Решение по дело №4047/2021 на Софийски градски съд

 

 

 

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

гр.София,  07.10.2021 г.

 

В    И МЕТО    НА    НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на пети октомври през две хиляди и двадесет и първата година в състав:

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова

                                                 ЧЛЕНОВЕ :  Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                        мл.с. Божидар Стаевски   

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 4047 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 20.01.2021 г. по гр.дело № 22951/20 г., СРС, ГО, 25 състав е отхвърлил иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл.45 ЗЗД, предявен от М.Б.В., ЕГН **********, с адрес: *** за осъждане на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на ищеца сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян стрес и нервно напрежение, създаден голям дискомфорт в личното и емоционално състояние на ищеца, причинили му силно безпокойство, безсъние, раздразнителност и влошаване на здравословното състояние, в следствие на насочено към ищеца принудително изпълнение по изп.дело №20187900401339, по описа на ЧСИ Р.М., per. № 790, за плащане на сума, която е била недължима на основание влязло в сила съдебно решение, е което съществуването на вземането на ответника е отречено, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 08.06.2020г. до окончателното изплащане. Осъдил е  М.Б.В., ЕГН ********** с адрес: *** да заплати на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал.8 ГПК разноски в размер на 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е обжалвано с  въззивна жалба от ищеца М.Б.В., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника по делото адвокат С.Р. от САК, със съдебен адрес: ***, партер, офис 3 с мотиви изложени в жалбата. Твърди се, че с решение от 22.11.2019 г. по гр.д. № 2714/2019 г., влязло в сила на 30.12.2019 г., СРС, ГО, 78 състав е отхвърлил иска на „Ч.Е.Б.” АД. Ответното дружество обаче, не е предприело действия да прекрати образуваното от него ИД при ЧСИ  Р.М., по което има наложен запор на пенсията и възбрани и дори принудително събрана сума от 286,42 лв., постъпила на 05.10.2018 г. и сума от 110,11 лв., постъпила на 31.10.2019 г. След влизане в сила на това  решение на 30.12.2019 г., ответното дружество инициирало процесното ИД в качеството си на взискател, е следвало да го прекрати моментално, тъй като претенцията му е призната за несъществуваща. Ищцата е посрещнала новогодишните  празници с наложен запор и възбрана по ИД за задължения, които според решението на съда са недължими. Принудителното изпълнение макар и спряно, е в действие от м. октомври 2018 г. до средата на февруари 2020 г. и наложените запори и възбрани не са били вдигнати. Ищецът е бил  принуден в началото на февруари 2020 г. да се снабди с копие от влязлото в сила съдебно решение, отричащо задълженията и да депозира на ЧСИ Р.М. по ИД и по този начин да удостовери, че няма дълг към взискателя. ЧСИ по искане на ищеца/длъжник по ИД прекратява ИД на основание чл.433, ал.1, т.4 от ГПК на 12.02.2010 г., като издава за това удостоверение, че постъпилата по ИД сума от 286,42 лв. е разпределена и  преведена на ответника по настоящето дело, а сумата от 110,11 лв. е върната на длъжника от ЧСИ. За периода от края на месец декември 2019 г. до  прекратяване на ИД, ищцата е била с наложен запор на пенсията и възбрана на недвижими от, макар и да има влязло в сила съдебно решение, че няма нищо общо с ответника по делото. Запорът на пенсията й стои, тя не може да тегли пенсията си от банкомат, не може да плаща с карта, възрастта и липсата на друго жилище нарушават съня й. Изпитва непрестанно усещане на разочарование и безсилие срещу  принудата осъществена по ИД. Тези факти и обстоятелства се установяват от разпитаната по делото свидетелка А.Б., които не са кредитирани от съда. Свидетелката установява, че на ищеца се налагало да ходи, макар и трудно подвижен, до банката за теглене на пенсията, която била в запорирана банкова сметка, ***теглена сума. Счита, че са нарушени законни права и интереси на ищеца от страна на ответното дружество, което в качеството си на взискател по ИД не е отправило искане до ЧСИ за прекратяване на принудителното изпълнение, като бъдат вдигнати наложените запори и възбрани за вземане, за което съдът е постановил, че не му се дължи. Прави извод, че е налице  причинна връзка  между посочените по-горе неимуществени вреди и виновното противоправно поведение, ангажирало деликтната отговорност на ответника. Моли съда да постанови решение, с което да отмени  процесното и да бъде уважен  предявеният иск. Претендира  присъждане на разноски за двете съдебни инстанции

Въззиваемото дружество „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център чрез пълномощника по делото юрисконсулт А.оспорва въззивната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му.

От фактическа страна:

Предявени са искове от М.Б.В. срещу „Ч.Е.Б.” АД с правно основание чл.49 във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в претърпян стрес и нервно напрежение, създаден голям дискомфорт в личното и емоционално състояние на ищеца, причинили му силно безпокойство, безсъние, раздразнителност и влошаване на здравословното състояние, вследствие на насочено към ищеца принудително изпълнение за плащане на сума, която е била недължима на основание влязло в сила съдебно решение, с което съществуването на вземането на ответника е отречено, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба на 08.06.2020г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че поради нередовно връчване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№26009/2016г. по описа на СРС, 78 с-в, било прието, че заповедта е влязла в сила, издаден бил Изпълнителен лист и по молба на „Ч.Е.Б.” АД било образувано изп.дело № 1339/2018г. по описа на ЧСИ Р.М., с рег.№ 790. След получаване на покана за доброволно изпълнение М.Б.В. подала възражение пред съд по реда на чл.423 ГПК, което било прието. С Решение, влязло в сила на 30.12.2019г., постановено по гр.д.№ 2714/2019г. по описа на СРС, 78 с-в, били отхвърлени исковете с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуване на вземане на „Ч.Е.Б.” АД за сумите по заповедта. Въпреки, че съдебното решение било връчено на „Ч.Е.Б.” АД в средата на м.12.2019г., дружеството не предприело никакви действия за прекратяване на производството по изп.дело № 1339/2018г. по описа на ЧСИ Р.М.. За периода от края на м.12.2019г. до 12.02.2020г., когато е било прекратено изп.дело, на М.Б.В. била с наложен запор на пенсията и възбрана на недвижим имот, без да дължи суми в полза на „Ч.Е.Б.” АД, като от бездействието на ответника да предприеме действия за прекратяване на висящността на изпълнителното дело за посочения период, са произлезли сочените вреди.

Ответникът „Ч.Е.Б.” АД е оспорил предявения иск по основание и размер.

Съдът констатира следното:

Съгласно приложените копие на изп.дело №20187900401339 по описа на ЧСИ Р.М., изпълнителен лист от 14.11.2016г., издаден по ч.гр.д. №26009/2016 г. по описа на СРС, 78 състав, ищецът М.Б.В. е осъдена да заплати на ответника „Ч.Е.Б.” АД сумата от 806,81 лева, представляваща стойност на ползвана доставена електрическа енергия с мораторна лихва в размер на 14,91 лева за периода от 29.10.2015 г. до 30.03.2016 г. и законна лихва от 11.04.2016 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 101,13 лева - разноски по делото. Изпълнителният лист е издаден след влизане в сила на заповед за изпълнение по чл.410 и сл. ГПК.

Изпълнителното дело № 20187900401339 по описа на ЧСИ Р.М. е образувано на 14.09.2018г. по молба на взискателя от същата дата, въз основа на издадения на „Ч.Е.Б.” АД изпълнителен лист, като на основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ взискателят е предоставил определянето на начина на изпълнение на ЧСИ. Извършвани са справки за налично имущество на длъжника. В хода на принудителното изпълнение е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № 28060/02.10.2018 г., получена лично от ищеца на 09.10.2018 г., съобразно направеното отбелязване върху същата. С постановление от 02.10.2018 г. на ЧСИ Р.М. е разпоредено налагането на запор по банкови сметки и вземания на ищеца. Изпратени са запорни съобщения от 02.10.2018 г. до банки в страната. Изготвено е запорно съобщение до НОИ СУСО, което е връчено на третото лице на 03.10.2018 г. Изпратено е уведомление изх. № 28059/02.10.2018 г. до ТД на НАП - София град, с което ЧСИ Р.М. е изпратил искане за издаване на удостоверение относно наличие на други производства по принудително изпълнение или наложени мерки по обезпечаване на публични вземания срещу длъжника по изпълнителното дело, както и техния размер и вида на обезпеченията. С писмо от 05.10.2018 г., с вх. № 190 от 11.10.2018 ТД на НАП - София град е уведомило ЧСИ Р.М. ЧСИ, че на основание чл. 508, ал. 1 ЕПК запор върху претенцията на ищеца не може да бъде наложен на основание чл. 446 ГПК, тъй като същата е под размера на минималната работна заплата за страната. Видно от протокол за извършено погасяване от 14.11.2018 г., към посочената дата са постъпили плащания по изп.дело № 20187900401339 по описа на ЧСИ Р.М. в размер на 286,42 лева на дата 05.10.2018 г., както и че неплатеният предмет на изпълнение по изпълнителното дело е в размер на 1073,64 лева.

На 12.02.2020г. е постъпила молба с вх. № 13181/12.20.2020 г. от пълномощника на ищеца М.Б.В., с която е направено искане за прекратяване на изп.дело на осн. чл.433, ал.1, т.4 ЕПК, като към същата е приложен и заверен препис на постановеното решение № 282550 от 22.11.2019 г. по гр. д. № 2714/2019 г. по описа на СРС, 78 състав. С Постановление от 12.02.2020г. ЧСИ Р.М. е постановил на основание чл. 422, ал. 1, т. 4 ГПК прекратяване на изп,дело №20187900401339, като постановлението е влязло в сила на 28.02.2020 г. С придружително писмо изх. № 5799 от 12.02.2020 г. ЧСИ Р.М. е уведомил взискателя по изпълнителното дело  „Ч.Е.Б.” АД, за прекратяване на делото, с приложено към същото постановление от 12.02.2020 г., изпратено на електронна поща на получателя на 13.02.2020 г. Видно от съобщение с изх. № 5795 от 12.02.2020 г. до НОИ СУСО, съобщение с изх. № 5796 от 12.02.2020 г. до „Банка ДСК” ЕАД и съобщение с изх. № 5797 от 12.02.2020 г. до „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, получено на 13.02.2020 г., е постановено вдигане на наложения запор върху банковите сметки и вземания на ищеца. Не се твърди, а и не се установява да са били предприети други действия по изпълнението и в резултат на които да са били събрани суми от ищеца за погасяване на задължения.

От гр. д. № 15244/2018 г. се установява, че с определение № 26521 от 19.11.20018 г., влязло в сила на 19.11.2018 г., образувано във връзка с подадено възражение от ищеца с правно основание по чл. 423 ГПК, съдът е приел същото за основателно на основание чл. 423, ал. 3 ГПК, вр. чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК, като е постановил и спиране на изпълнението по заповедта за изпълнение от 17.05.2016 г„ издадена по гр. д. № 26009/2016 г. от СРС, 78 състав, на основание чл. 423, ал. 3, изр. 2- ро ГПК, като делото е върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

С влязло в сила на 30.12.2019 г. решение № 282550 от 22.11.2019 г. по гр. д. № 2714/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.” АД срещу ищеца иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът дължи за сумата от 806,81 лева, представляваща стойност на ползвана доставена електрическа енергия с мораторна лихва в размер на 14,91 лева за периода от 29.10.2015 г. до 30.03.2016 г„ тъй като е прието, че ответникът по иска не е собственик на електроснабдения имот, по отношение на който се претендират задълженията за стойност на електрическа енергия за главница, както и вземанията за лихва за забава.

С разпореждане от 15.01.2020 г., влязло в сила на 30.01.2020 г., в производството по ч.гр.д. № 26009/2016 г. по описа на СРС, 78 състав, поради влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 2714/2019 г. по описа на СРС, 78 състав, с което е отхвърлен предявеният установителен иск, на основание чл. 415, ал. 2 ГПК е обезсилена заповедта за изпълнение от 17.05.2016 г. и е прекратено производството по ч.гр.д. № 26009/2016 г. по описа на СРС, 78 състав.

Била е разпитана като свидетел А.Б., съсед на ищеца, която твърди, че след започване на действията по принудителното изпълнение свидетелят и ищецът са ходили да искат разрешение за изтегляне на пенсията на ищеца. Ищецът е била притеснена от наложен запор на пенсията й, като  тези притеснения продължили от есента на 2019 г. и донякъде през 2020г., някъде половин година, или повече. Имала заболяване и това за нея бил допълнителен стрес.

От правна страна:

         Относно искове по чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД.

Според чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, защото не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД от физическо лице-пряк изпълнител на работата с необходимите елементи: деяние, вреда-имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (така-ППВС№7/1959 г. на ВС, т.7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа; 2) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа-чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така -ППВС № 9/1966 г.). Когато вредоносните последици настъпват от действие или бездействие на лице, на когото е възложено да извършва определена работа, то правният субект, който е възложил тази работа, следва да носи уредената в чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или бездействие). Когато при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл.45 ЗЗД, съответно чл.49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл.49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

За да възникне притезателното право на увредения срещу „Ч.Е.Б.“ АД за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата - арг. чл.45, ал.1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от ответника чрез своето действие или бездействие.

В конкретния казус ищецът твърди нарушения за периода от м.12.2019 г. до 12.02.2020 г., състоящи се в извършено изпълнение върху несеквестируем доход, тъй като за периода бил наложен запор на пенсията и възбрана на недвижим имот на ищеца, без да дължи суми в полза на „Ч.Е.Б.” АД. Твърди се и бездействие на ответника да предприеме действия за прекратяване на висящността на изпълнителното дело за посочения период. Незаконосъобразното бездействие по процесното изп.дело № 20187900401339 е довело до причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян от него стрес и нервно напрежение, създаден дискомфорт в личното и емоционалното му състояние, причинили му силно безпокойство, безсъние, раздразнителност и влошаване на здравословното състояние, вследствие на насочено към ищеца принудително изпълнение за плащане на сума, която е била недължима на основание влязло в сила съдебно решение, с което съществуването на вземането на ответника е отречено.

От представените по делото  писмени доказателства се установява, че за процесният период от м.12.2019 г. до 12.02.2020 г. твърденията на ищеца, че са й били задържани незаконосъобразно суми по сметка на ЧСИ Р.Милчева на основание наложения запор върху вземанията на ищеца за пенсия, представляващи несеквестируем доход, се явяват недоказани. Единствената събрана по принудителен ред сума в размер на 286,42 лева, е постъпила на дата 05.10.2018 г., т.е. почти една година преди претендирания период. С писмо от 11.10.2018 г., изходящо от ТД на НАП-София град, ЧСИ бил уведомен от ТД на НАП и „Банка ДСК“ ЕАД, че запор върху пенсията на ищеца не може да бъде наложен на основание чл.446 ГПК, тъй като същата е под размера на минималната работна заплата за страната. Установено е, че  в хода на принудителното изпълнение по отношение на длъжника/ ищец, че не е било извършвано принудително изпълнение върху доходите на ищеца от пенсия. Не се установява да са били предприети други действия по изпълнението, в резултат на които да са били събрани суми от ищеца за погасяване на задължения. Отделно от това, не са събрани  доказателства сумата за такси към ЧСИ да са преминали в патримониума на „Ч.Е.Б.” АД, а и поради висящност на изпълнителното производство и извършване на изпълнителни действия, заплащането на такси не е било без основание. Недоказани се явяват и твърденията на ищеца изпълнението да е насочено върху недвижим имот, нейна собственост. Твърденията в исковата молба и въззивната жалба са за запори и възбрани, но по делото няма никакви данни за притежавани недвижими имоти, собственост на ищеца. При тези данни по делото не са били установени обстоятелства, представляващи нарушение на разпоредбата на чл. 446 ГПК, доколкото принудителното изпълнение не е изпълнено върху несеквестеруема част от пенсията на ищеца. Самото изпълнително дело е било образувано на валидно основание. Ответникът/взискател „Ч.Е.Б.” АД към датата на образуване на изпълнителното дело е разполагал е титул, оправдаващ получаването на суми по принудителен ред, а именно  изпълнителен лист от 14.11.2016г., издаден по ч.гр.д. №26009/2016 г. на СРС, 78 състав. Образуването на изпълнително дело въз основа на годно изпълнително основание не може да се квалифицира като противоправно действие, както и не биха могли да бъдат такива действията на служители на кредитора на вземането при надлежно сезиране с молба от страна на кредитора за образуване на изпълнителното дело пред съдебния изпълнител. Изпълнителната сила на основанието може да бъде оспорена и погасена при осъществяване на определени правоизключващи факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Относно твърдяното бездействие от страна на взискателя за  подаване но молба по чл.433, ал.1, т.4, предл. 1 ГПК, настоящата инстанция  приема следното:

Частният съдебен изпълнител е бил сезиран с молба от длъжника в изпълнителния процес, в която заявява обстоятелства, които създават основание за цялостното прекратяване на изпълнителния процес на 12.02.2020г., към която е приложен и заверен препис на постановеното решение № 282550 от 22.11.2019 г. по гр. д. № 2714/2019 г. по описа на СРС, 78 състав. Изпълнителното производство по изп.дело № 20187900401339 по описа на ЧСИ Р.М. е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК с постановление от 12.02.2020г., влязло в сила на 28.02.2020 г.

В разпоредбите на чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ЕПК са изчерпателно изброени законовите основания, при които съдебния изпълнител трябва да пристъпи към прекратяване на образуваното пред него изпълнително производство. В посочените разпоредби са възведени като отделни основания по т. 2 на чл. 433, ал. 1 ГПК основанието за прекратяване, когато взискателят по изпълнителното дело е поискал това писмено и основанието по чл. 433, ал. 1, т.4, предл. 1 ГПК, поради наличие влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз основа на който е издаден изпълнителният лист. В чл. 433, ал. 1, т.4, предл. 1 ГПК не  е уредено  изрично задължение на коя от страните в изпълнителния процес е да уведоми съдебния изпълнител за постановеното влязло в сила съдебно решение. Може да бъде извършено от длъжника или от взискателя, като в настоящия казус, това е станало по инициатива на длъжника.

От събраните по делото доказателства не се установява наличие на конкретно осъществено противоправно поведение на ответника, което да се намира в пряка причинна връзка с неимуществени вреди, които се твърди да са претърпени от ищеца. Не се установи конкретно противоправно поведение на ответника, тъй като до разрешаването на съдебно предявения спор с влязло в сила решение със силата на присъдено нещо от съда, привеждането в изпълнение на едно вземане, за което е имало годен изпълнителен титул, не е противоправно. Освен това, правата на ответника, вписани в поканата за доброволно изпълнение, произтичат от закона, като до представяне на влязлото в сила съдебно решение не е било налице основание за прекратяване на производството.

Освен това, не се установява, че ищцата е била притеснена именно поради започване на действията по принудителното изпълнение по образуваното по искане на представител на ответното дружество изпълнително производство. Настоящата инстанция също  приема  за недоказани твърденията на ищцата, че е търпяла стрес и нервно напрежение, че е създаден голям дискомфорт в личното и емоционално състояние, както и че е изпитвала силно безпокойство и е страдала от безсъние през процесния период именно поради висящността на изпълнителния процес, образуван по искане на ответното дружество, както и че извършените изпълнителни действия са спомогнали за влошаване на здравословното й състояние. Няма никакви писмени доказателства в тази насока, а гласните такива, свидетелските показания на свидетелката Б., СГС не кредитира като хаотични, неконкретизирани и противоречащи с доказателствата по делото- „тя имаше заболяване“, но какво, „аз не помня колко време  продължи, можи би половин година и повече“, а  процесният период обхваща приблизително 2 месеца, „ходихме всеки месец да иска разрешение да изтегли пенсията“-къде са ходили  със свидетелката и от кого са „искали разрешение“, „тя ходеше и на болница“, но коя болница и за кой период.  

По делото не се установява, частният съдебен изпълнител да е осъществил действия по принудително изпълнение по отношение на несеквестируем доход на ищеца. Не е доказана и причинно-следствена връзка между действията на принудително изпълнение и твърдяното влошаване на здравословно състояние на ищеца. Важи казаното по-горе за свидетелските показания.

Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното решение  следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото и  предявената  претенция, въззивникът следва да заплати на въззиваемото дружество направените от него разноски за настоящата инстанция във вид на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪЖДАВА решение от 20.01.2021 г. по гр.дело № 22951/2020 г. на СРС, ГО, 25 състав.

ОСЪЖДА М.Б.В., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез пълномощника по делото адвокат С.Р. от САК, със съдебен адрес: ***, партер, офис 3  да заплати на „Ч.Е.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център чрез пълномощника по делото юрисконсулт А.направените разноски за въззивната  инстанция в размер на 100 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                     2.

 

 

 

.