РЕШЕНИЕ
№ 3326
гр. Варна, 24.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20253110101012 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от М. И. М., ЕГН **********,
чрез адв. П. Н., срещу „Н.“ ООД, ЕИК ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во
от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата в размер на 715.72 лева /седемстотин и петнадесет лева
и седемдесет и две стотинки/, представляваща недължимо заплатени вноски за неустойка по
договор за кредит № 202410261140240059 от 26.10.2024 г., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба, до момента на заплащане на сумата.
Ищецът твърди в исковата молба, че на 26.10.2024 г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит № 202410261140240059, по силата на който ответникът се
е задължил да му предостави заем в размер на 1 700.00 лева. Според договора, ищецът
следвало да върне сумата в срок до 27.10.2025 г., на 12 равни месечни вноски, при лихвен
процент 40.93 % и годишен лихвен процент на разходите – 49.55 %. Твърди, че общият
размер на задължението възлизал на 2 100.00 лева – включващи 1 700.00 лева главница и
400.00 лева лихва, при условие че до 27.10.2024 г. представи банкова гаранция или гаранция
от небанкова финансова институция в размер на 2 100.00 лева, със срок на валидност до
28.10.2025 г. Твърди също, че при непредставяне на посочената гаранция, страните
договорили ищецът да заплати неустойка в размер на 1 356.00 лева.
Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 2 от договора за потребителски кредит №
202410261140240059/26.10.2024 г., размерът на всяка погасителна вноска е 175.00 лева и
включва главница и лихва. Посочва, че в погасителния план не е включена неустойката по
чл. 4, ал. 3 от договора, дължима при непредставяне на гаранция. Съгласно чл. 6, ал. 2 от
договора, неустойката се начислява месечно, считано от 28.10.2025 г., а по чл. 6, ал. 5 — че
се заплаща заедно със следващата погасителна вноска.
Ищецът поддържа, че договорът за потребителски кредит №
202410261140240059/26.10.2024 г. представлява договор, сключен на основата на свободно
договаряне, и следва съдържанието му да не противоречи на добрите нрави, като в противен
случай договорът е нищожен.
1
Твърди, че в случая е налице значително несъответствие в правата и задълженията на
страните, тъй като на М. И. М. е вменено задължение да осигури договорна гаранция в срок
до деня, следващ сключването на договора, като при неизпълнение дължи неустойка в
размер на 1 356.00 лева.
Сочи, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия по усвояването и управлението на
кредита. Излага, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и комисионни,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Ищецът сочи, че неустойката се начислява месечно, а при по-кратки периоди — на
дневна база в размер на 1/30 от месечната сума. Дължи се само за периоди, през които
кредитът е без осигурена гаранция, като се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска.
Ищецът твърди, че с оглед характера на договорната клауза за неустойка, кредиторът
получава имуществена облага, без да е извършил насрещна престация или допълнителни
разходи по заема, както и че тежестта от предварителната оценка на платежоспособността е
прехвърлена върху длъжника, което води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията
Излага, че съгласно чл. 16 от Закона за потребителския кредит оценката на
платежоспособността следва да се извършва преди разрешаване на отпускането на кредита,
а договорът да се сключва едва след предоставяне на исканите обезпечения.
Твърди, че с договорната клауза му се вменява задължение да осигури гаранция след
отпускането на кредита, като при неизпълнение на това задължение дългът му нараства, с
което се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост. Ищецът твърди, че уговорената
неустойка излиза извън присъщите й функции и противоречи на добрите нрави, поради
което счита, че уговорката за дължимостта й е нищожна.
Ищецът сочи, че с клаузата за неустойка, предвидена в чл. 6, ал. 1 от договора за
потребителски кредит, се заобикаля императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, като се
предвижда допълнително обезщетение за неизпълнение на задължение, от което не
произтичат преки вреди, поради което счита клаузата за нищожна.
Твърди, че уговорената в договора неустойка не е съобразена с действащата към
момента на сключване на договора правна уредба, включително с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
Ищецът счита, че дължимите суми за неустойка следва да бъдат включени в обхвата
на ГПР. Сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите.
Излага, че има нарушение в посочения процент на ГПР, който не съответства на
действително приложения. Твърди, че съгласно разпоредбите на ЗПК , годишния процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи, изразени
като процент от общия размер на предоставения кредит. Посочва се, че при нейното
добавяне се надхвърля лимитът по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което клаузата противоречи
на закона и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Счита, че е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителния
му размер, доколкото не са включени начислените суми за неустойка при непредставяне на
обезпечение по чл. 4, ал. 3 от договора, което представлява една от хипотезите на нарушение
по чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водеща до недействителност на договора.
Сочи, че общата сума, която е изплатил по кредита е в размер на 2 815.72 лева, с
която счита, че е погасил главница в размер на 1 700.00 лева, лихва в размер на 400.00 лева,
а с останалите 715.72 лева е погасил неустойка.
Моли за уважаване на иска и за присъждане на сторените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е депозирал отговор
2
на исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск.
Ответникът не оспорва, че страните по делото са страни и по процесния договор за
кредит, сключен на 26.10.2024 г.; че в изпълнение на задълженията си по договора е
предоставил на ответника сумата в размер на 1 700.00 лева; че е получил от ответника
сумата в размер на 1 787.42 лева.
Оспорва твърдения на ищеца за недействителност на процесния договор за кредит;
нищожността на клаузата за неустойка и получаване на сумата в размер на 1 028.30 лева по
процесния договор за кредит.
Сочи, че накърняване на добрите нрави ще има, когато уговорката влиза в
непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални
норми. Излага, че принципът за справедливост изисква в рамките на гражданските и
търговските правоотношения да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Твърди, че посредством договорената неустойка кредиторът цели да обезпечи
изпълнението на задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение и,
евентуално, да обезщети вредите от потенциалното неизпълнение. Сочи, че с договорената
неустойка кредитополучателят бива мотивиран да предостави обезпечение и, без
договарянето , кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави
обезпечение по кредитното правоотношение, особено след като заемната сума е получена от
потребителя.
Излага, че задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение не е
обезпечено по друг начин и може да се приеме, че неустойката не излиза извън
обезщетителната си функция. Твърди, че по своята правна същност процесната неустойка
представлява компенсаторна такава и неизпълнението на задължението може да се определи
като съществено.
Сочи, че за обезпечаване на събирането на вземането финансовата институция има
право да получи обезпечение от кредитополучателя.
Ответникът смята, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не е елемент от ГПР на
кредита и същественото съдържание на договора, понеже представлява разход при
неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, но дори и да би се приело, че е такъв
елемент и е трябвало да бъде включена, невключването й не води до недействителност на
целия договор, и съответно не лишава от действие уговорката за възнаградителна лихва.
Излага, че надвишаването на нормативно установения горен праг на ГПР би довело
до нищожност само на онези клаузи, надвишаващи максимално допустимия размер от 5
пъти законната лихва за забава, но не и нищожността на целия договор.
Сочи, че не се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
Излага, че въз основа на получената от потребителя информация ответното
дружество е събрало необходимите данни за кредитополучателят – вид заетост, позиция,
трудов стаж, нетен месечен доход и работодател. Ответникът е извършил справка в ЦКР,
поддържан от БНБ, направена е такава и в базата на НОИ.
Твърди, че доколкото процесният кредит е предсрочно погасен със заплащането на
сумата в размер на 1 787.42 лева, то ответното дружество намира за неоснователно
твърдението на ищеца, че сумата в размер на 1 028.30 лева е постъпила по процесния
договор. Сочи, че с оглед извършване на предсрочното погасяване в рамките на по – малко
от месец от сключване на договора дружеството не е начислявало неустойка.
Моли за отхвърляне на иска и присъждане на сторените разноски по делото,
включително 360.00 лева юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В хода на откритото съдебно заседание страните не се представляват. С молба от
12.09.2025 г. ищецът поддържа исковата молба. Ответникът с молба от 09.09.2025 г.
поддържа писмения отговор.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
3
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД
ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че е
престирал процесната сума в полза на ответника в претендирания размер.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже, че е получил търсената сума на валидно и годно правно основание, а при
установяване на горното от ищеца – да докаже, че е върнал на ищеца претендираната сума.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът е обявил с доклада по делото за
безспорно, че между ищеца и ответника е сключен договор за кредит, по силата на който на
26.10.2024 г. е предоставена сумата в размер на 1 700.00 лева в полза на ищеца; че
ответникът е получил сумата в размер на 1 787.42 лева по процесния договор за кредит.
Видно е от представената на л. 17 разписка, че на 30.11.2024 г. ищецът е престирал в
полза на ответника сумата в размер от още 1 028.30 лева. Т.е. общата сума, която е получена
от ответника възлиза на 2 815.72 лева.
В настоящия казус следва да се прецени валидността на процесния договор от
26.10.2024 г. Съгласно ТР № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено
възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението
приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на
неравноправните клаузи в потребителските договори / чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП/.
От съдържанието на ангажирания договор се констатира, че уговореният между
страните годишен лихвен процент възлиза на 40.93%, а ГПР – 49.55%. Така общата сума за
връщане по заема е равна на 2100.00 лева, формирана от заетата сума в размер на 1 700.00
лева и договорната лихва – 400.00 лева. Срокът за погасяване на заема е 12 месеца, като
месечните вноски са посочени в погасителния план – неразделна част от договора, от който е
видно, че всяка анюитетна вноска възлиза на 175.00 лева. Крайният последната погасителна
вноска е с падеж 27.10.2025 г. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, страните са уговорили
задълженията по кредита да бъдат обезпечени с банкова гаранция или гаранция, издадена от
небанкова финансова институция за сумата от 2 100.00 лева със срок на валидност до
28.10.2025 г. Обезпечението е договорено да бъде осигурено от кредитополучателя в срок до
края на следващия работен ден от сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 6, ал. 1 от
договора, при бездействие от страна на кредитополучателя и непредставяне на дължимата
по чл. 4, ал. 3 от договора гаранция, последният дължи неустойка в размер на 1 356.00 лева.
Неустойката се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от
договора и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно
уговорения погасителен план.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението
приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на
неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП/.
Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение
на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за
платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна
страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по
кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото
състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/,
като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да
откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на обезпечение
не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил
длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за
4
последващо осигуряване на банкова гаранция или такава, която да се предостави от
небанкова финансова институция, без дори да е налице неизпълнение от страна на
кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си
преценка в тежест на длъжника.
При анализа на клаузата за неустойка, настоящият съдебен състав намира, че по
начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции
– да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение. Главното задължение
на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати уговореното
възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Така изцяло липсва
обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и
пълно изпълнение на основното задължение на длъжника /съгласно чл. 6, ал. 1, ал. 2 и ал. 5
от договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение,
неустойката се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска
по кредита/. Ето защо, в случая не е налице обезщетителната функция на неустойката,
защото тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на
длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като
санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното
задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на
предвидения срок за обезпечаване на задължението по кредита, кредиторът не би могъл да
търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй като дори първата погасителна вноска още не е
била дължима – 27.11.2024 г., съгласно погасителния план. Вярно е, че съгласно чл. 92, ал. 1
от ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това
не означава, че не трябва да са претърпени.
Очевидно е в случая, че неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в
никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане /арг. от чл. 6, ал. 2 и
чл. 5 от договора/, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а
добавък към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на
кредитодателя, което е единствената цел на начисляването й.
На наследващо място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в
полза на кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да
бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва
по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
/когато същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл. 71 от
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на категоричния извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити.
Ето защо, настоящият съдебен състав счита за основателно наведеното в исковата
молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11, т. 10 от ЗПК и заобикаляне
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка, която според
чл. 6, ал. 1 от договора възлиза на 1 356.00 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде
включена в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал .1 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.
В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
5
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 49.55% и възлиза на около 150%. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва – 50%,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговорената неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който
се надхвърля допустимия размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че
размерът на неустойката /1 356.00 лева/ е почти колкото на отпуснатия кредит /1 700.00
лева/.
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от
ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Крайният извод на съда е за нищожност на договора за потребителски кредит, на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 19 вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други
разходи.
Видно е от платежни документи /л. 17 и л. 18/, че на 11.11.2024 г. и 30.11.2024 г.
ищецът е заплатил в полза на ответника сумата в общ размер на 2815.72 лева за погасяване
дълга по процесния договор за кредит. Съобразно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пред. 1-во от
ЗЗД и предвид изложените съображения за нищожност на договора разликата над 1 700.00
лева /чистата стойност на кредита/, т. е. сумата от 1 115.72 лева, е получена при начална
липса на правно основание и подлежи на връщане, което обуславя крайния извод за
основателност на осъдителния иск до предявения размер от 715.72 лева, съгласно принципа
за диспозитивно начало, залегнал в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК.
Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, поради
което основателно се явява и акцесорното искане за заплащане на законната лихва считано
от 27.01.2025 г. /датата на входиране на исковата молба в деловодството на РС-Варна/ до
окончателното изплащане на задължението.
Т.е. от горното следва, че искът е доказан както по основание, така и по размер,
доколкото ответникът е полчуил търсената сума без основание – въз основа недействителен
договор.
Относно съдебно-деловодните разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата в
общ размер от 50.00 лева, представляваща държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв в позла на адв. П. Н. следва да се
присъди възнаграждение в размер на 400.00 лева.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, „Н.“ ООД, ЕИК *** да
заплати в полза на М. И. М., ЕГН ********** сумата в размер на 715.72 лева /седемстотин
и петнадесет лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща недължимо заплатени
вноски по договор за кредит № 202410261140240059 от 26.10.2024 г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба, до момента на заплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Н.“ ООД, ЕИК *** да заплати в
полза на М. И. М., ЕГН ********** сумата в размер на 50.00 лева /петдесет лева/,
представляваща заплатена държавна таска по делото.
6
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв, „Н.“ ООД, ЕИК *** да
заплати в полза на адв. П. Н., член на АК-гр. Варна, с рег. № ***, служебен адрес: ***, тел.
***, сумата в размер на 400.00 лева /четиристотин лева/, представляваща хонорар за един
адвокат.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в
двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7