Решение по дело №5911/2019 на Районен съд - Бургас

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 718

 

гр.Бургас, 01.07.2020г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на двадесет и пети юни две хиляди и двадесета година в състав:

                                                                              

                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ

 

 при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 5911 по описа на БРС за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по повод жалба на „***” ЕООД с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление – гр. ***, ул. „***” № 120, ет.4, ап.11, чрез управителя З.Б., срещу Наказателно постановление № 02-0002417/23.10.2019г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, с което за нарушение на чл. 303, ал.3 от КТ, на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.1 от КТ на жалбоподателя е наложена „Имуществена санкция” в размер на 3000 лева.

С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление. Твърди се, че неправилно АНО е възприел фактическата обстановка. В тази връзка се акцентира, че лицето С.Д. действително се е намирал на обекта, но това е било във връзка с изпълнение на облигационни задължения по т.нар. „граждански договор“, а не по силата на трудови правоотношения. На следващо място се заявява, че е налице преюдициален спор, който е трябвало първо да бъде решен по реда на чл. 405а КТ и едва след това евентуално да се търси административнонаказателна отговорност на работодателя. На следващо място се застъпва, че дружеството вече е било санкционирано със санкция от 3000 лева за това, че не е сключило писмен договор със същото лице, поради което и на практика жалбоподателят е санкциониран два пъти във връзка с едно и също лице. На последно място се възразява срещу размера на наложената санкция, който се намира прекомерен.

 В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява от пълномощник – адв. В.В. – БАК, която заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея доводи и мoли за отмяна на наказателното постановление.

Административнонаказващият орган – Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, надлежно призован, не изпраща представител в съдебното заседание, в което приключи разглеждането на делото.

В допълнително депозирани писмени бележки от упълномощен юрисконсулт се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Посочва се, че представеният договор е прекалено общ и въобще не носи характеристиките на договор за изработка, поради което и следва да се приеме, че правоотношенията между страните са именно трудови. В заключение се посочва, че в случая се касае до нарушение, спрямо непълнолетно лице, което е под особената закрила на закона, поради което и наложената санкция се явява справедлива. Пледира се за потвърждаване на НП в неговата цялост и присъждане на разноски.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл.59, ал.2 ЗАНН (видно от отбелязването на самото постановление (л.12 гръб) - то е връчено на представител на жалбоподателя на 12.12.2019г., а жалбата е депозирана на 19.12.2019г.). Жалбата е подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:

На 28.05.2019г. в 10.20 часа св. А.Д. – главен инспектор при Д „ИТ” - Бургас, съвместно със св. С.М.– главен инспектор при Д„ИТ”, извършила проверка в гр. ***на обект: „Ремонт на административна сграда РИО-Бургас”, находящ се в гр. Бургас, ж.к. „***“, бл. 53, вх. 6, на който се извършвали строително-монтажни работи. В хода на проверката свидетелките установили четирима работници, които извършвали строителни дейности, а именно – полагане на изолация на обекта. Всички работници били помолени да преустановят работа, както и да попълнят Справка по чл. 402, ал.1, т. 3 КТ. Лицето С.Д. ( на 17 години и 10 месеца) също попълнило такава справка (л. 23), в която посочило, че работи като „работник-изолация” с работно време 08.00-17.00 часа и възнаграждение от 5 лева на квадратен метър. Нито Д., нито някое от другите лица могли да посочат името на работодателя си. Поради това св. Д. поискала съдействие от РИО-Бургас, като последните я насочили към Министерството на отбраната, от където й бил изпратен договор за строителство № ВИ-06-53/20.12.2018г. (л.26-35), от който свидетелката установила, че изпълнител на обекта е именно дружеството-жалбоподател. Св. Д. се свързала с представител на дружеството и го поканила в Д „ИТ“-***за връчване на призовка (л.17-18), с която изискала редица документи. В последствие с втора призовка (л.19-20) били изискани допълнителни документи. Сред тях бил представен и Граждански договор № 16/28.05.2019г. (л.24).

След запознаване с всички предоставени документи и след извършване на служебна справка в Информационната система на ИА „ИТ“ св. Д. констатирала, че лицето С.Д. към датата на проверката е бил непълнолетен и е полагал труд на обекта без работодателят да е имал разрешение за това, издадено от Д„ИТ“-Бургас. На база тези факти св. Д. преценила, че жалбоподателят е извършил нарушение по чл. 303, ал. 3 КТ, поради което и на 27.08.2019г. съставила срещу него АУАН с № 02-0002417. Актът бил съставен в присъствие на упълномощено лице, което го подписало и получило препис от него, без да направи възражения. В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН постъпило възражение (л.8), в което дружеството изразявало несъгласие с констатациите в този и още няколко акта и искало да му бъде предоставена възможност за излагане на допълнителни факти. Въпреки това и въпреки дадената възможност - такива факти не били изложени.

Въз основа на АУАН на 23.10.2019г. било издадено и атакуваното НП, в което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта. Административнонаказващият орган също счел, че горните факти, нарушават разпоредбата на чл. 303, ал.3 от КТ, поради което и на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.1 от КТ, наложил на жалбоподателя „Имуществена санкция” в размер на 3000 лева.

За случая била сигнализирана и РП-Бургас, като наблюдаващият прокурор възложил извършването на проверка, след което преценил, че не се касае за извършено престъпление по чл. 192а, ал. 1 НК и с постановление от 09.12.2019г. (л. 131-133) отказал образуването на досъдебно производство.

 Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства, събрани в хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. Като цяло в жалбата не се оспорва, че „***” ЕООД с ЕИК: *** е осъществявало СМР на обекта нито, че непълнолетното лице С.Д. е било установено да поставя изолация на обекта, но се изтъква че в случая се касае за граждански, а не за трудови правоотношения между дружеството и работника.

Съдът въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост, както и относно справедливостта на наложеното административно наказание и предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни изводи:

Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН съставен от оправомощено за това лице, видно от приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № З-0058/11.02.2014г. Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок, като същото е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН, а при издаването на административния акт е спазена разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН. Нарушението, вменено на жалбоподателя, е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“ и срещу какво да се защитава. Правилно са посочени нарушените материалноправни норми. В случая не са налице формални предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до порочност на административнонаказателното производство против него.

Като цяло основните възражения на жалбоподателя са съсредоточени около това, че в случая е било налице облигационно правоотношение, а не трудово, което пък се обвърза с предоставения договор. Действително по делото е представен т.нар. „граждански договор“ от 28.05.2019г., който по своят същност представлява договор за изработка. Като частен документ, този договор не се ползва с материална доказателствена сила, а верността на изявленията, отразени в него, следва да се преценява от съда наред с останалите доказателства по делото. В тази връзка, съдът не кредитира този писмен документ, доколкото изявленията в него се оборват от приложената Справка (л.23), както и от изявленията на работника, направени непосредствено пред контролните органи в момента на проверката. На самостоятелно основание въпросният договор не носи характеристиките на т.нар. „граждански договор”. Това е така, доколкото в него не е посочен конкретен резултат, чието изпълнение се дължи от изпълнителя, а обобщено е посочено – „шпакловка частично на обект МС – гр. Бургас“ , за което лицето ще получи 300 лева, което обаче няма как да се счете за договореност между страните изпълнителят на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна (чл. 258 ЗЗД). Нещо повече към дата, на която се твърди да е бил сключен този договор С.Д. е бил непълнолетен, което съгласно общите правила на гражданското право сочи, че лицето действа само, но със съгласието на законните си представители. В случая договорът не е подписан от законният представител на Д. – т.е. евентуалното волеизявление само на непълнолетния, без съгласието на представителя му, е недостатъчно и договорът така или иначе е недействителен.

Неоснователно е възражението и че в случая е налице преюдициален спор, който е следвало първо да се реши по чл. 405а КТ и след това да се обсъжда въпроса за отговорността на работодателя. Според разпоредбата на чл.405а от КТ, когато се установи, че работна сила се предоставя в нарушение на чл. 1, ал. 2, съществуването на трудовото правоотношение се обявява с постановление, издадено от контролните органи на инспекцията по труда. В тези случаи съществуването на трудовото правоотношение може да се установява с всички доказателствени средства. В постановлението се определя началната дата на възникването на трудовото правоотношение. С цитираната норма е създадена защита на страните по трудово правоотношение, което не е обективирано в изискуемата от закона форма, да установят съществуването му чрез допустимите от закона доказателствени средства при наличието на правен интерес. Тази защита обаче не изключва и не обуславя възможността за санкциониране на неизправната страна в правоотношението от органите, на които е възложен контролът по спазване на трудовото законодателство, в който смисъл е и константата съдебна практика на касационната инстанция, като например Решение № 656/24.04.2014г. по к.н.а.х.д. № 2338/2013г. на АдмС-Бургас.

Това, че за същото лице на дружеството е било издадено друго наказателно постановление, касаещо друго нарушение по КТ е ирелевантно. За всяко нарушение се носи отделна отговорност, поради което и доколкото се касае за различни нарушения, правилно отговорността на работодателя е била ангажирана за всяко едно от тях.

По съществото на спора следва да се посочи следното.

Няма спор, че към датата на проверката С.Д. е бил непълнолетен (на 17 навършени години), както и че е бил заварен на строителния обект. Въпреки твърденията на жалбоподателя, че присъствието му на строителната площадка е не по повод на полаган труд, а в изпълнение на граждански договор, съдът счита, че от събраните доказателства се установява, че реално Д. е полагал труд за дружеството, което именно поради това се явява негов работодател, съгласно §1, т.1 от ДР на КТ. Нещо повече, установява се че лицето е непълнолетно, поради което и по силата на чл. 303, ал.3 КТ – преди да го приеме на работа, работодателят е следвало да има разрешение от Инспекцията по труда, което се дава за всеки отделен случай. В конкретния случай, такова разрешение е нямало, поради което правилно АНО е ангажирал отговорността на дружеството.

В Кодекса на труда е предвидена специална закрила на непълнолетните в глава ХV, раздел първи, като съгласно чл. 301, ал.1 от КТ, минималната възраст за приемане на работа е 16 години, като е забранено приемането на работа на лица, ненавършили 16 години. В чл. 303, ал. 3 от КТ е предвиден редът по който, по изключение, се приемат на работа лицата навършили 16 години, но ненавършили 18 години, като това става след обстоен предварителен медицински преглед и медицинско заключение, което установява годността им да извършват съответната работа и разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай. Така посочените норми имат за цел опазване на живота, психическото и физическото здраве на непълнолетните лица, отчитайки тяхната физическа и психическа незрялост.

Неспазването на горните задължения е въздигнато в административно нарушение, като нормата на чл. 414, ал.1 КТ предвижда, че работодател, който наруши разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 15 000 лв., а виновното длъжностно лице, ако не подлежи на по-тежко наказание - с глоба в размер от 1000 до 10 000 лв. В конкретния случай, отговорността на „***” ЕООД е обективна и безвиновна – т.е. същото отговаря за действията служителите си, които самото то е назначило, при или по повод възложените им дейности. Поради тази причина, няма значение, дали конкретен служител е пряко виновен за осъществяване на нарушението или не.

В заключение следва да се посочи, че извършеното нарушение не е маловажно, доколкото не се отличава от типичните нарушения от този вид. Действително изводът за маловажност на деянието подлежи на съдебен контрол, в който смисъл е Тълкувателно решение № 1/12.12.2007г. на ВКС, ОСНК, по т.д. № 1/2007г. по описа на ВКС. Съдът намира, че в случая не е налице маловажност по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не е налице по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на административни нарушения от този вид.

Съдът намира обаче, че неправилно АНО е индивидуализирал размерът на имуществената санкция, която следва да се наложи на жалбоподателя.

Нормата на  чл. 414, ал.1 КТ предвижда за конкретното нарушение „Имуществена санкция” в размер от 1500 до 15 000 лв. По делото липсват доказателства, а дори и твърдения от страна на АНО, за предишни нарушения от страна на дружеството. Наложената в случая санкция в размер 3000 лв., се явява завишена предвид обществената опасност на нарушителя и тежестта на нарушението, което е първо такова. Действително лицето е било заварено на строителна площадка, което място е потенциално източник на повишен риск. Не следва да се забравя, обаче че Д. е бил ангажиран от съвсем скоро, както и че само след няколко месеца е навършил пълнолетие. Предвид изложеното НП следва да се измени в частта му относно размера на наложената санкция, като според настоящият състав адекватно на извършеното деяние и степента на обществена опасност на нарушителя се явява „Имуществена санкция” в минималния размер предвиден в закона, а именно 1 500 лв.

Към момента е настъпила законодателна промяна в разпоредбата на чл. 63 ЗАНН ( ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В случая, с оглед изхода на правния спор, разноски принципно се дължат в полза на АНО. В съдебното заседание, в което приключи разглеждането на делото обаче, АНО не се представляваше от представител, а искането за присъждане на разноски е депозирано едва с писмените бележки по делото. Съгласно задължителните указанията, дадени в т. 11 на Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС - претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Изрично върховната инстанция приема, че „с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер“, поради което и в конкретния случай искането се явява просрочено, а от там и претенцията за присъждане на разноски е неоснователна.

 

Така мотивиран, на основание чл.63, ал.1, предл.2 ЗАНН, Бургаският районен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 02-0002417/23.10.2019г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” - гр. Бургас, с което за нарушение на чл. 303, ал.3 от КТ, на основание чл. 416, ал.5, вр. с чл. 414, ал.1 от КТ на „***” ЕООД с ЕИК: *** е наложена „Имуществена санкция” в размер на 3000 лева, като НАМАЛЯВА размера на наложената санкция от 3 000 лв. на 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева).

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Дирекция „Инспекция по труда” - гр. ***за присъждане на разноски в производството.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.***в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.

 

 

                                                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

Вярно с оригинала: М.Р.