О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, VІ ТО, 5
състав, в закрито заседание на двадесет и трети май две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ РАЙКИНСКА
разгледа
докладваното от съдията Райкинска т. д. № 714 по описа за 2017 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 422, вр. чл. 625 и сл. от ГПК.
Образувано
е по искова молба на „К.“ АД, ЕИК *******, чрез адвокат А.Б. против М.D.O.O. – чуждестранно юридическо лице със седалище и адрес на
управление в Р.С., за заплащане на сумата от 16 977.60 евро, представляваща
главница по издадена фактура № **********/23.12.2014 г. за доставка на стоки, 2
423.33 евро - лихва за забава, считано от датата, следваща падежа на фактурата
– 24.12.2014 г. до 19.05.2016 г., законната лихва върху главницата от
26.05.2016 г. (датата на подаване на Молбата за издаване на Европейска заповед
за плащане) до окончателното изплащане на дължимите суми, разноските по
издаването на европейска заповед за плащане по търговско дело № 4152/2016 по
описа на СГС и тези, сторени в настоящото производство. Ищецът се позовава на
издадена по-рано европейска заповед за плащане срещу ответника М.D.O.O, срещу която
същият е депозирал възражение, поради което ищецът предявява настоящия иск.
Производството
за установяване на вземанията по издадената европейска заповед за плащане след
подаденото от страна на ответника възражение в срок, продължава по реда на чл.
415 ГПК съгласно чл. 17, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския
парламент (ЕП) и Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за
плащане, според която разпоредба производството продължава в съответствие с
правилата на „всяка подходяща национална гражданскоправна
процедура“, при липса на изрично искане от страна на ищеца за прекратяване на
производството. В конкретния случай това е производството по предявяване на иск
за установяване на вземането на заявителя в заповедното производство по реда на
чл. 415, във вр.
с чл. 422 ГПК.
В
исковата молба се твърди, че по поръчка на ответника праводателят
на ищеца - „К.“ ЕООД, доставил определено количество и брой растителна сметана
за разбиване „Д.“ на обща стойност 16 977.60 евро. Приложени са доказателства (фактура,
международна товарителница и опаковъчен лист), от които се установява, че
стоките са били предназначени за доставяне на територията на Р.С..
Преписи
от исковата молба и доказателствата са връчени на ответника по реда на
Регламент (ЕО) № 1393/2007 г. на ЕП и на Съвета от 13.11.2007 г.
В
отговора на исковата молба и допълнителния отговор ответникът е повдигнал
възражение относно компетентността на Софийски градски съд да разгледа спора
като счита, че не е налице нито едно от основанията, обуславящи международната
подведомственост на спора на българския съд – седалището на ответника е в Р.С.,
предметът на сделката е с изпълнение отново в Словения и самият молител в
искането за издаване на европейска заповед за плащане е посочил като основание
за компетентността на сезирания съд (СГС) - „мястото на изпълнение“.
Съдът,
при упражняване на служебното си задължение да следи за допустимостта на
предявения иск по всяко време на съдебното производство, при съобразяване
твърденията по фактите и петитума на исковата молба
от една страна, а от друга - становището на ответника по допустимостта на предявения
иск, намира следното:
При
спорове с международен елемент съдът е длъжен да се произнесе служебно дали
спорът му е подведомствен. Според настоящия състав, в случая се установява
твърдяната от ответника липса на международна подведомственост на спора. Спорът
не е международно подведомствен на българските съдилища, предвид следното: Съдът
е сезиран със спор, произтичащ от продажба на стоки между търговки дружества,
със седалища и адреси на управление, намиращи се в различни държави-членки на
Европейския съюз, съответно България и Словения. В случая за определяне на
компетентния съд безспорно е приложим Регламент (ЕС) № 1215/2012 година на ЕП и
на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела,
(който заменя Регламент (ЕО) № 44/2001 и се прилага, считано от 10.01.2015 г.),
доколкото има трансграничен елемент -
седалището на едната от страните, а именно на търговското дружество - ответник
е в държава-членка на Европейския съюз, различна от тази на сезирания съд.
Предметът на спора, очертан с исковата молба и описан от съда по-горе,
безспорно попада в обхвата на Регламент № 1215/2012 година, посочен в чл. 1, т.
1 и не е сред предвидените изключения в чл. 1.2. Съгласно чл. 4, вр. чл. 5 § 1 от Регламент (ЕО) № 1215/2012 на ЕП и на
Съвета националната компетентност на съдилищата следва местоживеенето (съотв. седалището) на ответника съобразно правилата на
общата компетентност. Регламентът урежда и т.нар специална компетентност, която
създава възможност за предявяване на
искове срещу лице с местоживеене в държава-членка в съд на друга държава-членка
при наличието на предпоставките по чл. 7 от същия – по искове, произтичащи от
договорно правоотношение - в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното
задължение. Според чл. 7, т. 1, б. „б“ - първо тире, във всички случаи по дела,
произтичащи от продажба на стоки, националната компетентност на съдилищата се
определя според мястото в държавата-членка, където съгласно договора са доставени стоките или е следвало да бъдат
доставени, съгласно материалноправния критерий –
„място на доставяне на стоката“. Следва да се отбележи, че Регламентът не
съдържа разпоредба, която да дава определение на понятията „доставка“ и „място
на доставка“ по смисъла на член чл. 7, т. 1, б. „б“.
Според
изложените в исковата молба твърдения мястото на доставката в конкретния случай
следва да се определи съгласно уговорените условия за доставка на стоката, а
именно EXW (Ex works) София
или т.нар. франко завода, съгласно унифицираните Международни правила за
тълкуване на търговските термини Incoterms, 2010. Ищецът сочи, че стоките били
предадени според уговорените условия на превозвач в мястото на доставка –
завода на продавача в гр. София, поради което местоизпълнението
на задължението следвало да се определи в гр. София, а оттам и компетентността
на Софийски градски съд да разгледа и разреши спора.
Настоящият
състав счита за неоснователни доводите на ищеца. Правилата Incoterms, 2010 уреждат условията за доставка на стоки при
международна продажба, отношенията във връзка с натоварването, превоза и
разтоварването на товара, въпросите във връзка с плащането на мита и такси,
както и момента в който преминава риска от продавача на купувача. Уговарянето
на доставка при условия EXW, само по себе си не означава, че от факта на
предаване на стоката от продавача на превозвача в мястото на дейност на
продавача, автоматично следва, че местоизпълнението
по договора за доставка е на територията на завода. От тази уговорка следва
само, че купувачът трябва да поеме всички разходи и рискове във връзка с
превозването на стоките от предприятието на продавача до мястото, където трябва
да се доставят стоките.
В
случая мястото на доставяне на стоките изрично е посочено в представените от ищеца
и ответника с превод на български език документи. Адресът за доставка („Delivery address“), посочен във фактура с № **********/23.12.2014
г. е С., Д. № *, С.. В международната товарителница CMR № 18947, представена като
доказателство от ищеца с исковата молба, е посочен същият адрес като разтоварен
пункт - място и държава. Мястото на доставяне на стоките е посочено и в
представения от ответника с отговора на исковата молба образец на поръчка, в
който мястото на доставката е означено само с държавата на доставка – Словения.
Тези
доказателства са достатъчни, за да се приеме, че в случая мястото на
изпълнението на задължението по договора, т.е. мястото на доставката на стоките,
определящо и компетентния съд, съгласно чл. 7, ал. 1 от Регламент № 1215/2012
година, е именно Р.С..
В
случая не е приложимо правилото на чл. 31, б. „а“ от Конвенцията на ООН относно
договорите за международна продажба на стоки, тъй като страните са уговорили
доставката да се извърши на адрес в Словения, съотв.
доставката не се смята извършена с предаване на стоките на превозвач.
Извън
изложените по-горе съображения, свидетелстващи за липсата на международна
подведомственост на българския съд по предявения иск, налице е задължително
тълкуване на Съда на Европейския съюз, касаещо
разпоредбата на чл. 5, ал. 1, б. „б“ от Регламент (ЕО) № 44/2001 г., идентична
с приложимата в настоящото производство разпоредба на чл. 7, т. 1, б. „б“ от
Регламент 1215/2012 г.. С решение на Съда на Европейския съюз, IV състав от
25.02.2010 г. по дело № С-381/08, Car Trim GmbH срещу KeySafety Systems Srl, съдът се е
произнесъл по преюдициално запитване относно това, дали
при наличие на договор за дистанционна продажба мястото, където съгласно
договора са „доставени“ стоките или е трябвало да бъдат „доставени“ по смисъла
на тълкуваната разпоредба от Регламента, трябва да се определи по мястото на
фактическото им предаване на купувача или се определя по мястото, където
стоките се предават на първия превозвач, с оглед изпращането им на купувача (каквато
е именно тезата ищеца). Съдът е посочил, че нормата на чл. 5, ал. 1, б. „б“ -
първо тире от Регламент (ЕО) № 44/2001 г., напълно идентична с приложимата
норма по чл. 7, т. 1, б. „б“ - първо тире от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г.,
следва да се тълкува в смисъл, че при дистанционна продажба мястото, където
съгласно договора стоките са доставени или е трябвало да бъдат доставени,
трябва да се определи въз основа на договора, а ако на тази база мястото на
доставка не може да се определи, без да се направи позоваване на приложимото за
договора материално право, това място е
там, където е извършено физическото
предаване на стоките, посредством което купувачът е придобил или е трябвало да
придобие право на ефективно разпореждане с тези стоки в крайното
местоназначение на сделката по продажба. В мотивите си съдът посочва, че
критерият за фактическото предаване на стоките на купувача разкрива висока
степен на предвидимост, отговаря и на целта за
близост, тъй като гарантира наличието на тясна връзка между договора и съда,
който ще го разглежда, и отговаря на основната цел на договор за продажба на
стоки - прехвърлянето им от продавача на купувача — действие, което е
окончателно завършено едва при пристигането на тези стоки до крайното им
предназначение.
Пак
в посоченото решение е пояснено, че в рамките на Регламента посоченото правило за специална компетентност
по дела, свързани с договор, утвърждава мястото на доставка като автономен
критерий на привързване, който е предназначен да се прилага към всички искове,
чието основание е един и същи договор за продажба на стоки, а не само към тези,
които се основават на самото задължение за доставка, т.е., прилага се и
относно искове за цената на доставените стоки, а не само при искове, относно
изпълнение на задължението за доставка.
Следователно,
по смисъла на цитираното задължително тълкуване, местоизпълнението
на задължението, обуславящо компетентния съд, при договор за продажба на стоки,
се определя от мястото на доставката. Този критерий за привързване трябва, на
първо място, да личи ясно от волята на страните. В настоящия случай, дори да
приемем, че от представените писмени доказателства (фактура, международна
товарителница и опаковъчен лист), не става категорично ясно каква е уговорката
между страните за мястото на доставяне на стоката, то от същите се установява,
че стоките са предназначени за получаване в крайното местоназначение на
сделката по продажба – Словения, страната по седалището на купувача. По делото
няма данни и за наличието на т.нар „пророгация на
компетентност“ по смисъла на чл. 25 от Регламент № 1215/2012, тъй като страните
не са релевирали доводи или доказателства в тази
насока. Видно от представената международна товарителница, стоките са предадени
от продавача на превозвач – Pfeifer
d.o.o. („П.“ ООД – словенско
търговско дружество) в завода на продавача в гр. София, а предвидения разтоварен
пункт е на адрес в Р.С.. Физическото предаване на стоките на купувача и
ответник в настоящото производство М.D.O.O (чуждестранно юридическо лице със
седалище в Р.С.) следва да се осъществи в Словения, което обуславя общата и
специална компетентност на словенския съд да разгледа и разреши, повдигнатия
пред българския съд спор.
В
горния смисъл и при сходен казус се е произнасял и ВКС - Определение № 443 от 1.08.2017 г. на ВКС по ч. т.
д. № 1180/2017 г., II т. о., ТК.
Подведомственост на българските съдилища по спора
не може да бъде обоснована и с разпоредбата на чл. 17 от Регламент (ЕО) №
1896/2006 на ЕП и на Съвета, според който, при подадено възражение срещу
европейската заповед за плащане, спорът продължава пред компетентните съдилища
на държавата по произход, (а това е държавата, чийто съд е издал Европейската
заповед за плащане, т.е., в случая България.) Тази разпоредба би обосновала
компетентност на българския съд по исковото производство, само ако Европейската
заповед за плащане е издадена от компетентен за това съд. Според настоящия
състав в случая българският съд не е бил компетентен да издаде Европейската
заповед за плащане при приложение на чл. 6 от Регламент (ЕО) № 1896/2006 на ЕП
и на съвета.
Тъй като подведомствеността е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск, като съдът следи
служебно за наличието ѝ – арг. чл. 15, ал. 1 ГПК, нейната липса води до недопустимост на предявения иск. Посоченото по-горе
обосновава краен извод, че производството по делото следва да бъде прекратено
като недопустимо.
Воден от горното, Софийският градски съд,
О
П Р Е Д Е Л И:
ПРЕКРАТЯВА производството по т. д. № 714/2017 година
по описа на СГС, VІ-5 състав, поради липса на международна подведомственост на
спора, повдигнат от „К.“ АД, ЕИК *******, против „М..“ ООД (М.D.O.O.), дружество със седалище в Р.С., пред българските
съдилища.
Определението подлежи на обжалване пред Апелативен съд
– София в едноседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: