№ 298
гр. Пловдив , 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на
седми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно
гражданско дело № 20215300501373 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – гр.
*****, ЕИК *****; против решение № 169/22,02,2021 г., постановено по гр. д. №
10205/2020 г. на РС Пловдив, ХIV гр. състав в частта с която дружеството-
жалбоподател е осъдено да заплати на Н. К. Л. с ЕГН **********; сумата от 356,84 лв.
– получена без основание възнаградителна лихва по сключения между страните
договор за потребителски кредит № *****., ведно със законната лихва върху същата,
считано от 17,08,2020 г. до окончателното й изплащане.
С оплакване за незаконосъобразност на решението в посочената част поради
необоснованост и противоречие с материалния закон, от въззивния съд са иска да го
отмени и вместо това да отхвърли иска за заплащане на посочената по-горе сума.
Ответникът по жалбата Н. К. Л. с ЕГН **********; изразява становище за
неоснователност на същата и иска потвърждаване на решението в обжалваната част.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със
становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по обективно съединени искове с правна
квалификация чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Предявен от Н. К. Л. с ЕГН **********; против
1
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – гр. *****, ЕИК *****.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № *****. Поради противоречие с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК,
на основание чл. 22 от ЗПК, договорът бил недействителен. Въз основа на изложеното
от съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцата
получени без основание суми, сред които и посочената по-горе възнаградителна
лихва.
основателността на претенциите. Оспорва твърдението спорните договорни
разпоредби да са неравноправни или да противоречат на добрите нрави.
С решението си РС е приел иска за основателен и е осъдил ответника да
заплати на ищеца претендираните суми. За да достигне до този извод, РС е приел, че
процесните договорни разпоредби противоречат на чл. 11 от ЗПК и поради това са
недействителни на основание чл. 143 от ЗЗП; както и че са нищожни на основание чл.
26 ал. 1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
При извършената проверка на валидността и допустимостта на обжалвания
съдебен акт, не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.
Относно законосъобразността на първоинстанционното решение, в рамките
на служебно дължимата проверка относно правилното приложение на материалния
закон и предвид предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема
следното:
Безспорно между страните е обстоятелството, че помежду им е сключен
договор за потребителски кредит № *****. Със същия (л. 31-34 по делото на РС)
ответникът предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 1000 лв. за срок
от 18 месеца, при размер на месечната вноска 75,38 лв., ГПР от 49,89 % и
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 41,17 %, лихвен процент на ден
0,11 % и общо задължение за погасяване в размер на 1356,84 лв. Наред с това е
уговорено възнаграждение за дакупен пакет от допълнителни услуги в размер на общо
386,64, плативо на вноски от по 21,48 лв., с което общото задължение по кредита е
уговорено на 1743,48 лв., а общият размер на вноската – на 96,86 лв.
Разпоредбата на Чл. 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа:
т. 9: лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
2
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти;
т. 10: годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;
т. 11: условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания;
На тези изисквания сключеният между страните договор не отговаря.
Съдържащата се в същия информация относно броя и размера на погасителните
вноски, ГПР и годишния лихвен процент, е най- обща, не отговаря на изискването да е
разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в
размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата.
Заедно с това, предвиденото възнаграждение за допълнителен пакет услуги
не е включено в ГПР. Следователно е налице некоректно посочване на реалните
разходи по кредита, с което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият
ГПК е 49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би
надвишил съществено този размер. Съгласно чл.19, ал. 5 от ЗПК, подобни клаузи са
нищожни.
В тази насока настоящата инстанция изцяло споделя изложените от РС
съображения и, на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях.
В допълнение:Разпоредбата на чл. 143, ал.1 от ЗЗП предвижда, че
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва. Доколкото потребителят е по-слабата икономически
страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем
/каквото се явява уговорената възнаградителна лихва/, противоречи на принципа на
3
добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите
нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната
съдебна практика, съгласно която максималният размер на лихвата (била тя
възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите
нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о.). Несъмнено
следва да бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че допустимият размер на
договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за
неоснователно обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на
гражданските правоотношения. Поради изложеното, уговореният в процесния договор
размер на дължимата лихва – 41,17%, надвишава трикратния размер на законната,
поради което се явява противоречащ на добрите нрави.
Безспорно между страните е, че претендираната сума е заплатена от ищцата
като възнаградителна лихва по процесния договор. Следователно същата е недължимо
платена – при липса на основание, и искът за връщането й е изцяло основателен. До
същия извод е достигнал и РС, поради което решението му като правилно следва да се
потвърди.
На представителя на въззиваемия следва да се присъди възнаграждение по
реда на чл. 38 от ЗА за осъщественото от него безплатно представителство, което
следва да се определи в размер на 360 лв
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 169/22,02,2021 г., постановено по гр. д. №
10205/2020 г. на РС Пловдив, ХIV гр. състав в частта с която „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД – гр. *****, ЕИК *****; е осъдено да заплати на Н. К. Л. с ЕГН
**********; сумата от 356,84 лв. – получена без основание възнаградителна лихва по
сключения между страните договор за потребителски кредит № *****., ведно със
законната лихва върху същата, считано от 17,08,2020 г. до окончателното й
изплащане..
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД – гр. *****, ЕИК *****; да
заплати на адвокат С. А. Г.; сумата от 360 лв. (триста и шестдесет лева),
представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА за въззивното
4
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5