Р Е Ш Е Н И Е
№ 328
град Горна Оряховица, 12.08.2019 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ГОРНООРЯХОВСКИЯТ районен съд, шести състав, в публично съдебно заседание на девети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИРА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Милена Димитрова и в присъствието на прокурора ……, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. дело № 2562 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното :
Иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.535 и сл. от ТЗ.
Ищецът „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК 20367940, със седалище и адрес на управление
: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, ет.2, офис
4, представлявано от изпълнителните директори М.Д.Д. и Н. Т. С., чрез
пълномощника си – юрисконсулт М.М.И., твърди в исковата молба, че на 09.06.2014г. Т.Т.С. с ЕГН ********** е издал
в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД гр. София, ЕИК *********, запис на заповед
за сумата от 4662,00 лв., с падеж 03.11.2014г. Сочи, че с настоящата искова
молба претендира неиздължената част от задължението към датата на падежа, а
именно - сумата от 4662,00 лв. Твърди, че на 05.08.2016г. ,,Изи Асет
Мениджмънт” АД с ЕИК *********, с джиро, безусловно и неотменяемо, е прехвърлило
всички права по настоящия запис на заповед на ,,Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********. Сочи, че ищецът е подал заявление до ГОРС за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, съдът е уважил
претенцията и по образуваното ч. гр. дело № 1620/2016г. по описа на ГОРС са
издадени Заповед № 2020 за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Т.Т.С., за сумата
4662,00 лв., представляваща неиздължена сума по запис на заповед, издаден на
09.06.2014г., с падеж 03.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 05.10.2016г. до окончателното й изплащане, както и сумата 93,24 лв.,
представляваща заплатена държавна такса, и сумата 300,00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение. Посочва, че въз основа на посочените заповед за изпълнение
и изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 526/2017г. по описа на ЧСИ
С. К., рег. № 809 при КЧСИ, с район на действие ВТОС, но впоследствие е
подадено възражение по реда на чл.423 от ГПК от адв. В.С. от ВТАК, в качеството
му на пълномощник на Т.Т.С.. Заявява, че с Определение № 437/20.10.2017г. по в.
ч. гр. дело № 766/2017г. на ВТОС, възражението е прието на основание чл.423,ал.1,т.1
от ГПК и делото е върнато на ГОРС за продължаване на съдопроизводствените
действия съобразно чл.415,ал.1 от ГПК. Сочи, че това обуславя подаването на
настоящата искова молба. Твърди, че записът на заповед е редовен от външна
страна и отговаря на законовите изисквания за валидност; издаден е именно от Т.Т.С.,
който собственоръчно е поставил своя подпис върху менителничния ефект. Твърди,
че Т.С. не е заплатил на падежа исканата сума по посочения менителничен ефект и
вземането е изискуемо.
Моли съда да постанови съдебен акт, по силата на
който да признае за установено по отношение на Т.Т.С., че същият дължи на
,,Агенция за събиране на вземания” ЕАД гр. София сумата 4662,00 лв.,
представляваща неиздължена сума по запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., с
падеж 03.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2016г.
до окончателното й изплащане, сумата 93,24 лв., представляваща заплатена държавна
такса и сумата 300,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Моли
съда да му присъди и направените съдебно-деловодни разноски в настоящото
производство за доплатена държавна такса, за
ангажирането на доказателства и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,
00 лв. В случай, че ответникът представи списък с разноски по чл.80 от ГПК,
прави евентуално възражение за прекомерност, като моли съда да го редуцира до
законоустановения минимален размер. Моли съда, ако бъде осъден да заплати
разноски на ответника, да бъде разпоредено той да представи банкова сметка ***.
В съдебно заседание, ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД град София, чрез процесуалния си представител – юрисконсулт М.М.И., поддържа иска. Излага съображения в писмени становища. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира направените съдебни разноски.
Ответникът Т.Т.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, редовно призован чрез залепване на уведомление по реда на чл.47 от ГПК, не депозира отговор в срока по чл.131 от ГПК.
В предоставения му едномесечен срок по чл.131 от ГПК, назначеният от съда особен процесуален представител на ответника – адвокат П.Ч. от ВТАК, депозира писмен отговор на исковата молба. Особеният представител посочва, че ищцовата претенция в случая е предявена не от първоначалния кредитор по записа - ,,Изи Асет Мениджмънт” АД, а от джиратар. Твърди, че липсват данни джиросването да е съобщено на издателя и платец по записа на заповед, което прави напълно възможна вероятността сумата по него да е била платена на поемателя (джиранта), още повече, че падежът по записа е определен на конкретна дата, а не на предявяване, а пък от друга страна, според твърденията в исковата молба, джирото е извършено след падежа. Прави възражение, че ответникът не е издавал процесния запис на заповед и подписът на издател върху приложения към исковата молба (като фотокопие) екземпляр на ценна книга не е положен от него. Възразява, че джирото по записа на заповед е недействително, тъй като е извършено в разрез с нормативните разпоредби, регламентиращи прехвърлянето на менителнични права. Оспорва правната възможност за прехвърляне на записа на заповед чрез джиро, тъй като не са налице предпоставките на чл.316,ал.1 Т3, най-малкото, защото платецът не е търговец. Твърди, че посоченото като издател и платец по записа на заповед лице не е уведомявано за извършеното джиро, а това е предпоставка то да породи правното си действие и да легитимира джиратаря като носител на правото на вземане за сумата, за която е издаден записът на заповед. Сочи, че според чл.474 от ТЗ, следпадежното джиро има същото правно действие, както и направеното преди падежа джиро, но с тази отлика, че следпадежното джиро поражда правния ефект на цесията. Счита, че в случая би следвало да се приложат правилата за цесията, едно от които, съгласно чл.99,ал.4 вр. ал.3 33Д, е, че прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор. Заявява, че в исковата молба не се твърди до Т.С. да е било отправяно такова съобщение и то да е получено от същия. Възразява, че ако ответникът по делото е издател на процесния запис на заповед, и се приеме, че джирото е действително, то С. не дължи изпълнение по ценната книга с оглед разпоредбата на чл.317,ал.2 ТЗ, според която длъжникът дължи изпълнение само срещу връчване на ценната книга. Заявява, че ако въпреки изложеното по-горе се приеме, че за ответника е възникнало валидно задължение спрямо ищеца и последният има вземане, пораждащо непогасено по давност право на иск срещу ответника, то това задължение е изпълнено; изпълнени са задълженията и по каузалното правоотношение, по повод на което е бил издаден записът на заповед.
В предоставения му срок по чл.131 от ГПК,
адв. В.С. от ВТАК, в качеството му на упълномощен процесуален представител на
ответника Т.С., депозира писмен отговор. Поддържа изцяло направените от
назначения особен представител възражения, както следва : 1/ че искът е погасен
по давност, на основание предвидените в чл.531 от ТЗ кратки давностни срокове
за предявяване на искове срещу платец, респ. издател на менителница, приложими
съгласно чл.537 от ТЗ и за записа на заповед, като оспорва тезата на ищеца, че
приложима в случая е тригодишната давност по чл.531,ал.1 от Т3; 2/ че джирото
по записа на заповед е недействително, тъй като е извършено в разрез с нормативните
разпоредби, регламентиращи прехвърлянето на менителнични права; 3/ че джирото
по записа на заповед не е породило правно действие спрямо ответника, който не е
уведомен за извършеното спрямо него прехвърляне на права; 4/ че ответникът не
дължи изпълнение по записа на заповед, тъй като ценната книга не му е връчвана
съобразно изискванията на чл.317,ал.2 от ТЗ. Ответната страна не поддържа
направеното от назначения особен представител възражение, че ответникът не е
издавал процесния запис на заповед и подписът на издател върху приложения към
исковата молба екземпляр на ценна книга не е положен от него. Поддържа
направеното от назначения особен представител възражение, че процесният запис
на заповед е издаден по повод на каузално правоотношение между издателя и
поемателя на записа и същият има обезпечителен характер и функции по отношение
вземането на кредитора по каузалното правоотношение.
Във връзка с представената от ищеца писмена
молба от 21.01.2019г., ответникът прави следните възражения : 1/ Заявява, че
процесният договор за заем № 2082003 от 09.06.2014г. по своята правна
характеристика представлява договор за потребителски кредит по смисъла на
чл.9,ал.1 от ЗПК. Твърди, че посоченият договор не съответства на редица
разпоредби на ЗПК, което води до неговата нищожност - както цялостна, така и на
отделни клаузи в частност, като сочи следните основанията за нищожност : -
Противоречие с императивни законови разпоредби - чл.10,ал.1 от ЗПК, тъй като в
конкретния случай, процесният договор не удовлетворява законовото изискване за
размер на шрифта, който видимо е по-малък от 12; - Противоречие с добрите
нрави, тъй като в договора за заем е посочено, че фиксираният годишен лихвен
процент (ГЛП) е 148,80 %, а годишният процент на разходи (ГПР) на заема е
1046,15, които размери на ГЛП и ГПР драстично надвишават размера на законната
лихва по просрочени задължения, който за този период е около 10%. Счита, че
договорът съдържа неравноправни договорни клаузи, с които на заемателят - като
потребител, са наложени явно неизгодни за него условия, свързани с необосновано
високи размери на ГЛП и ГПР, като при уговарянето им заемодателят очевидно е
целял постигане значителна финансова облага, възползвайки се от недостига на
материални средства у заемателя. Прави възражение за недействителност на
клаузите за ГЛП и ГПР. 2./ Досежно цесията, счита на първо място, че вземането,
предмет на договора за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014 г., сключен между
,,Изи Асет Мениджмънт” АД и Т.Т.С., няма как да е предмет на прехвърляне чрез
цесия по сключен много преди това договор за продажба на вземания, сключен
между ,,Изи Асет Мениджмънт” АД и ,,Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
Твърди, че в представения от ищеца договор за заем не е предвидена възможност
заемодателят да прехвърля на трети лица вземанията си към заемателя, а при
липсата на такава клауза, цесията е недействителна съгласно чл.26,ал.1 ЗПК. Посочва, че дори да
се приеме, че цесия е била възможна и допустима, то кредиторът би следвало да
информира длъжника за това прехвърляне, съгласно правилото на чл.99,ал.4 от ЗЗД
и чл.26,ал.4 от ЗПК. Твърди, че в случая такова известяване не е надлежно
извършено. 3./ Досежно джирото на записа на заповед, заема становище, че
отношенията между страните се регулират от специалния ЗПК, чийто чл.26,ал.4
изключва приложението на ТЗ. Твърди, че с оглед засилената защита на
потребителя ЗПК въвежда едно допълнително условие - уведомяване на длъжника за
извършеното прехвърляне (когато такова поначало е допустимо), като липсата на
уведомяване води до нищожност на самото джиро поради противоречието с
цитираната норма на ЗПК. Сочи, че използването от кредитора на
търговско-правния метод за прехвърляне правата по издадената с обезпечителна
цел ценна книга от длъжника - чрез джиро, без първоначалният кредитор да
уведоми длъжника за извършеното прехвърляне, съставлява заобикаляне на
императивна норма на закона - чл.26,ал.4 от ЗПК, което също е основание за
нищожност на джирото. Счита, че поради това джирото не е породило своето
прехвърлително действие и ищецът не е материално легитимиран като носител на
права по ценната книга. Заявява, че поради това претенцията на ,,АСВ” ЕАД е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
В съдебно заседание, ответникът Т.Т.С., чрез процесуалния си представител – адвокат В.С. от ВТАК, поддържа отговора на исковата молба. Излага подробни съображения в писмена защита. Моли съда да отхвърли предявения иск и да му присъди направените по делото разноски.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл.235,ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :
Видно от процесния запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., приложен в оригинал по ч. гр. дело № 1620/2016г. по описа на ГОРС, в същия е вписано, че Т.Т.С. с ЕГН **********, с адрес ***, безусловно и неотменяемо се задължава да заплати на падежа на този запис на заповед или на заповедта, „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : град София, ж.к. „Люлин”, бул. „Дж Неру” № 28, ет.2, офис 51, сумата от 4662 лв. /четири хиляди шестстотин шестдесет и два лева/, на падеж 03.11.2014г., за което е положен подпис от издателя. На стр.2 от приложения запис на заповед, в блнкова форма, е вписано, че през 2016г., на нечетлив ден и месец, „Изи Асет Мениджмънт” АД гр. София, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление : гр. София, ж.к. „Люлин” 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 26, АТЦ „Силвър Център”, ет.2, офис 40-46, представлявано от изпълнителния директор К. К. М., чрез пълномощника си А. Г. А., с това джиро безусловно и неотменяемо прехвърля всички права по записа на заповед на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано от изп. директори М.Д.Д. и Н. Т. С.; че на основание чл.470,ал.1 от ТЗ „Изи Асет Менджмънт” АД не отговаря за плащането на дължимите суми по настоящия запис на заповед, както и че на основание чл.470,ал.2 от ТЗ „Изи Асет Менджмънт” АД забранява последващото джиросване на този запис на заповед.
Съдът е приел за безспорни по настоящото дело фактите, че записът на заповед от 09.06.2014г., за вземането по който е издадена заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 1620/2016г. по описа на ГОРС, е издаден във връзка с каузално правоотношение, възникнало от договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014 г., сключен между ,,Изи Асет Мениджмънт” АД и Т.Т.С..
Видно от приетите по делото писмени доказателства : заверени преписи от договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., предложение да сключване на договор за паричен заем, по силата на цитирания договор за кредит със страни : ,,Изи Асет Мениджмънт” АД гр. София – заемодател, и Т.Т.С. – заемател, съгласно визираните в договора условия кредиторът, наименован заемодател, е предоставил на кредитополучателя, наименован заемополучател, паричен кредит в размер на 2 900 лв. Видно от посочените писмени доказателства, съгласно чл.2 от договора, видът на ползвания паричен заем е потребителски заем по продукт Изи Кредит, размерът на седмичната погасителна вноска е 222 лв., срокът на заема е 21 седмици, вноските са 21 на брой, посочени са датите за заплащане на тези вноски, посочен е фиксиран годишен лихвен процент по заема – 148.80 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0.69 %; общ размер на всички плащания – 4662 лв., годишен процент на разходите по заема – 1046.15 %. Видно от приложения по делото договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., в чл.4 от договора за паричен заем № 2082003/09.06.2014г. е посочено, че с подписването на този договор заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената, съответно получената сума.
По делото е приет като писмено доказателство рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., видно от който „Изи Асет Мениджмънт” АД – като продавач, ще прехвърля на „Агенция за събилане на вземания” ООД – като купувач, станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, като вземанията ще се индивидуализират в приложение 1, което ще бъде неразделна част от този договор, считано от неговото съставяне. Към договора е приложено и потвърждение за сключена цесия на основание чл.99,ал.3 от ЗЗД, изходящо от продавача „Изи Асет Мениджмънт”.
Видно от приложения по делото препис-извлечение от Приложение 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., на стр.27 от приложението, под № 1589, кредит № 2082003/10.06.2014г., е вписано вземане в общ размер от 4662 лв. от длъжник Т.Т.С. с ЕГН **********.
С приложени по делото 2 бр. пълномощни /л.94-95 от делото/, „Изи Асет Мениджмънт” АД гр. София, представлявано от изп.директори Неделчо Спасов и Кирил Михайлов, е упълномощило „АСВ” АД да уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които дружеството е прехвърлило с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.
Видно от
приетите писмени доказателства - уведомително писмо изх. № УПЦ-С-ИАМ/2082003 от
02.09.2016г. и известие за доставяне, „Изи Асет Менджмънт” АД гр. София, чрез
„АСВ” ЕАД, е изпратило същото до ответника с уведомление, че вземането на „Изи
Асет Менджмънт” АД по договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г.,
възлизащо в общ размер от 5283.24 лв., е прехвърлено изцяло на „АСВ” ООД по
силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010г. и приложение 1 към него, като негов кредитор е „АСВ” ЕАД, който го
приканва да изпълни задължението си в 5-дневен срок от уведомяването му. Върху
известието за доставяне е удостоверено, че същото не е връчено на ответника С..
Съдът е приел за безспорни по делото фактите,
че със Заповед № 2020/05.10.2016г. за
незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 05.10.2016г., двата издадени по ч. гр. дело №
1620/2016г. по описа на ГОРС, е разпоредено длъжникът Т.Т.С., ЕГН **********,
да заплати на кредитора „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, следните суми: сумата 4662 лв.,
представляващи неиздължена сума по запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., с
падеж на 03.11.2014г., правата по който са прехвърлени с джиро от 05.08.2016г.
на заявителя, законната лихва върху главницата 4662 лв. за времето от
05.10.2016г. до изплащане на вземането, сумата от 93,24 лв., представляващи
заплатена от заявителя държавна такса за разглеждане на заявлението и издаване
на изпълнителен лист, и сумата 300 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Безспорни са и фактите,
че в срока по чл.414,ал.2 от ГПК, възстановен му по реда на чл.423 от ГПК,
длъжникът С. е депозирал писмено възражение против издадената заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение. Тези факти се установяват и от
писмените материали по ч. гр. дело № 1620/2016г. по описа на ГОРС и в. ч. гр. д № 766/2017г.
по описа на ВТОС, приложени към настоящото дело.
Видно от приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, при сключването на процесния договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., за заемополучателя са възникнали следните задължения : - главница в размер на 2900,00 лв.; - договорна лихва в размер на 1762,00 лв.; Впоследствие, поради невнасяне на дължимите погасителни вноски, от ,,Изи Асет Мениджмънт” АД са начислени : - разходи за събиране на вземанията в размер на 45,00 лв., - лихви за просрочие, начислени от момента на допускане на забавата до момента на прехвърляне на задълженията, в размер на 87,49 лв.; По този начин, общият размер на възникналите по процесния договор задължения е формиран на 4794,49 лв. От заключението на СИЕ се установява, че е отчетено едно плащане в размер на 250,00 лв., направено на 30.06.2014г., като други плащания от Т.Т.С. при „Изи Асет Мениджмънт” АД и при ,,АСВ” ЕАД не са отчитани. Видно от заключението на приетата СИЕ, имайки предвид размерът на ОЛП (респ. размерът на законната лихва), както и договорените размер на заема (2900,00 лв.), срок и начин за погасяването му (21 седмични вноски), то възнаградителната лихва, ако тя съответства на законната лихва, би била в общ размер на 62,67 лв., като по погасителни вноски е посочено в таблица в констативно-съобразителната част на експертизата. От приетата СИЕ се установява, че за да попадне в ограниченията по чл.19,ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите следва да е в размер не по-голям от 50,25 %, или при уговорен ГПР в договор за паричен заем № 2082003/09.06.2014г. в размер на 1046,15% и допустим ГПР в размер на 50,25 %, превишението е с 20,82 пъти.
Видно от
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, установява се
използването на един и същ шрифт за изписване на съдържанието на договор за
паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. : шрифтът е блоков и графично е
идентичен с шрифта Агiаl,
който присъства в пакета на всяка Операционна система, разпространявана в
България. Вещото лице сочи, че като се изключи заглавието ,,ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН
ЗАЕМ №
Съдът кредитира изцяло заключенията на СИЕ и СТЕ, като обосновани, кореспондиращи на приетите писмени доказателства и неоспорени от страните.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи :
Предявен е иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК, който е допустим. Предвид изложените по-горе факти, за ищеца действително е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск за установяване съществуването на оспореното от ответника вземане, като искът е предявен надлежно в срока по чл.415,ал.1 от ГПК.
Разгледан по същество, предявеният иск с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.535 и сл. от ТЗ се явява неоснователен по следните съображения :
Съдът счита, че процесният запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., формално отговаря на изискванията относно формата, установени в разпоредбата на чл.535 от Търговския закон, т.е. същият представлява редовен от външна страна документ, като формално удостоверява и търсеното вземане.
В настоящото съдебно производство, ответната страна предявява възражение за погасяване на правото на иск поради изтекла погасителна давност, което съдът намира за неоснователно.
Съобразно разпоредбата чл.531,ал.1 във вр. чл.537 от ТЗ, исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна давност от падежа. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на ответната страна, че в случая е приложима кратката едногодишна давност по чл.531,ал.2 от ТЗ. С Решение № 24 от 01.08.2017г. на ВКС по т.д. № 2709/2015г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК във връзка с материалноправния въпрос с каква давност се погасява прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му и приложима ли е спрямо него едногодишната погасителна давност по чл.531,ал.2 от ТЗ, както и в Решение № 102/23.07.2014г. по т.д. № 2680/2013г. на ВКС, I т.о., ТК /макар, че спорът по делото е имал друг контекст и е бил във връзка с това, дали се прилага специалната или общата давност/, е дадено разрешение, че относно прекия осъдителен иск по чл.538,ал.1 от ТЗ или установителен иск по реда на чл.422,ал.1 от ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед и/или неговия авалист, се прилага специалната тригодишна давност по чл.531,ал.1 от ТЗ. Съдебната практика сочи, че с тригодишна давност от падежа се погасяват исковете против прекия длъжник по ценната книга. Специалната едногодишна давност, уредена в чл.531,ал.2 от ТЗ, не е относима към горната хипотеза. Тя касае исковете на приносителя на менителницата срещу джирантите и срещу издателя на менителницата, а това са лица, различни от прекия длъжник /, поради което и давността е по-кратка/. Съществената разлика между цитираните две алинеи на чл.531 от ТЗ се състои в кръга на пасивно легитимираните лица. Препращащата норма на чл.537 от ТЗ не дава никакво основание уредбата относно едногодишната давност да се прилага и спрямо издателя на записа на заповед. Правилото на чл.537 от ТЗ гласи, че за записа на заповед се прилагат съответно разпоредбите за менителницата, доколкото те са съвместими с естеството му. Това условие отсъства по отношение на нормата на чл.531,ал.2 от ТЗ. Издателят на записа на заповед не съвпада с издателя на менителницата, а с платеца на същата, видно от изричната разпоредба на чл.538,ал.1 от ТЗ, според която издателят на записа е задължен по същия начин, по който е задължен платецът на менителницата, т.е. по отношение на издателя на записа на заповед и авалистите, погасителната давност се регламентира с нормата на чл.531,ал.1 от ТЗ, а не на чл.531,ал.2 от ТЗ. Поради това се обосновава извод, че прекият менителничен иск на приносителя на записа на заповед срещу издателя му се погасява с тригодишната давност по чл.531,ал.1 от ТЗ, а едногодишната погасителна давност по чл.531,ал.2 от ТЗ е неприложима спрямо него.
Видно от данните по делото, падежът на записа на заповед с дата на издаване 09.06.2014г. е настъпил на 03.11.2014г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 от ГПК е депозирано в съда на 05.10.2016г., т.е. около една година преди изтичане на 3-годишната давност по чл.531,ал.1 от ТЗ, приложима в процесния случай. С оглед на това, неоснователни и необосновани се явяват възраженията на ответната страна, че ищецът не разполага с правото да предяви иск за установяване на вземането си поради изтекла кратка едногодишна погасителна давност.
Предметът на спора в настоящото исково производство се определя от правното твърдение на ищеца за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г. по описа на ВКС, ОСГТК, подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417,т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, какъвто се явява процесният случай, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.
Във връзка с изложеното по-горе, тъй като ответната предявява множество възражения по повод каузалното правоотношение, вземането по процесния запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., с падеж на 03.11.2014г., следва да се прецени и от гледна точка на обуславящото правоотношение по повод договора за заем /потребителски кредит/, и трябва да се изследва и дали това вземане, инкорпорирано в менителничния ефект, е действително съществуващо. В случая, както от приетите писмени доказателства : заверени преписи от договор за паричен заем № 2082003/09.06.2014г. и предложение за сключване на договор за паричен заем, кореспондиращи на приетата СИЕ, така и с оглед липсата на спор между страните относно това обстоятелство, се установява, че е налице каузално правоотношение – облигационно правоотношение, възникнало по силата на сключения между кредитора „Изи Асет Менджмънт” АД и ответника Т.С. договор за паричен заем от 09.06.2014г., по повод и за обезпечаването на което е издаден процесният запис на заповед. Поради това, при разглеждане на настоящия иск, съдът задължително трябва да изследва дали съществува вземане по каузалната сделка. Без значение е това, че записът на заповед по принцип има характер на абстрактна сделка, доколкото в случая той е бил издаден с предназначение да гарантира изпълнението на задължения по договор за заем, в процеса следва да се проверят фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнение на задълженията по каузалното правоотношение, обуславящи съществуването или не на вземането по него.
В производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се установява съществуването на вземането на издадената заповед за изпълнение, като при заповед за изпълнение по чл.417,т.9 от ГПК предмет на делото е вземането по записа на заповед. Въведените твърдения или възражения на страните за връзката между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, подлежат на изследване доколкото същите биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
От друга страна, вземането на основание на ценната книга, независимо от гаранционно – обезпечителния му характер, възниква на датата на издаване на записа на заповед и изискуемостта му настъпва на падежа на ценната книга. В производството по чл.422 от ГПК вземането ще се признае за съществуващо и подлежащо на изпълнение, ако е изискуемо съобразно с падежа на ценната книга. При въведени възражения, основани на каузалното правоотношение, следва да е изискуемо и вземането по така обезпеченото каузално правоотношение. За вземанията по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга. Противното би означавало да се предостави възможност на кредитора да иска изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока, чрез което ще се отрече обезпечителния характер на ценната книга. /В този смисъл е Решение № 108 от 22.07.2014г. по т. д. № 2418/2013г. по описа на ВКС, ТК, І-во отд., постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Въз основа на приетите по делото писмени доказателства, съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че между „Изи Асет Менджмънт” АД – като кредитор и ответника – като потребител, е налице облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., представляващ договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9,ал.1 от ЗПК, по силата на който посоченият кредитор е предоставил на ответника С. - като потребител, кредит в размер на 2900 лева, а кредитополучателят е поел задължение да погасява кредита на 21 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер от 222 лв. и с падеж, определен в чл.3,ал.1,т5 от договора. Тези факти се установяват от приложените писмени доказателства, цитирани по-горе, и от заключението на приетата, изцяло кредитирана от съда и неоспорена от страните СИЕ.
От съдържанието на договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. – чл.4 от същия, може да се изведе изводът, че договорената сума от 2900 лв. е реално предадена на потребителя Т.С. от кредитора „Изи Асет Менджмънт” АД, което е удостоверено с подписите на двете страни по договор. Фактите, че кредиторът „Изи Асет Менджмънт” АД е изпълнил задължението си да предостави на ответника договорения потребителски кредит в размер от 2900 лв., се подкрепят и от заключението на приетата и неоспорена от ответната страна СИЕ.
Предвид изложеното, приетите по делото писмени доказателства и заключението на СИЕ обосновават извод, че за потребителя е възникнало задължение, по силата на така сключения договор, да погасява предоставения му потребителски кредит в сроковете и при условията, визирани в договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. Въз основа на приетата по делото СИЕ, неоспорена от страните, се установяват и фактите, че считано до изготвяне на експертизата, кредитополучателят С. е изплатил на кредитора „Изи Асет Менджмънт” АД една от дължимите общо 21 седмични вноски, в размер от 250 лв., като плащането е извършено на 30.06.2014г., при което паричните задължения за ответника, формирани от кредитора, към датата на последната дължима вноска по договора от 09.06.2014г. и падеж на записа на заповед, изд. на 09.06.2014г. /03.11.2014г./, са на обща стойност от 4494.92 лв., както следва : главница – 2816.87 лв., договорна лихва – 1595.13 лв., такса разходи за събиране на вземания - 40 лв., лихва за забава – 42.92 лв.
При тези обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че действително в случая се установява неизпълнение от страна на потребителя на задълженията по договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., като от 30.06.2014г. до приключване на съдебното дирене по делото не са извършвани никакви плащания в изпълнение на задълженията си по горепосочения договор, респ. към посочения момент ответната страна не ангажира никакви годни доказателства, които да удостоверяват ответникът да е изпълнил задължението за заплащане на неизплатените суми по процесния договор.
С писмените отговори на исковата молба, ответната страна, предявява възражение за недействителност на договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., поради противоречие с императивни законови разпоредби - на основание чл.22 от ЗПК във вр. чл.10,ал.1 от ЗПК, което съдът намира за неоснователно. Съгласно чл.10,ал.1 от ЗПК (Изм. – ДВ, бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.), договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Въз основа на приетата и неоспорена от ищеца СТЕ се установява по категоричен начин, че това изискване не е спазено, тъй като договорът, макар и да е сключен в писмена форма, и всички елементи на договора се представени с еднакъв по вид шрифт, то размерът на шрифта е по-малък от 12, а именно – 7 пункта /1 пункт = 1/72 инча/, като се установяват и разлики в размера и формата при изписване на някои от думите - с размер 9 пункта и удебеляване/. Съгласно редакцията на чл.10,ал.1 от ЗПК към датата на сключването на договора /09.06.2014г./, изменението на тази норма, публикувано в ДВ, бр.35 от 22.04.2014г., (в сила от 23.07.2014г.), не е влязло в законна сила и процесният договор е сключен при действието на старата редакция (Обн. - ДВ, бр.18 от 2010г., в сила от 12.05.2010г.), въвеждаща изискване договорът за потребителски кредит да се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От приложения по делото препис от процесния договор за заем се установява, че същият отговоря на посочените изисквания, и съответно не може да се приеме за недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК, поради противоречие със закона - чл.10,ал.1 от ЗПК (Изм. – ДВ, бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.).
Възражението на ответника за
нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, предвид неспазване
на изискуемата форма по чл.10,ал.1 от ЗПК, обаче, съдът намира за
основателно. Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009
г., ОСTK „добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях…. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. … Преценката
за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора.“ Накърняването на добрите нрави е
обективно основание за нищожност на сделките, също както и противоречието със
закона. Субективното отношение на лицата, които извършват сделката, към
правилата на добрите нрави и тяхното нарушаване няма правно значение.
Достатъчно е извършената сделка обективно да е в противоречие с общоприетите
правила на добрите нрави, за да бъде прогласена сделката за нищожна на това
основание. Съставът на чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД е бланкетен, т.е. при прилагането
му следва да се конкретизира неписано правило, което тя нарушава, и да се
прецени дали то се включва в тесния обхват на понятието „добри нрави“ по смисъл
на закона. В тази връзка, съдът приема за основателни възраженията на ответната
страна, че принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в
гражданските и търговските взаимоотношения изключват възможността едната страна
в тези отношения да бъде поставена в ситуация да не е съвсем наясно какви
права, задължения и отговорности има в съответното правоотношение, каквато е и
последицата от подписване на договори на хартиен носител, изписани с твърде
дребен като размер и трудно четим шрифт, какъвто се явява и процесният случай. Основателни
са твърденията на ответника, че договор за
паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. е сключен след публикуването в „Държавен
вестник” бр.35 от 22.04.2014г. на ЗИД ЗПК от 2014г., с § 3 на който е изменена
ал.1 на чл.10 ЗПК досежно минималните изисквания за размер на шрифта (не по
малък от 12), поради което принципите на почтеност и добросъвестност в
гражданските и търговски отношения са изисквали съобразяване от страна на
кредитните институции, предоставящи потребителски кредити, с вече приетите от
парламента и обнародвани в ДВ изисквания за големина на шрифта, макар измененията
да не са влезли в сила. В случая, кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД не само
не се е съобразил със законовите изисквания на чл.10,ал.1 от ЗПК, обнародвани в
ДВ, но изготвеният от него писмен вариант на договора за потребителски кредит е
изписан с изключително дребен шрифт – 7 пункта, вследствие на което може да се
приеме, че правата и задълженията на
страните не са изложени четливо, по ясен и разбираем начин, както изисква
разпоредбата на чл.11,ал.1 от ЗПК. С въведените в чл.10,ал.1 и
чл.11 от ЗПК изисквания, законодателят цели защита на правата на потребителя,
посредством гарантирането на четлив и ясен документ, обективиращ по несъмнен и
прозрачен начин волята на страните при сключването на сделката. Съдът споделя
доводите на ответната страна, че в случая това не е налице по отношение на
екземпляра от договора, предоставен на потребителя, като отклонението от
предвидените с горепосочените нормативни промени изисквания, досежно шрифта на договора
за потребителски кредит, дори и преди влизането им в сила, не съответства на
принципите за прозрачност, равнопоставеност и отговорно кредитиране, и е в
противоречие с добрите нрави. Предвид изложеното, съдът намира за
основателно възражението, че договор за
паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. е проява на недобросъвестност и
накърнява добрите нрави, като поради естеството на горепосочения порок,
последиците, крайният резултат на сделката, не са съвместими с общоприетите
житейски норми за справедливост и добросъвестност, защото и с оглед изложеното
по-долу относно клаузите за ГЛП и ГПР, тази сделка е довела до неоправдано
разместване на имуществени права, при което потребителят очевидно ще търпи
значителна загуба при плащане на всички начислени от кредитора парични
задължения, която последица той не е желал и не е очаквал. В този смисъл е и
съдебната практика, обективирана в Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр.д. №
5477/2007г., ВКС, V г.о., и др.
Предвид изложеното, възражението за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. на основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД, се явява основателно и следва да бъде уважено.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во г.о., Определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во г.о., ако съдът установи нищожност на договор, от който страните черпят права е длъжен да се съобрази с нищожността при решаване на спора по същество, когато тя е очевидна и произтича пряко от договора, дори и без да е направено възражение за нищожност. Поради това и при наличие на възражения за нищожност на клаузите на процесния договор за ГЛП и ГПР, съдът счита за необходимо да се произнесе и по тези възражения на ответната страна.
Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът намира, че в случая са налице твърдените от ответника основания за прогласяване от съда нищожността на клаузите на чл.3,ал.1,т.6, т.6.1. и т.8 от договора за потребителски кредит, на основание чл.19,ал.5 от ЗПК във вр. чл.21,ал.1 и ал.2 във вр. чл.32,ал.4 от ЗПК и чл.26,ал.1,предл. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави, а също и като неравноправни клаузи по смисъла на чл.146,ал.2 от ЗЗП. В разглеждания случай доколкото кредитополучателят е физическо лице - ползвател на предоставена финансова услуга, той има качеството потребител по смисъла на § 13,т.12 от ДР на ЗЗП, съответно клаузите на сключения между него и „Изи Асет Менджмънт” АД договор за кредит подлежат на проверка за валидност при въведените твърдения за осъществен фактически състав на чл.143 от ЗЗП, обуславящ нищожност на отделни договорни клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези. Според разпоредбата на чл.145,ал.1 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се съобразят видът на стоката или услугата - предмет на договора; всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално – чл.146,ал.1 от ЗЗП. Клаузите, които не са уговорени индивидуално са дефинирани в чл.146,ал.2 от ЗЗП, а именно - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Като пример за такива клаузи се сочат договорите, сключени при общи условия, като изброяването им не е изчерпателно. В чл.144 от ЗЗП са посочени изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договорите с потребители, визирани в чл.143 от ЗЗП са неприложими. Така съгласно чл.147,ал.2 от ЗЗП, при съмнение относно смисъла на определена клауза в договора, тя се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая клаузите както на чл.3,ал.1,т.6, т.6.1. и т.8 от процесния договор за кредит, не са част от Общи условия, при които ищецът-кредитор сключва договорите за кредит, а са част от съдържанието на сключения между страните конкретен договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. Съдът намира, че въпреки това, посочените клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, с оглед хипотезата на чл.146,ал.2 от ЗЗП. Ноторно известно е и от приетите писмени доказателства се установява, че сключването на договор за кредит се предхожда от депозиране на молба от страна на кандидата-кредитополучател, но обстоятелството, че тази молба е индивидуално разгледана, не означава, че договорът съдържа индивидуално уговорени клаузи, защото няма как ответникът да сезира кредитора за искания от него кредит, ако не подаде молба /в конкретния случай - предложение за сключване на договор за паричен заем/, съответно няма как тази молба да не бъде разгледана индивидуално, тъй като бъдещият кредитополучател сам сезира кредитора с искането си. Не молбата и разглеждането й правят договора индивидуално уговорен, а начинът, по който се постига съгласието между страните. Видно от приложения по делото договор за кредит, същият е бил изготвен предварително като типов договор за предоставяне на кредит, условията на който предварително са разработени от ищеца-кредитор и с които условия потребителят се е съгласил, избирайки конкретния кредитор и предложения от него финансов продукт, при липсата на изложено писмено съдържание по ясен и разбираем начин. В тази връзка, ищецът не представя по делото писмени доказателства, удостоверяващи изготвянето на проект, обсъждане на клаузи, наличие на предложения за друга редакция на клаузи от договора и т.н., от които да се направи извод, че представеният договор не е изготвен предварително и че не е използван в тази същата редакция за всички кредитополучатели на подобен кредит. Поради това, съдът счита, че съдържанието на горепосочените клаузи са част от стандартни, изготвени предварително условия на ищеца-кредитор и ответникът-потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Липсват доказателства, при тежест на ищеца (чл.146,ал.4 от ЗЗП), че спорните клаузи в договора са включени в неговото съдържание в резултат на изричното им обсъждане и съгласие на потребителя. В този смисъл, тези клаузи ще се приемат за нищожни, ако се установи, че са неравноправни, на основание чл.146 от ЗЗП. Налице е изключението на чл.146,ал.2 от ЗЗП, като ответникът може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл.143,т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза е всяка уговорка, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно чл.143,т.18 от ЗЗП, неравноправна клауза е и тази уговорка, която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.
От заключението на СИЕ се установява, че изчисленият годишният процент на разходите (ГПР) по процесния договор за предоставяне на кредит, определен от кредитора в размер на 1046.15 %, е по-висок с 20.82 пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Наред с това, уговореният в чл.3,ал.1,т.6 от договора фиксиран годишен лихвен процент по заема – 148.80 % също надвишава значително размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута и съставлява 56.63 % от размера на договорената главница, а лихвеният процент на ден, приложим при отказ от договора – 0.69% е в разрез с установеното в чл.21,ал.1 и ал.2 във вр. чл.32,ал.4 от ЗПК. При тези безспорно установени факти, съдът намира, че клаузите на чл.3,ал.1,т.6, т.6.1, т.8 от процесния договор, се явяват нищожни и по смисъла на чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД, тъй като накърняват добрите нрави. В тази връзка, основателни са твърденията на ответника, че договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г. е сключен след публикуването в „Държавен вестник” бр.35 от 22.04.2014г. на ЗИД ЗПК от 2014г., с § 3 на който са въведени нова алинея (4) на чл.19 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, както и нова алинея (5), повеляваща, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. Поради това, отново принципите на почтеност и добросъвестност в гражданските и търговски отношения са изисквали съобразяване от страна на кредитните институции, предоставящи потребителски кредити, с вече приетите от парламента и обнародвани в ДВ изисквания, макар измененията да не са влезли в сила. В случая, кредиторът „Изи Асет Мениджмънт” АД не само не се е съобразил с въведените нови законови изисквания на чл.19,ал.4 и ал.5 от ЗПК, обнародвани в ДВ, но и изчисленият от него годишен процент на разходите (ГПР) по процесния договор за предоставяне на кредит - в размер на 1046.15 %, надвишава драстично - 20.82 пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно задължителната практика на ВКС по приложението на чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД, обективирана в Решение № 452/2010г. по гр.дело № 4277/2008г., I г.о., и Решение № 119/2011г. по гр. д. № 485/2010г., I г.о., по реда на чл.290 от ГПК е прието, че с чл.9 от ЗЗД е прокламирана свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещни престации и тяхната взаимна еквивалентност. Тя е ограничена от "добрите нрави" и от императивни правила, като същевременно понятието "добрите нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката в хипотезата на чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД. Предвид изложеното дотук, основателно е възражението, че договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., поради въведените в него клаузи на чл.3,ал.1,т.6, т.6.1, т.8, е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави, като поради определените от кредитора ГЛП и ГПР, надвишаващи многократно размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС, последиците, крайният резултат на сделката, не са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. В този смисъл, тази сделка е довела до неоправдано разместване на имуществени права, при което потребителят е принуден да търпи значителна загуба в случай на плащане на всички начислени от кредитора парични задължения, която последица той не е желал и не е очаквал.
Предвид гореизложеното, съдът намира за основателни и подкрепящи се от събраните по делото доказателства, доводите на ответната страна, че горепосочените клаузи от процесния договор се явяват нищожни по смисъла на чл.146,ал.1 от ЗЗП във вр. 143,т.5 от ЗЗП във вр. чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД - като неравноправни клаузи и накърняващи добрите нрави, поради което следва да бъдат прогласени като такива от съда. Неравноправните клаузи съответно не са обвързващи за потребителя, по арг. от чл.6, параграф 1 от цитираната по-горе Директива 93/13/ЕИО.
От изложените по-горе мотиви, обуславящи извод за нищожност на процесния договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., следва да се приеме, че същият не е породил целените с него правни последици, в т.ч. настъпване на изискуемост на визираните в него парични вземания. Поради това и след като съобрази, че падежът на записа на заповед е настъпил на 03.11.2014г., към която дата, според изложеното дотук, не е било налице изискуемо задължение по договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., макар и от събраните писмени доказателства и от заключението на приетата СИЕ да се установява наличие на неплатени суми по договора за кредит, то предявеният иск, доколкото касае вземане по запис на заповед, обезпечаващ посочената каузална сделка, се явява неоснователен. В тази връзка, съдът приема, че паричното вземане на ищеца, предмет на настоящия правен спор, не е установено по основание – не се установява същото да е дължимо по запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., с падеж на 03.11.2014г., издаден за обезпечаване на нищожен договор за паричен кредит. С оглед на това, основателни и обосновани се явяват възраженията на ответната страна, че потребителят С. не дължи исковите суми на основание приложения по делото запис на заповед, издаден на 09.06.2014г. При тези обстоятелства, съдът счита, че не дължи произнасяне по възраженията, предявени от ответната страна във връзка с процесния рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., и относно джирото по процесия запис на заповед, тъй като към момента на извършване на цесията и джирото кредиторът „Изи Асет Менджмънт” не е бил носител на спорното право, съответно – не е могъл надлежно да се разпореди със същото.
Предвид изложените по-горе съображения, съдът приема, че в случая не се установява съществуването на парично вземане на ищеца „АСВ” ЕАД гр. София против ответника Т.С. за сумата 4662,00 лв., представляваща неиздължена сума по запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., с падеж 03.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2016г. до окончателното й изплащане. Поради това, съдът счита, че искът се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен като такъв.
При този изход на делото, съгласно т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска по чл.415,ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Поради това, на основание чл.78,ал.3 от ГПК, основателна се явява и следва да бъде уважена претенцията на ответника за присъждане в негова полза на направените по делото разноски общо в размер на 850 лв., от които - за платено адвокатско възнаграждение - 600 лв. и за възнаграждения на вещи лица – 250 лв., които разноски следва да бъдат възложени в тежест на ищеца, съразмерно на отхвърлената част от иска.
Наред с това, предвид отхвърляне изцяло на ищцовата претенция като неоснователна, съдът счита, че претенциите на ищеца по чл.78,ал.1 от ГПК се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени като такива, както в частта им за присъждане на сумата 93.24 лв., представляваща платена държавна такса, и сумата от 300 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, двете в заповедното производство, така и по отношение претенцията на ищеца за присъждане на направените в настоящото съдебно производство съдебни разноски за доплатена държавна такса в размер на 93.24 лв., разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 100 лв., разноски за особен представител на ответника – 417.25 лв., както и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от изложените съображения, съдът
Р Е
Ш
И :
ПРОГЛАСЯВА
нищожността на договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., на
основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузите на клаузите на чл.3,ал.1,т.6, т.6.1 и т.8 от договор за паричен заем № 2082003 от 09.06.2014г., на основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави, и като неравноправни клаузи по смисъла на чл.146,ал.1 от ЗЗП във вр. 143,т.5 от ЗЗП.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.535 и сл. от ТЗ, предявен от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК 20367940, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителните директори М.Д.Д. и Н. Т. С., чрез пълномощника си – юрисконсулт М.М.И., против Т.Т.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, за приемане за установено, че Т.Т.С. му дължи СУМАТА от 4662,00 лв. /четири хиляди шестстотин шестдесет и два лева/, представляваща неиздължена сума по запис на заповед, издаден на 09.06.2014г., с падеж 03.11.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2016г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 2020 от 05.10.2016г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 05.10.2016г. по ч. гр. дело № 1620/2016г. по описа на ГОРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК 20367940, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, ет.2, офид 4, представлявано от изпълнителните директори М.Д.Д. и Н. Т. С., ДА ЗАПЛАТИ на Т.Т.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, СУМА в размер на 850 лв. /осемстотин и петдесет лева/, представляваща направените по делото съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение /600 лв./ и за възнаграждение на вещи лица /250 лв./, съразмерно на отхвърлената част от иска.
ОТХВЪРЛЯ претенцията по чл.78,ал.1 от ГПК, предявена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК 20367940, със седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителните директори М.Д.Д. и Н. Т. С., чрез пълномощника си – юрисконсулт М.М.И., против Т.Т.С. с ЕГН **********, за заплащане на сумата 93.24 лв., представляваща разноски за платена държавна такса в заповедното производство, на сумата от 3000 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, за които суми е издадена Заповед № 2020 от 05.10.2016г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 05.10.2016г. по ч. гр. дело № 1620/2016г. по описа на ГОРС, както и за заплащане на сумата 93.24 лв., представляваща разноски за доплатена държавна такса в исковото производство, на сумата от 100 лв. - разноски за възнаграждение на вещо лице, на сумата от 417.25 лв. - разноски за особен представител на ответника, както и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. в исковото производство, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението подлежи на въззивно обжалване от страните в двуседмичен срок от връчването му пред Великотърновски окръжен съд.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК, на страните да се връчи препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ : ……….. …………..