№ 482
гр. К., 05.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20235510101352 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от М. С. З. с ЕГН
**********, постоянен адрес: гр.К., ул."***********" 11, ет.3, ап.8, чрез
пълномощника си адвокат Б. З. – САК против „*******" ООД, с ЕИК:
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „******" ул.
"********" № ******* представлявано от Н.П.Н. Правно основание: чл. 26,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 23, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Цена на иска: 10,00 лева, частичен от 500,00 лева.
Ищецът, чрез процесуалния си представител твърди, че на 11.11.2020 г.
М. З. сключила договор за потребителски кредит № ***** със „*******"
ООД. Страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 1000
лева, видът на вноската - седмичен, броят на погасителните вноски - 23,
размерът на месечният лихвен процент не бил посочен. В чл. 5 ал.1 от
Договорът било посочено, че заемателят се задължава да предостави на
кредитора обезпечение, като в чл. 11 ал.1 договорили, че в случай на
непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена
неустойка в размер на 500 лв. Още със сключване на договора, на ищцата
била начислена неустойка в размер на 500 лв. тъй като не представила в срок
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор. Сочи, че М. З. погасила изцяло отпуснатия й кредит. Счита, че
процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК,
тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Счита, че е нарушено
изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните по договора. Счита, че Договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
1
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Счита, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР бил
посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на
чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК В договора единствено
бил посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как
тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието
на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса
експресно разглеждане и неустойка) водели до различен размер на ГПР от
посочения. Сочи, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело ****** г. на
СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му". Счита, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което
е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора не била посочена каква е
договорната лихва. В процесния договор било уговорено, че заемателят се
задължава да осигури действието физическо лице, изразяващо се в поемане
на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщането на всички
дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря
на условията, посочено в договора. В процесния договор било уговорено, че в
случай, че Заемателят не предостави посоченото в него обезпечение в
тридневен срок от сключването му, Заемателят дължи на Заемодателя
неустойка, която ще бъде заплащана на части, съгласно предоставения
погасителен план. Счита, че от една страна била налице изначална
невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител
/солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора.
Затова била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1
от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за потребителски
кредит, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. Счита, че е
налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на
потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което не
произтичали вреди. Счита клаузата за изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ад. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била
2
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Смята, че в пряко
нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК „*******" ООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка", която по своята същност представлявала печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Според императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК,
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни. Счита, че
Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителната лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Смята определения от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включвала и начислената „неустойка") за изключително
висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния
размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на
законната лихва за обезпечени заеми. Налице била разлика между посочената
в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която ищцата реално е върнала на ответното дружество. Липсвали
каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Липсвало уточнение за
базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия
размер на кредита или върху остатъчната главница. Сочи, че клаузите в
процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин,
съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволявали на
потребителя да прецени икономическите последици.
Моли съда да постанови решение, с което: Да признае за установено в
отношенията между страните „*******" ООД, с ЕИК: ********, със седалище
и адрес на управление: гр. С., р-н „******" ул."********" № *******
представлявано от Н.П.Н. и М. С. З. с ЕГН **********, че чл.11 ал.1 -
неустоечната клауза от сключения между тях договор за потребителски
кредит № ***** е Да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника „*******" ООД, с ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „******" ул."********" №
*******, представлявано от Н.П.Н., да заплати на М. С. З. с ЕГН **********,
сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от 500 лева, представляваща
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № *****, ведно
със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
настоящата искова молба до окончателното й изплащане; На основание чл.
127, ал. 4 от ГПК указва банкова сметка на ищеца:
BG21INTF40012050647658, по която ответника може да заплати исковата
претенция. Претендира за разноски по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
процесуалния представител на ответното дружество. На същия са редовно
връчени препис от исковата молба и приложенията към нея. Признава за
3
основателен предявения иск и на основание чл. 237 ГПК моли съда да
постанови решение при признание на иска. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД
нищожността на отделни части на договора не влечало нищожност на целия
договор. Следвало да се вземе предвид, че прогласяване нищожността на
неустоечната клауза не обосновавала нищожност на целите договори за
кредит на основание чл. 22 ЗПК. С настоящия отговор моли на основание чл.
78, ал. 2 ГПК в тежест на „*******“ ООД да не бъдат възлагани разноски, тъй
като с поведението си същото не е дало повод за завеждане на делото.
Съгласно трайната съдебна практика, възлагането на разноските в тежест на
ищеца било предпоставено от кумулативното наличие на установените в
закона две изисквания - с поведението си ответникът да не е дал повод за
завеждане на делото и да е признал иска /Решение № 185 от 29.05.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 5196/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева,
Определение № 111 от 14.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 815/2016 г., III г. о.,
ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев и други/. В настоящия случай били
налице и двете визирани предпоставки, за възлагане на разноските в тежест
на ищцата, а именно -с настоящия отговор Дружеството признавало
предявения от ищеца иска като основателен, а с извънпроцесуланото си
поведение не било дало повод за завеждането на процесния иск.
От събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното:
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и
поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от
фактическа страна следното: С договор за потребителски кредит № *****,
сключен между страните, на ищцата е предоставен кредит в размер на 1000
лева, при следните условия: видът на вноската - седмичен, броят на
погасителните вноски - 23. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение
на задължението за представяне на обезпечение в размер на 500 лева.
Като писмено доказателство от страна на ответното дружество е
представено извлечение за извършени и предстоящи плащания по Договор за
паричен заем № *****/11.11.2020 г.
Представена е и справка от Централния кредитен регистър към БНБ,
съдържаща информация за кредитите на ищеца, включително и сумите
(дължими и платени) по процесния заем.
От така установеното, съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени в условията на евентуалност
установителни искове за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете са допустими, доколкото прогласяването нищожността на
договора и неговите клаузи не е ограничено със срок. Освен това ответната
страна може да търси изпълнение по нищожната клауза, което определя
интереса на ищеца за прогласяване на нейната нищожност с отделен иск.
За прогласяване нищожността на клаузата се сочат няколко основания.
В съответствие с Решение № 97/08.02.2013 г. по т. д. 196/2011 г. на I т. о. на
ВКС като главен иск следва да се разгледа искът с основание накърняване на
4
добрите нрави съгласно поредността, въведена от ищеца.
Признатото от ответника право на ищеца да бъде прогласена
нищожността на клаузата за неустойка, не противоречи на закона. Не са
налице ограничения за разпореждане с признатото право, а пълномощникът
на ответника разполага с изрично пълномощно в този смисъл. С оглед
изложеното и на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не следва да се излагат
доводи по същество и да се извършва анализ на доказателствата, а да се
постанови решение съобразно направеното признание. Ето защо и на
основание направеното признание на иска, следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че е нищожна поради
накърняване на добрите нрави клаузата за неустойка в договора.
По въпроса за разноските съдът намира следното. Независимо от
обстоятелството дали ответникът е дал повод за завеждане на делото, в случая
следва да намерят приложение принципите, залегнали в произнасянията в
Определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. на ВКС и в
решение по съединени дела C224/19 и C259/19 на Съда на ЕС. Соченото
определение на ВКС се отнася до друг предмет, а именно – разноски по иск
по чл. 55 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по неравноправна
клауза в потребителски договор, съединен с иск за нищожност на клаузата,
като осъдителният иск е бил частично отхвърлен. Същият въпрос третира и
Съда на Европейския съюз. В настоящия случай искът също е предявен от
потребител по повод нищожност на клауза от потребителски договор. Едно от
евентуалните основания е неравноправност на клаузата, по което съдът не се
е произнасял поради уважаване иска на главното основание – накърняване на
добрите нрави. Този порок е дори по-тежък от създаването на неравноправно
положение с оспорваната клауза. Според цитираната практика принципът на
ефективност при защитата на потребителските права не допуска национална
правна уредба, която да възлага част от разноските на потребителя при извод
за недействителност на атакуваната клауза, защото по този начин
потребителят може да бъде препятстван свободно да упражни
потребителските си права за защита пред съд под страх от разноски. Така,
потребителят може изобщо да не предяви иска за нищожност на клаузата
поради вероятност кредиторът да признае иска, по който преди това не е
търсил изпълнение на нищожната клауза. Съдебната защита срещу
недействителни клаузи в потребителските договори, обаче, е част от правата
на потребителя. Поради изложеното правилата за отговорност за разноски, в
случай на признание на отрицателен установителен иск за нищожност на
клауза от потребителски договор, следва да отстъпят пред принципа на
ефективност, заложен в нормите на европейското право, които защитават
правата на потребителите. Ищецът е сторил разноски за държавна такса в
размер на 100 лв., защитата е осъществена по реда на чл. 38 ЗА, за което се
дължи хонорар на адвоката, който следва да се присъди в размер на 400 лв. и
тези разноски да се възложат в тежест на ответника.
На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК указва банкова сметка на ищеца:
BG21INTF40012050647658, по която ответникът може да заплати исковата
претенция.
Въз основа на изложените по-горе съображения, съдът
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "*******" ООД,
ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. "********" №
*******, по предявения от М. С. З. с ЕГН **********, постоянен адрес:
гр.К., ул."***********" 11, ет.3, ап.8, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, от
ЗЗД, че уговорката в чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
*****, сключен между "*******" ООД и М. С. З., с която уговорка се
предвижда неустойка в размер на 500 лв., дължима от кредитополучателя при
непредоставяне на обезпечение, отговарящо на условията на договора, е
нищожна, поради накърняване на добрите нрави,
ОСЪЖДА "*******" ООД, ЕИК: ******** , със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. "********" № ******* да заплати на М. С. З. с ЕГН
**********, сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от 500 лева,
представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски
кредит № *****, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА "*******" ООД, ЕИК: ******** да плати на М. С. З. с
ЕГН **********, постоянен адрес: гр. К., ул."***********" 11, ет.3, ап.8
сумата в размер на 100 лв. за държавна такса.
ОСЪЖДА "*******" ООД, ЕИК: ******** да плати на адвокат Б. З. -
САК, сумата в размер на 400,00 лв. за адвокатски хонорар на основание чл. 38
от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С.З. в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
6