва да се съобрази и с практиката на ЕСПЧ при спазване на
същите принципи за справедливост. Посочено е в решението, че например в пилотното
решение „Нешков и други срещу България“ е присъдено обезщетение в размер
от 6750 евро за период от 3 години и
десет дни, която сума е съпоставима с преценката на първата инстанция за
дължимото на ищеца обезщетение.
Касационната инстанция споделя изводите на едночленният състав досежно
претърпените от ищеца /понастоящем ответник по касация/ неблагоприятни
последици от констатираните нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Въпреки националната разпоредба на §19 от ПЗР на ЗИНЗС и Конвенцията,
съдът правилно се е позовал на приложимостта на националния закон по отношение
на редакцията на чл.43, ал.3,сега ал.4 от ЗИНЗС. В решението „Нешков и други
срещу България“ от 28 януари 2015 година, което е за неспазване на разпоредбите на
ратифициран от България акт на международното право, Съдът в Страсбург е
анализирал действащата уредба на ЗИНЗС, включително и чл.43, ал.3 и ал.4 на ЗИНЗС - §115 и §116 от Решението.
Анализирано е и прилагането на тези разпоредби както от гражданските, така и от
административните съдилища, който е критичен. В решението обаче са анализирани
Европейските правила за затворите /ЕПЗ/, които представляват препоръки на
Комитета на министрите към държавите – членки на Съвета на Европа, каквато е
България /§144/, и разпоредбите на Част II от които залагат минималните стандарти за разпределение и настаняване,
хигиена, дрехи и постелно бельо, хранене, упражнения
и отдих, като тяхната приложимост за българската затворническа администрация е
задължителна най – малкото поради задължителната сила на това решение с оглед
процедурата по постановяването му и неговия пилотен характер.
Посоченият извод впрочем важи и досежно оплакването на касатора против
изводите на първоинстанционният съд по отношение на неосигуряването на достъп
до пряка слънчева светлина. Обосновано съдът с оглед събраните доказателства е
приел, че всъщност условията, които чл.20, ал.3, изречение първо от ППЗИНЗС поставя,
не са изпълнени.
Обратно на поддържаното от този касатор,
обосновано първостепенният съд е приел, че заповед №Л-4102 от 6.10.2026 година
е непротипоставима на изискванията на чл.86, ал.1,
т.1 вр. с чл. 276, ал.1 от ЗИНЗС, на чл.151, ал.5 от ППЗИНЗС и на §27, 1 от
ЕПЗ.
Неправилно касаторът релевира, че
разпоредбата на чл.20, ал.3, изречение второ не се отнася до ареста във Велико
Търново. Посочената разпоредба не може да се тълкува разширително
и поправително, както се поддържа от дирекцията. Разпоредбата следва да се
тълкува във връзка с нормата на чл.240 от ЗИНЗС и чл.268 от ППЗИНЗС, като
понятието арест, с което борави нормата на чл.20, ал.3, изречение второ не
обуславя функционалното предназначение на арестите в зависимост от
местонахождението му. Аргумент за това разбиране е и нормата на чл.269, ал. 2
от ППЗИНЗС.
С оглед на всички констатирани от съда обстоятелства, основателно е
прието с решението, че е налице хипотезата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС с оглед
липсата на достатъчно жилищна площ в ареста, неадекватното осветление, и проветряване,
липсата на условия за двигателна активност и прочее, като така или иначе
проявлението им е довело до презюмираните според
нормата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС неимуществени вреди.
Според нормата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС „В случаите по чл. 3, ал. 2
съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в
които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора.“. Както се констатира, безспорно е между страните, че ищецът е бил настанен в
ареста във Велико Търново в периодите между 18.09.2016
година до 2.11.2016 година и от 16.02.2017 година до 28.08.2017 година, като за
този период от време върху него неблагоприятно влияние са оказвали нече
описаните по-горе фактори и условия.
Според §223 от пилотното решение на Съда по делото „Нешков и други
срещу България“ паричното обезщетение е средство, което да отговаря на
изискванията, посочени в §184-188 и 190 от това решение, като размерът на
компенсацията не трябва да е неразумен в сравнение с размера на присъжданията,
които Съда е присъждал. Посочено е в този параграф от решението, че „…правото да
не бъдеш подложен на нечовешко или унизително отношение е толкова
фундаментално, че вътрешният орган или съдът, който разглежда делото, ще трябва изключително
добре да мотивира решение, с което се присъжда по-ниско или се отказва
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди.“.
Съобразявайки характера и интензитета на
допуснатите от администрацията на ареста нарушения, довели до вредите за ищеца,
периода, през който те са претърпени, както и размерът на обезщетението, което
Съдът е присъдил според §235 от вече многократно цитираното пилотно решение,
настоящата инстанция че правилно първоинстанциянният
съд е присъдил обезщетение за процесния период от време в размер от 2872, 80
лв.
Жалбата е неоснователна.
Искането на представителя на ответника за
присъждане на разноски в полза на НБПП в полза на НБПП е неоснователно.
Разпоредбата на чл.78, ал.7 от ГПК предвижда две хипотези за възстановяване на направените от НБПП
разноски: ако претенцията на лицето, което е получило правна помощ, бъде
уважена, изплатеното възнаграждение се присъжда в полза на Националното бюро за
правна помощ съразмерно с уважената част от иска; в случаите на осъдително
решение лицето, получило правна помощ, дължи разноски съразмерно с отхвърлената
част от иска. Пред настоящата инстанция липсва касационна жалба на ищеца
/настоящият ответник по касация/, който е получател на правната помощ и още
по-малко е налице уважена касационна жалба, за да се присъждат в полза на НБПП
разноски за правна помощ. Втората хипотеза визира случай на осъдително решение
срещу получилото правна помощ лице, когато то дължи разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска, като и тази хипотеза не е налице, тъй като липсва
осъдително решение на първата инстанция досежно следващи се разноски в полза на
НБПП. Първоинстанционното решение не е било оспорено
в частта за разноските, за да се подложи на касационен контрол отказът да бъдат
присъдени разноските на ищеца пред административния съд като първа
инстанция.
Водим от горното Административният съд – Велико Търново,
първи касационен състав
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №319 от 28.10.2021 година, постановено по АД №439
по описа на Административен съд – Велико Търново за 2021 година.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.